Ана Мария рядко бе виждала сина си така щастлив. Очарован е от сърдечността на Канабихови, мислеше тя, но в дълбочината на душата си таеше съмнение — да не би да са толкова сърдечни, защото имат мома за женене?
Рам, който дойде, когато вечерята бе свършила, изказа възхищението си от композицията на Волфганг, а Волфганг, комуто така хареса кристалната чистота в изпълнението на обоиста, заяви непринудено:
— Ще ми бъде драго да напиша за вас концерт за обой.
Ана Мария се учуди. Волфганг неведнъж бе изтъквал, че не обича да пише за духови инструменти, защото не си струвало, а Леополд държеше синът му никога да не пише нищо даром, пък ето сега той предлага на Рам концерт за обой като подарък. Стигаше Канабих да похвали музиката му и Волфганг веднага прие да изпълни концерт за пиано съвсем безплатно.
— Вие свирите така вдъхновено, господин капелмайстор — каза Канабих, — а също и с безупречна техника. Как така ви е изпуснал архиепископът?
— Той не ме уволни, аз сам помолих да бъда освободен.
— Дори и така да е, как е могъл да се лиши от такъв забележителен музикант?
— Беше ми казано, че сонатата, която току-що изпълних, е написана лошо.
— Каква нелепост! Кой глупак ви го каза?
— Негова светлост принц-архиепископът Колоредо.
— Никога не бих приел да композирам за духовни лица — възкликна Канабих, — те нищо не разбират от музика! Трябва да изпълните вашия концерт на тържеството в чест на курфюрста.
Концертът, посветен на Жьоном, предизвика буря от аплодисменти и се наложи Волфганг да изпълни на „бис“ една соната и една импровизация. Беше сигурен, че курфюрстът е останал доволен — Карл Теодор през всичкото време седеше почти до самото пиано.
След концерта Канабих прошепна на Волфганг:
— Сега е тъкмо времето за аудиенция — и го поведе към курфюрста, преди някой да успее да им попречи.
Диригентът доближи Карл Теодор и Волфганг едва не се усмихна. Те никак не си подхождаха. Канабих — висок, слаб, с хлътнала брадичка, а Карл Теодор — нисък и дебел, с тлъста, двойна гуша. Волфганг целуна ръка на курфюрста и владетелят каза:
— Навярно са минали към петнадесет години, откак идвахте тук преди.
— Да, ваша светлост, отдавна не бях имал честта да бъда във вашия град.
— Свирите много добре. Научих, че сте написали опера за Мюнхенския театър.
— Да, ваша светлост. Най-голямото ми желание е да напиша опера и за Манхайм и се надявам, че няма да ме забравите.
— Това може да се уреди. Склонен ли сте да давате уроци?
И макар Волфганг никак да не желаеше да обучава когото и да било, като си спомни думите на Канабих колко обичал Карл Теодор четирите си незаконородени деца, две от които свирели на клавир, отвърна:
— Да, в Залцбург давах уроци.
— Синът и най-голямата ми дъщеря свирят. Не е зле да понаблюдавате заниманията им.
— С най-голямо удоволствие.
На другия ден Канабих заведе Волфганг в двореца. Те вече се бяха сближили много.
— Курфюрстът толкова обича децата си — рече Канабих, — че ако им харесате, навярно ще пожелае да ви остави тук. Но имайте предвид: сега техен учител по пиано е Фоглер, затова бъдете по-предпазлив в разговора. Фоглер е хитър човек, той успя да убеди курфюрста в своята гениалност.
Волфганг и децата се харесаха взаимно едва ли не от пръв поглед, на което Канабих много се зарадва; те толкова си допаднаха, сякаш Волфганг им беше връстник. А после изведнъж капелмайсторът се запита разумно ли е да поощрява интереса на дъщеря си Роза към Моцарт. Няма съмнение, той е много даровит младеж, но ще може ли да храни семейство? Волфганг е импулсивен, емоционален, твърде прям за този свят, където най-добре виреят хитреците, интригантите, неискрените люде. Трябва ли да стига толкова далеч в родителските си опасения Волфганг и Роза просто се харесват; и все пак може би не е съвсем тактично да поощрява младежа да остане в Манхайм.
В стаята влезе Карл Теодор: курфюрстът искаше да разбере от господин Моцарт как свирят децата му на пиано.
— Добре свирят — отвърна Волфганг. — Но като се вземе предвид…
— Какво? Като се вземе предвид кой им преподава ли? Канабих многозначително го гледаше и Волфганг побърза да добави:
— О, не, ваша светлост. Учат ги добре.
— Обаче биха могли да свирят по-добре, така ли?
— Ваша светлост, аз свиря, откак съм проходил.
— Тогава би следвало да знаете в какво се състои трудността в обучението на децата.
— Зная, ваша светлост. Що се отнася до музиката, мога да изпълня всичко, което пожелаете. Мога да композирам, да свиря…
Карл Теодор го прекъсна:
— Колко дълго смятате да останете в нашия град?
— Докогато желае ваша светлост. Аз съм на ваше разположение.
— През зимата?
— Както обича ваша светлост.
— А какво мисли по този въпрос майка ви?
— Възнамерявахме да останем в Манхайм през зимата заради нея. Ваша светлост, не бих искал да подлагам майка си на несгодите на пътуването през зимата, особено трудни за една възрастна жена.
— И тъй, оставате тук?
— Всичко зависи от волята на ваша светлост.
— Ще бъда благодарен, ако следите музикалните занятия на децата ми.
Не платиха на Волфганг за участието му в тържествения концерт; това го огорчи, но Канабих рече:
— Най-главното е, че предразположихте към себе си децата.
Капелмайсторът предложи да се отпразнува това благоприятно събитие и покани у дома си гости; веселиха се до късно и Волфганг остана много доволен.
На другия ден той писа на Леополд, че Карл Теодор се е отнесъл благосклонно към него; предаде също мамините и своите поздравления до татко по случай рождения му ден.
„Не умея да пиша стихове, не съм поет. Не умея да създавам светлина и сенки, не съм художник. Не умея с движения и жестове да изразявам своите мисли и чувства, не съм танцьор. Но мога да се обърна към теб с помощта на звуците, защото съм музикант. И утре, като отида на гости у Канабих, ще ознаменувам рождения ти ден, изпълнявайки в твоя чест на пианото една соната, написана специално за това събитие. А днес, мило татенце, мога да ти пожелая това, което ти желая винаги: крепко здраве, щастие, дълъг живот и толкова години да се наслаждаваш на музиката, колкото пожелаеш. Само господ знае колко те обичам и колко си ми скъп, затова смирено се надявам и ти да продължаваш да ме обичаш все така и снизходително да се отнасяш към моите грешки — волни и неволни — и към моите творби, които, ако рече бог, ще станат по- мъдри заедно с мен. Сто пъти ти целувам ръка и оставам твой най-покорен и предан син.“
Към писмото Волфганг приложи сонатата.
Подир десет дни от татко дойде пламенен отговор:
Дълбоко ме трогна твоето писмо и ако понякога те мъмря, моля те, не се обиждай, защото за нас с Нанерл в Залцбург единственото щастие са писмата от теб и мама.
Това, което пишеш за курфюрста, звучи обнадеждващо; иска ми се да вярвам, че той скоро ще вземе решение, защото наближават студовете и тогава мама не ще може да пътува.
Сонатата е чудесна и аз с голямо удоволствие я чух, изпълнена от Нанерл; и двамата бяхме много щастливи. Ако останеш учител на извънбрачните деца на Карл Теодор, съветвам те да не обръщаш
