— Вярно, но не бива и да се скита по света. Трябва всичко да се подготви. Ако успееш да се освободиш от мюфтията, а на мен той даде отпуск, ще ти потърсим такова място, където да можеш да развиваш таланта си, да изкарваш достатъчно пари за приличен живот и да си осигуриш солидно бъдеще.
— Чудесно! — възкликна Волфганг. — Хайде отново да се обърнем към архиепископа!
В гласа на сина звучеше толкова горчивина, че упорито потисканите спомени за годините на подчинение и раболепие в миг преляха в душата на Леополд. „Архиепископ Шратенбах, който минаваше за великодушен, всъщност можеше да се нарече така само в сравнение с Колоредо“ — помисли си той. За да отреже пътя за всякакво отстъпление. Леополд написа бързо молба за освобождаването на Волфганг. Ако приемат молбата, той ще замине със сина си и няма да го остави, докато Волфганг не намери подходящо кътче за своя гений.
Този път Моцартови подадоха молбата чрез граф Георг Арко, който както преди си оставаше разположен към тях.
Четири седмици не се получи отговор и Леополд и Волфганг започнаха да се безпокоят. Но на 28 август и двамата бяха уволнени.
Волфганг ликуваше, а Леополд бе потресен. Парите, спечелени по време на голямото турне из Европа, бяха похарчени и сега без мястото в Залцбург, където би могъл да се завърне в случай на неуспех. Леополд се оказа в пълна безизходица. Не можеше да повярва, че така леко се лишават от него след тридесет и седем годишна служба. И бе вече готов да моли Колоредо да го възвърне на мястото му, когато от архиепископа дойде следния указ:
„Негова светлост преразгледа първоначалното си решение и милостиво повелява на Леополд Моцарт, при условие, че той е готов безропотно да изпълнява задълженията си в капелата, да се върне на предишната длъжност без промяна на заплатата.“
Както се изясни, причината за това се криеше в неспособността на Фискети и Лоли да се справят със задълженията си. Капелата просто не можеше да мине без Леополд.
Но тук възникна ново усложнение. Леополд не се решаваше да пусне сина си сам.
— Няма да успееш да се спазаряваш за конете и нямаш представа как да решаваш трудностите, които възникват на всяка крачка, когато си на дълъг път — каза той.
И тогава Леополд трябваше да вземе едно от най-мъчителните решения в живота си: с Волфганг да замине Ана Мария.
Ана Мария не беше съгласна. Боеше се, че това пътуване до Мюнхен. Аугсбург, Манхайм и Париж ще бъде трудно и опасно; тя ще тъгува по близки и приятели, а и как ще се справи без Леополд?
Но мъжът и остана неумолим, той не виждаше друг изход.
Следните няколко седмици съвсем им опънаха нервите. Имаше толкова неща за уреждане и толкова опасения! Нанерл се държеше така, сякаш навеки се разделяше с мама и Волфганг, а Леополд най-много се тревожеше от паричния въпрос. Парите за пътуването не достигаха, а да искат назаем, не му се щеше. Самата мисъл за подобна молба го хвърляше в ужас. Затова се трогна до дън душа, когато Шахтнер му зае петдесет, а Булингер — триста гулдена. Както преди, сто гулдена даде назаем Хагенауер, но това Леополд можеше да очаква; по-изненадващото беше, че свещеникът йезуит пожертвува за пътуването им всичките си спестявания.
Денят на заминаването бе 23 септември. Леополд смяташе така: като потеглят на разсъмване, Волфганг и Ана Мария да прекарат целия ден в път и на другия ден, ако всичко върви благополучно, да бъдат в Мюнхен. Нощта преди заминаването никой не спа. Леополд прибираше багажа; Ана Мария час по час тичаше до тоалетната от притеснение, Нанерл имаше силна мигрена, а Волфганг подбираше композициите, които да вземе със себе си, и не можеше да си намери място — толкова развълнуван беше.
