Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)

Третата част течеше бързо и жизнерадостно. Записа я като рондо и добави алегро, за да подчертае темпото; сега солистът и оркестърът бяха равностойни. Всеки от тях бе получил индивидуалната си изява и сега говореха едновременно. Волфганг долови, че това е музика, различна от досегашната. Обаче нищо не му даваше право да я продължава до безкрайност. Изведнъж той спря. Виждаше сякаш почудата, изписана на много лица; всеки концерт трябваше да достигне внушително кресчендо.

Но вече бе казал каквото искаше да каже. Изпълни мислено финалните пасажи, за да се увери в това, и възкликна негласно: „По дяволите, прав съм!“ Взря се в последната нота и избухна в смях. Концертът бе завършен.

Втурна се към столовата, където семейството се готвеше да вечеря, и помоли всички да чуят новия му концерт.

— Само няколко такта — увери ги той, — просто да чуете темата! — Хвана мама за ръка и затанцува с нея из стаята, като запя темата, макар да нямаше особено мнение за гласа си. Чувствувашесе замаян, възторжен, луд от щастие.

— Какво ти е? — попита мама. — Да не си се влюбил пак?

— Не, не, никога! — извика той. — Никога вече!

— До следващия път — обади се Нанерл. — Коя е сега любимата?

Той пламна, после се ухили и добави:

— Елате всички, трябва да чуете новия ми концерт, такава прекрасна музика!

Татко им направи знак да последват Волфганг в концертната зала, защото бе необичайно за него да се вълнува толкова за някаква композиция.

Татко разглеждаше партитурата на новия концерт, а през това време Волфганг каза:

— Ще изсвиря малък откъс от втората част, където темата е най-изразителна. — Беше пиян от възбуда и все пак, веднага щом докосна с лъка струните, засвири уверено и точно.

„Повишил е умението си помисли татко зарадван, — защото редовно се упражнява!“ После музиката го завладя и той заслуша с възхищение, убеден, че нищо не може да надвиши тази мелодия. Третият цигулков концерт на сина му представляваше такъв скок в сравнение с другите два, че музиката му беше наистина божествена. Той каза:

— Прекрасно! Като слушам такава чудесна музика, на душата ми става по-леко. Тази година, Волфганг, си направил голям напредък.

— Прочете ли втория концерт? — попита Волфганг със съмнение.

— О, не, нито една нота — отвърна татко. Беше прегледал втория концерт, когато Волфганг бе в двореца, но не каза това на сина си, защото не искаше да го огорчава с разочарованието си. — Този концерт обаче е наистина хубав.

Мама също го хареса. Волфганг позна по това как се смееше тя.

Нанерл попита:

— Защо си го написал по този начин?

Той вдигна рамене. Беше наясно, само че някак не му се искаше да каже.

— Адажиото е много интимно. Като песен за някаква любов, която е могла да се осъществи, но е останала мечта.

Значи, Нанерл също е страдала. Той остро почувствува близостта с нея и въпреки това каза:

— Може ли човек да изрази невъзможното?

— Никой не знае границите на възможното. Особено ако е гений — отбеляза татко.

Нанерл рече:

— Бих желала някой да напише такава музика за мен.

Волфганг отговори решително:

— Не съм я писал за никого. За никого, единствено за себе си. — После изпита неловкост, че е доверил това.

Татко не го упрекна, както очакваше Волфганг, а само каза:

— Надявам се, че това е първият от много последващи концерти за цигулка.

— Ще се постарая. — Нова тема се оформяше в главата му.

— Ще ми дадеш ли този нов концерт, Волфганг?

— Да го изсвириш?

— Да си го имам.

— Един момент, татко. — Волфганг взе партитурата от ръцете на учудения си баща и написа на италиански под самия край: „Концерт за цигулка от Волфганг Амадеус Моцарт, Залцбург, 12 септември 1775 година“, след което го върна на татко с усмивка.

39

Четвъртият цигулков концерт бе започнат незабавно. Волфганг избра тоналността ре-мажор, защото предишният концерт в тази тоналност не го бе задоволил, написа над първата част „алегро“ и заработи със страстно увлечение. Чувствуваше се изпълнен със сили. Възхищението на татко и мама от предишния концерт му бе доставило огромна радост. Нямаше друг композитор на света, комуто да завижда. Още си спомняше съвсем ясно възторга на мама, когато танцува с нея. Докато първата част на третия концерт за цигулка бе симфонична, тази беше танцова. Ритъмът го опияняваше, но дори когато съчиняваше толкова весела и искряща музика, не забравяше строгите закони на композицията.

Достигнал втората част, той реши да нарече тази творба „Страсбургски концерт“, защото използуваше мелодия, популярна в този град. Присъщата му жизнерадост отново взе връх и той написа това анданте кантабиле като страстна, прочувствена любовна песен без никаква печал или излишна тържественост. Соловата партия на цигулката се превърна в превъзходна ария. И макар че мелодията продължи да прелива от чувство, той я написа в стил, както се изрази пред татко, „гладък като масло“.

Завърши композицията с рондо, което беше едновременно песен и танц. Пренебрегна обичайната практика да се наблегне на цигулковата виртуозност и отново завърши със спокоен финал.

Без да спира, Волфганг премина на петия си концерт за цигулка. Използува същата структура, като на току-що завършената си творба, но избра тоналност ла-мажор и тук съдържанието беше съвсем различно. Нека сега музиката говори сама за себе си. Създаваше партитурата с очевидна простота, съчетана с финес и проникновение. Тази творба стана най-нежният от всичките му цигулкови концерти, но притежаваше стегнатост като квартет от Йозеф Хайдн. И Волфганг си каза: „Светът може да е земен, но музика като тази е самата възвишеност.“

Даде на татко и двата концерта. Беше декември 1775 година, девет месеца след като обеща да напише цигулков концерт. Когато започна, цареше нежна, спокойна пролет, а сега беше сурова, мрачна зима; земята бе покрита с метър сняг, небето беше сиво и слънцето не се показваше с дни. Волфганг се чувствуваше съвсем забравен; през прозореца му не се виждаше дори самотно врабче да го развесели и стопли сърцето му. Изведнъж почувствува умора, потиснатост, празнота, нищо не можеше да го заинтересува. Беше достигнал до такива висини на вдъхновението, а сега се чувствуваше изчерпан. Боеше се, че татко може да не хареса петия му цигулков концерт, толкова различен от творбите, които му бяха известни, съвсем далеч от традиционната пищност на италианската музика.

Татко бе изумен. Този концерт в ла-мажор като че бе краен резултат на школата му за цигулка. И, както изглежда, написан с божествено вдъхновение. Но как да изрази с думи чувствата си?

Бяха в концертната зала — Волфганг твърде изтощен, за да сподели тази музика с външни хора — и всеки чакаше някой друг да заговори.

— Наистина! — възкликна най-сетне Леополд, неспособен да се въздържа повече. — Ти не ми каза, че си написал два концерта.

— Искаш да знаеш хронологичния им ред? Има ли някакво значение?

— Не можеш да ги сравняваш. Те са толкова различни.

— Аз ги написах, а ти си избери кой от тях ще изпълниш.

— Не си ги композирал с такава цел. Не се извинявай, моля те, няма да ти повярвам и не е необходимо.