повечето хора, с които се бе срещал досега: нито на императрицата и императора, нито на ерцхерцозите и ерцхерцогините, нито на кралете и кралиците, нито на принцовете и херцозите. Те нямаха нищо общо с папата, с принц-архиепископа, с Хасе, с Бах или с падре Мартини. Скоро ще навърши двадесет и две години, а някои хора и досега го смятат за дете, макар цял живот да бе прекарал сред възрастни и никога да не се бе смятал за дете, колкото и да го бяха закриляли неговите родители. Веберови явно не спадаха към света на богатите и знатните, но кой знае защо Волфганг се почувствува у тях като у дома си. Държаха се съвсем приятелски. Добре, че отхвърли всички съмнения и почука.
Фридолин Вебер беше хилав, блед и изтощен мъж, но изглеждаше по-млад от жена си, която някога сигурно е била хубавичка. Госпожа Вебер му представи дъщерите: едрата деветнадесетгодишна Йозефа, десетгодишната Софи, още съвсем дете, и Констанце. Но като видя Алоизия, Волфганг забрави прелестите на Констанце.
Останалите сестри изглеждаха съвсем обикновени в сравнение с нея. Висока, тънка, с изящна фигура, косите й искрят като черна коприна и сивите очи са така нежни, както звуците на сонатата, която той написа за Роза Канабих. Да гледа Алоизия му доставяше не по-малко удоволствие, отколкото да я слуша: гласът й беше мек и приятен.
Като забеляза какво впечатление направи Алоизия на Волфганг. Цецилия Вебер рече:
— Алоизия с удоволствие ще ви изпее нещо, господин капелмайстор. Нали, мила?
— Както кажеш, мамо.
— Но аз дойдох да дам нотите си за преписване, госпожо Вебер.
— Мъжът ми е отличен копист. Констанце, направи за господин Моцарт кафе. Вън е студено, той, изглежда, е поизмръзнал.
Преди Волфганг да се опомни, госпожа Вебер го настани на пианото и доведе Алоизия, готова да изпълни една от неговите арии. Волфганг понечи да протестира, до гуша му бяха дошли любителите, но как да устои пред тази хубава девойка, която го докосна по рамото, давайки му знак да започне? Все пак от учтивост тя каза:
— Ако предпочитате, маестро, мога да си акомпанирам сама.
— В никакъв случай! — Колко е прелестна! Той се боеше обаче, че щом Алоизия отвори уста, очарованието може да изчезне.
Пианото се оказа отлично, а пеенето на девойката порази Волфганг. Гласът й беше топъл и чист, макар да не й достигаше техника. Но тя ни веднъж не взе фалшив тон. Имаше хубаво легато, височините звучаха превъзходно. Какви забележителни резултати би могъл да постигне той с такъв инструмент! Като акомпанираше, не сваляше очи от Алоизия. Всичко в нея му изглеждаше съвършено с изключение само на техниката.
— Простете ми, господин Моцарт — каза Алоизия, — ако пеенето ми не ви харесва.
— Не ми харесва? Вие пеете очарователно!
— С нея се занимаваше мъжът ми — обясни госпожа Вебер. Той от 1765 година служи в манхаймския двор.
— Бих бил щастлив, господин капелмайстор, да чуя искреното ви мнение за пеенето на нашата дъщеря — рече Фридолин Вебер.
— Когато препишете ариите, господин Вебер, готов съм още веднъж да послушам Алоизия.
— Значи, утре — каза Цецилия Вебер. — Ако, разбира се, разполагате с време, маестро.
— Ще се постарая да дойда — отвърна Волфганг. — Приблизително по това време.
— Ако благоволите да ме послушате, мога сама да си акомпанирам — забеляза Алоизия.
Волфганг си мислеше трябва ли да говори с мама за новите си приятели и реши да й разкаже по-късно, когато ги опознае по-добре. Обаче мама се поинтересува добър копист ли е господин Вебер и Волфганг възторжено отвърна:
— Отличен! Първокласен!
