Представете си, в родния град на баща ми да се държат така грубо с мен! Какъв смисъл има да се уреждат концерти за подобни глупци.
— Аугсбург ще се покрие с вечен позор, ако един от неговите най-талантливи чеда не изнесе тук концерт — отвърна Щайн. — Ще изтръгна необходимото извинение.
Той удържа думата си. Не само получи извинение от младия Лангенмантел, но дори се обърнаха към Волфганг с молба да изнесе два концерта — един за видните аугсбургци и друг за обикновените любители на музиката.
Волфганг се успокои, особено при мисълта, че ще може да прекара още известно време в компанията на Безл. Девойката го развежда из града няколко дена и двамата дружно се шегуваха с всичко и всички.
Концертът за видните граждани се състоя в Гешлехтерщубе. След концерта Волфганг получи само два дуката с извинението, че това било всичко, което можели да си позволят, и той се възмути.
Съвсем друг дух цареше на концерта, уреден от Щайн. Андреас нае концертната зала „Фугер“. Най- хубавата в Аугсбург, и определи входна такса един гулден, — като помоли Волфганг да си сложи папския орден. Този орден е голяма чест, уверяваше Щайн. Той навсякъде горещо рекламираше концерта и подбра първокласни музиканти, които да акомпанират на „кавалер Моцарт“.
Волфганг получи възторжени аплодисменти и остана доволен: платиха му деветдесет гулдена, но мама, която сега ръководеше техните работи, каза, че не бива да се радва чак толкова на този успех.
— Залага и оркестърът наистина нищо не ни костваха, но разходите пак не бяха малко. Аугсбург ни струва повече от двадесет и пет гулдена.
— Не е толкова лошо — забеляза Волфганг. — Значи, почти напълно сме покрили разноските си.
Да, но татко пожела да печелим, не да харчим пари.
— Нали ти сега си наглият ковчежник!
— Все някой трябва да бъде, Волфганг. Помни, бедността не е голяма добродетел.
— Затова се радвам, че заминаваме оттук. Знаеш ли, мамо, отново ми се ще да живея в град, където има двор.
Волфганг бе така нежен, че мама не можа повече да го мъмри. А той ненавиждаше споровете — от тях го заболяваше глава. Но когато си стягаха багажа да заминат за Манхайм. Ана Мария неведнъж съжали, дето синът й е толкова непрактичен. Да твърдиш, че можеш да се справяш с всички несгоди на пътуването, е едно, а действително да можеш съвсем друго. Ана Мария въздъхна, защо не беше Леополд сега с тях! Добре, че напомни на Волфганг, иначе той щеше да забрави дипломите си в Мюнхен.
На него му бе мъчно само, че ще се раздели с Безл. На сбогуване братовчедката така силно го стисна в прегръдките си, щото той се уплаши да не му счупи гръбнака. Добре, че никой не ги гледаше, моментът бе твърде интимен.
44
В Манхайм музика звучеше навсякъде. Моцартови пристигнаха в столицата на държавата и Волфганг нае стая в една странноприемница на Пфалцишер Хоф, близо до двореца на курфюрста и квартала, където живееха музикантите. На другия ден Данер, цигулар от прочутия манхаймски оркестър, го покани на репетиция — да ги чуе и оцени изпълнението им.
Мама остана недоволна от стаята — мансарда, тясна и студена. Тя силно бе измръзнала през дългото, уморително пътуване с каретата и сега не можеше да се стопли, затова Волфганг трябваше да я утешава: квартирата е само временна.
Той повтори татковите думи: „В Манхайм се намира най-музикалният двор в Германия, по своя вкус и авторитет той отстъпва само на парижкия. Курфюрстът харчи за музиката много повече пари, отколкото другите немски владетели, и оркестърът му се смята за най-добрия в Европа. Ако разумно използуваш възможностите си ще получиш там място.“
Мама даде вид, че е съгласна с татко, хвърли още дърва в печката и каза, че ще се заеме с разопаковането на багажа, а той не трябвало да кара господин Данер да го чака.