Най-сетне Волфганг и Ана Мария се настаниха в наетата от Леополд карета и бащата грижливо провери дали багажът е добре поставен и завързан; непрестанно им даваше наставления, за да скрие тревогата си:
— Тръгвайте винаги раничко сутрин, иначе ще замръквате на път, а нощем пътуването е опасно; преди да потеглите, внимателно оглеждайте каретата, особено колелата. Ако няма по-голям дъжд, да се поливат с вода. И никому не разправяйте по странноприемниците кога ще пътувате и закъде. Помнете, първата ви грижа е да припечелвате пари, не забравяйте това. А ти, Волфганг, не зарязвай латинския и, ако потрябва, не отказвай да свириш на цигулка — ще ти дойде добре всяка добавъчна сума. В Мюнхен и Манхайм обичат музиката и в случай че успееш да се наредиш там, ще бъде чудесно, но помни: истинско състояние и име могат да се спечелят само в Париж, ала и разходите там са големи — колко пара отива за свещи, за дърва, за шивачи, за вино…
— Право казваш — прекъсна го Ана Мария, като сдържаше с мъка сълзите, — само смъртта не иска разноски, а и за нея пак трябват пари.
Покъртен от такъв изблик на отчаяние, Леополд искаше някак да утеши жена си, но в този момент Бимперл силно залая и заглуши думите на прощаването. Каретата тръгна; всички се сдържаха с последни сили, за да не направят раздялата още по-болезнена.
Умореният, потиснат Леополд се качи в стаята си и се тръшна на леглото. Той мъжествено се бе държал до този миг, но изведнъж си спомни, че в залисията забрави да даде на сина си бащината благословия. Изтича до прозореца и искаше оттам да благослови Волфганг и жена си, ала бе закъснял — пътят, който водеше към градските врати, бе пуст. Дълго седя той така, без да мръдне. После чу Нанерл да плаче в съседната стая и отиде да я утеши. Прояви нежност и внимание, но тя не можа да се успокои и накрая трябваше да си легне. Легна си и той, ала въпреки умората и изтощението не успя да заспи. „Най-печалният ден в моя живот“ — помисли Леополд и прочете утринните молитви.
Волфганг ликуваше. В ушите му звучаха последните слова на татко: „Ако извоюваш положение в Париж, Манхайм или Мюнхен, ще бъда най-щастливият човек на света.“
Татко му каза и това: „Да се пътува е сериозно нещо, стреми се да не губиш нито минута“ — и повтори наставленията си на тема висока нравственост, предпазливост и икономии, а когато каретата потегли, закашля неудържимо. Сълзи нахлуха в очите на Волфганг, но той видя, че мама плаче. Трябваше да се покаже истински мъж, да разсее тъгата й от раздялата, затова каза:
— Непременно ще ти хареса Мюнхен. „Мнимата градинарка“ намери там възторжен прием.
— Познавам града. И аз съм била там — отговори тя.
— Разбира се!
Глупаво е да се страхува. Нищо не можеше да охлади възторга му. Защото твърдо вярваше: сега ще постигне в музиката всичко, с чест ще защити всяко извоювано положение. Вън от Залцбург животът изглеждаше прекрасен.
ШЕСТА ЧАСТ
В ТЪРСЕНЕ НА УСПЕХА
43
Волфганг и Ана Мария пристигнаха в Мюнхен на другия ден и наеха стая в странноприемница „Черният орел“ на господин Алберт. Той радостно ги прие и като разбра, че Волфганг е напуснал службата при архиепископа, предсказа му голямо бъдеще в музикалния град Мюнхен.
Но когато на следното утро Волфганг потърси граф Цайл, оказа се, че директорът на театъра е отишъл с курфюрста на лов. Прояви упорство обаче, както бе обещал на татко, и след няколко дена бе приет от граф Цайл. Въпреки новината, че е свободен от ангажименти при Колоредо и е готов да служи в Мюнхен, графът не можа да му обещае аудиенция при курфюрста.
Волфганг разказа за този неуспех на приятеля си от мюнхенския оркестър Франц Вошитка и той се зае да помогне.
— Ще ти уредя аудиенция при Максимилиан — каза виолончелистът.
