След още един ден те се упътиха към двореца на курфюрста, но Волфганг почна да се съмнява в разумността на подобна идея. Вошитка му обясни: аудиенцията ще бъде неофициална, за официална е твърде рано, едва девет часът сутринта, и Волфганг заподозря нещо нередно. Вошитка го въведе в мъничка стая, подобна на по-широк коридор, и каза на смаяния и притеснен Волфганг:
— В десет часа негова светлост ще мине оттук на път за черква, преди да се отправи на лов.
— Да се обърна към него тогава? И тук?
— Какво по-добро? Тук няма да може да се изплъзне.
И макар да бяха минали няколко години от тяхната среща, курфюрстът веднага го позна, приближи и запита:
— Какво обичате?
Носеше костюм за лов, излъчваше здраве и приветливост, съвсем не приличаше на човек, който се готви да мре, или на владетел, чиято страна се намира в опасност; като коленичи пред него, Волфганг рече:
— Позволете, ваша светлост, да ви предложа услугите си.
— Окончателно ли напуснахте Залцбург?
— Завинаги.
— Какво се е случило? Скарахте се с архиепископа?
— Не, ваша светлост. Помолих за разрешение да направя турне, той отказа и се наложи да напусна службата. Отдавна възнамерявах да поискам освобождаването ми от длъжност, защото добре зная, че залцбургският двор не е за мен.
— Господи, какво нещо е младостта! А нима баща ви не е в Залцбург?
— Той е там, ваша светлост; смирено проси да ви поднеса неговите почитания и се надява, че ще ме вземете на служба при вас. Научих, че имате нужда от добър композитор.
— Твърде рано е за това. Трябва да пообиколите музикалния свят, да отидете в Италия, да натрупате опит.
— Ваша светлост, написах в Италия три опери; аз съм член и почетен капелмайстор на Болонската и Веронската академия, най-прочутите там музикални училища. Дипломите са тук, с мен. Бях удостоен и с милостта на папа Клемент XIV и падре Мартини, но единственото ми желание е да служа на вас.
Курфюрстът не обърна внимание на дипломите, които му подаваше Волфганг.
— А какво друго умеете да вършите? — измърмори той.
— Ваша светлост, поканете всички мюнхенски композитори или когото искате от Италия, Германия, Франция; готов съм да премеря сили с всекиго от тях.
— Предлагали ли сте другаде вашите услуги?
— Не, ваша светлост — с надежда изрече Волфганг. Курфюрстът замълча, сякаш се замисли, но като се сети, че закъснява за лов, изведнъж сурово отсече:
— Сега не е време да говорим за това.
— Ваша светлост, сам ще се убедите, че мога да служа на всеки европейски двор.
— Не се съмнявам, млади човече, само че нямам свободно място.
— Позволете ми да изпълня нещо пред вас.
— Вече съм ви слушал.
„Максимилиан няма представа на какво съм способен, помисли с обида Волфганг; не, тези владетели не можеш в нищо да убедиш, ако сами не желаят да се убедят“, но рече гласно:
— Ваша светлост, ще се постарая да прославя двора ви. — Много съжалявам, но както вече казах… — Курфюрстът ядосано се отдалечи, задържането означаваше да закъснее за лов, понеже въпреки желанието си не можеше да пропусне месата. Свитата му го последва и Волфганг остана сам.
Веднага след месата курфюрстът и придворните му заминаха на лов и кога щяха да се върнат в Мюнхен, никой не знаеше. Отсъствуваха ли от града придворните, за концерт не можеше и да се мисли. Но едва Волфганг се съвзе от този удар, природната му жизнерадост отново възтържествува. Алберт измисли за него нов план как да остане в Мюнхен, макар мама да смяташе този план за неосъществим.
„На господин Алберт му хрумна много разумна идея — писа Волфганг на татко, — да намери десетина любители на музиката, всеки от които ще ми плаща по пет гулдена на месец за музикалните поръчки, които ще изпълнявам. Това прави шестстотин гулдена годишно и ако живея сам, ще мога да се препитавам с тази сума. Ще се постарая да бъда пестелив. Храната няма да ми струва скъпо — често ме канят на гости, а когато няма покана, господин Алберт с радост ми дава вечеря. Ям малко, е след вечерята хапвам някой плод и изпивам чашка вино. Парите за квартирата винаги ще успея да изкарам от уроци.
Татко, искам да остана в Мюнхен, защото тук дават опери. Дори когато дворът отсъствува, пак често има представления. Изпитвам такова силно желание да напиша опера, че едва се сдържам. Това е най- голямата ми страст, която ми носи радост. Обичам да слушам хората как говорят за някоя опера, да посещавам оперния театър, да чувам как оркестрантите настройват инструментите си — всичко това безкрайно ме вълнува.“
Волфганг не се съмняваше, че татко ще му разреши да остане, и с нетърпение чакаше отговор. Писмото скоро дойде.
„Уверен съм, че Алберт ти е добър приятел, но какви са тези твои бъдещи покровители? Любители на музиката или просто филантропи? Възможно е да успееш сам да се издържаш в Мюнхен, ала що за работа е това? Представям си как подобна новина ще разсмее архиепископа! По такъв начин ти можеш да работиш навсякъде, не само в Мюнхен. Не бива да се подценяваш и да се продаваш за толкова ниска цена. Няма нужда: още не сме стигнали до такава крайност. Трябва веднага да тръгнеш за Аугсбург, защото въпреки всички приятелски уверения и похвали напразно си пилееш времето и парите, а ресурсите ни скоро ще свършат.
На другия ден Волфганг и Ана Мария потеглиха за Аугсбург.
Те не роптаеха, свикнали решаващата дума да принадлежи на Леополд. В стремежа да докаже послушанието си Волфганг напълно последва съвета на татко. Веднага щом пристигнаха в Аугсбург, той нае стаи в най-добрата странноприемница, посети любимия брат на татко — Франц Алоис, книговезеца — и помоли да го представят на градоначалника Лангенмантел и на известния производител на клавирни инструменти Андреас Щайн.
Франц Алоис, който много години не ги беше виждал, се отнесе към Волфганг и Ана Мария като към най-почетни гости и с готовност се съгласи да изпълни всяка молба на Леополд. Жена му, Мария Виктория, добродушно весела и приветлива, и деветнадесетгодишната им дъщеря Мария Текла, която Волфганг наричаше Безл, ги приеха много топло.
Пълничката, кръглолика Безл беше олицетворение на млада, здрава жизненост и Волфганг изпита влечение към нея. Допадаха му дръзкият й език и чувството й за хумор. Безл му съобщи, че Аугсбург е лутерански град, макар самите те да са католици. Волфганг отвърна:
— Все едно, пак ще трябва да им целувам задниците.
И Безл гръмко се разсмя.
Измислиха си условен език, с който да осмиват безочливите и предвзетите аугсбургци, и дружбата с Безл приятно възбуждаше Волфганг. С нея всичко беше просто, естествено: позволяваше да я погалиш и в отговор само се кискаше. Всичко вървеше леко, без всякакви усложнения; той съвсем не беше влюбен, но Безл му даваше онова, от което така се нуждаеше — женското кокетство; с нея бе забавно да провериш докъде ще ти позволи да стигнеш, да говориш най-ужасните неща, които тя изслушваше с невъзмутима усмивка. Чудесно се разбираха. Създадоха си собствен свят, пълен с шеги, многозначителни погледи, мушкане с лакът и откровени признания и се чувствуваха в този свят прекрасно. Беше им леко и весело заедно.