— Но нали не си имал време дори да погледнеш образци от неговата работа?
— Слушах как пее една от дъщерите му. Вебер е прекрасен музикант.
Волфганг броеше минутите до новата среща с Алоизия. А после отново седеше в бедната им гостна и сърцето му замираше: Алоизия му се стори още по-очарователна, отколкото предишния път.
Ариите вече бяха преписани от Вебер; работата се оказа отлично изпълнена. Волфганг пожела Фридолин Вебер да препише и двата концерта за флейта, като му връчи пет гулдена за извършената вече работа, но Вебер отказа възнаграждението. Господин Моцарт, каза той, безплатно дал на дъщеря му ценни съвети, как може да вземе от него пари? Волфганг обаче не искаше и да чуе. Какви ти съвети — госпожица Алоизия има голям талант и за него било удоволствие да се занимава с нея; в края на краищата се почувствува удовлетворен, когато Фридолин Вебер се съгласи да приеме парите. Освен Алоизия Волфганг не забелязваше нищо друго. Този път тя сама си акомпанираше, а той слушаше, пленен от гласа й.
Волфганг започна всеки ден да посещава Веберови. Когато Ана Мария научи, че семейство Вебер има четири дъщери и едната от тях притежава прекрасен глас и е много хубава, тя се обезпокои. Не я учуди неочакваното съобщение на Волфганг:
— Принцеса Вейлбургска, сестрата на принц Орански, на коя го така харесах още като дете, настоява отново да ме чуе. Кирххайм е само на десет часа път от Манхайм и принцесата обеща да ми плати седем луидора, ако напиша за нея няколко арии — тя обожава пеенето.
— А ще пее госпожица Вебер, нали?
— Не бой се, тя няма да замине сама. С баща си. За да се отблагодари за помощта, той ми преписва нотите почти безплатно.
— Ти влюбен ли си в госпожица Вебер?
— Тя е още съвсем дете. Но има чудесен глас.
— А какво ще стане с учениците ти и концертите за холандеца?
— Учениците никъде няма да избягат и вече написах два от концертите за флейта. Третия ще завърша, като се върна. Седем луидора не са малко пари. След няколко дена съм пак тук.
Волфганг обаче се забави дванадесет дни. С Фридолин Вебер те отлично си допадаха. Вебер прекрасно познаваше музиката и разбираше кога трябва да остави Волфганг насаме с Алоизия. В каретата младите седяха един до друг. Докосването до младото момиче и вниманието, с което то поглъщаше всяка негова дума, сякаш четеше евангелието, изпълваха душата на Волфганг с радостно предчувствие. А как леко учеше тя! Гласът й ставаше от ден на ден все по-хубав и изразителен. „Двамата бихме могли да постигнем много“ — мислеше той и му се струваше, че някакво изключително чувство се поражда между него и Алоизия.
Ана Мария съвсем се обърка, когато Волфганг й каза, че е размислил и няма да ходи с Вендлинг в Париж.
— Вендлинг е честен човек — каза той, — но е безбожник и има склонност към волнодумство.
— Когато ти казах това, ти пренебрегна съветите ми.
— Не го познавах достатъчно добре тогава.
— Как ще обясниш отказа си пред него?
— Не се безпокой, ще измисля нещо. — Той й даде два луидора.
— Нали щеше да получиш седем?
— Платих половината от разноските на Вебер. Той, бедният, много малко припечелва, а Алоизия ми кърпеше чорапите и поправяше дрехите. Предложих им да заминем за Италия, там тя навярно ще стане примадона и ще има много пари — под мое ръководство, разбира се. Но това ще стане, след като ти се завърнеш в Залцбург.
Волфганг съобщи на татко за изменилите се планове, искаше неговото одобрение и помощ:
„Вендлинг е порядъчен човек и прекрасен музикант, но неговото безбожие ме смущава. Несъмнено на теб не би ти харесало, че толкова време прекарвам в неговата компания. Докато Веберови, напротив, са доста набожни хора.