На път за репетицията Волфганг веднага се сприятели с цигуларя струваше им се, че се познават от години. Репетицията още не бе започнала, музикантите очевидно чакаха Волфганг. Данер го запозна с всички според положението им. Изричаше техните имена, а Волфганг чувствуваше върху себе си изпитателните им погледи: Кристиан Канабих, капелмайстор и диригент на оркестъра, четиридесет и седем годишен, смятан за най-изтъкнатия музикант в Манхайм: абат Фоглер двадесет и девет годишен, заместник капелмайстор, придворен композитор, педагог, необикновено талантлив човек: Антон Раф, големият тенор, кариерата на когото клонеше към залез, беше вече над шестдесетгодишен; Йохан Вендлинг, известен в цяла Европа флейтист и въпреки своите петдесет и пет години все още привлекателен мъж; по-младият Фридрих Рам, изкусен обоист, и още неколцина, чиито имена Волфганг не чу добре. Повечето музиканти — онези, които знаеха за него — бяха любезни и почтителни, но няколко души, очевидно нечували никога името му, го гледаха надменно и Волфганг си мислеше: „Почакайте, вие смятате, че като съм млад и дребен на ръст, не съм способен за нищо сериозно и зряло, но ще ви покажа.“
Оркестърът започна да репетира една оратория от Фоглер; музиката на заместник капелмайстора се стори на Волфганг високопарна. Обаче Фоглер беше любимец на курфюрста Карл Теодор. После прочутият Раф запя ария, при което така се превземаше, че Волфганг едва се сдържаше да не прихне. Но му хареса оркестърът и диригентството на Канабих. Такова изпълнение той чуваше за пръв път.
Как великолепно ще прозвучат, изпълнявани от този оркестър, симфониите му! Ако има на свое разположение оркестър с такива възможности, какви симфонии щеше да напише! Точно за такъв оркестър му се искаше да пише. Флейтистът Вендлинг и обоистът Рам се оказаха истински виртуози; те разкриха нови, неподозирани за Волфганг възможности на тези инструменти.
Дълбоко развълнуван, Волфганг каза на Канабих след репетицията:
— Създали сте най-добрия оркестър, който съм слушал.
— Благодаря, господин капелмайстор. Да чуя такава похвала от вас е голяма чест.
— А господата Вендлинг и Рам бяха великолепни.
— Но какво ще кажете за самата музика, Моцарт? — попита Фоглер.
Волфганг не искаше да си криви душата. Той замълча.
Фоглер се намръщи, но не настоя повече и тогава Канабих каза:
— Надявам се да ни ощастливите с изпълнение на ваша музика, господин капелмайстор.
Волфганг се поколеба.
— Този път не съм на концертно турне — отвърна той след кратко мълчание.
— Но аз съм чувал най-възторжени отзиви за вас като изпълнител — рече Раф.
Тенорът изведнъж му се стори искрен, прекрасен човек. А пееше така неестествено!
— Благодаря ви, господин Раф — отвърна Волфганг, — ще бъда щастлив да свиря пред вас. Но най- много ме интересува длъжността придворен композитор.
— Ние имаме вече няколко композитори, като смятаме Фоглер и мен — рече Канабих, но забелязал огорчението на Волфганг, добави: — Навярно ще може да се нареди нещо. Бездруго ни трябва още един оперен композитор. Всичко зависи от това дали ще успеете да убедите курфюрста. Мога да ви уредя аудиенция. Ще бъде по-добре обаче първо да свирите пред него. Бихте ли приели да изпълните концерт с нашия оркестър?
— Това е голяма чест за мен.
— Прекрасно! Заповядайте у мен на вечеря и ще обсъдим всички подробности.
На масата у Канабихови имаше много разговори, много музика, хубаво рейнско вино и вкусно телешко варено, но Волфганг особено хареса умението на всички присъствуващи приятно да се шегуват. Тук бе поканен и Вендлинг с жена му, чудесна певица, но Волфганг се чувствуваше най-добре в компанията на двете млади дъщери на Канабих — Роза и Лизел. Те настояха да им посвири, седнаха от двете му страни, а когато той изпълни своя соната за пиано, всяка от тях го целуна по бузата; после момичетата го помолиха да напише една соната и за тях — това ще бъде голяма чест, казаха те.
Лизел бе твърде малка, за да я приеме човек сериозно, но петнадесетгодишната Роза му се стори привлекателна и отлична за възрастта си пианистка. Волфганг обеща да напише за нея соната — когато тя предложи две целувки за награда.
