беше осмислил какво точно иска да изрази.
Татко прелистваше листата, те неприятно шумоляха и това дразнеше Волфганг. Какво се вглежда толкова баща му, нима не вярва, че е написал тази музика сам?
— Нали те помолих да номерираш съчиненията си — каза татко. — А тези симфонии нямат номера.
Волфганг сви рамене. Отпърво бе следвал съвета на татко, но после това почна да го отегчава — отвличаше го от същността на работата. Пък и бездруго Леополд регистрираше всяко негово произведение.
— А как намираш симфониите, татко?
— Даваш ли си сметка, че заедно с тези последните те стават вече тридесет?
Волфганг не се учуди.
Първите ми симфонии бяха фактически увертюри.
— Но ей тези съвсем не са увертюри. Искам да изпълним пред Колоредо двадесет и деветата.
Защо му са на татко тези номера? Какво толкова се е хванал за тях?
— Ла-мажорната. На следващия концерт аз ще замествам капелмайстора. Фискети е болен, а Колоредо не може да търпи дирижирането на Лоли.
— Искаш да изпълните цялата симфония?
— Както си я написал.
— Не е ли твърде дълга за негова светлост? Той обича късите пиеси.
— Ако има някакъв вкус, трябва да му хареса симфонията в ла-мажор.
Тази симфония фигурираше първа в програмата. Това бе необикновено, но Леополд знаеше, че музиката на сина му трябва да бъде изпълнена преди архиепископът да се отегчи, както се случваше често.
Колоредо седеше така, че високата му фигура да се откроява сред многобройната публика в Заседателната зала, обаче Волфганг чувствуваше по-силно присъствието на Барбара. Казваше си, че е изгубила всякаква привлекателност за него и въпреки това постоянно поглеждаше към нея, докато при девойката не отиде граф Карл Арко. После съсредоточи всичкото си внимание върху музиката.
Татко дирижираше по-добре от очакванията му, енергично и точно, както изискваше тази симфония. В началото на втората част обаче Колоредо вече се въртеше на стола. А когато андантето достигна най- патетичното си място, архиепископът започна да кашля. Скоро закашляха и други и понеже симфонията не завърши след третата част, както можеше да се очаква, архиепископът изглеждаше явно сърдит.
След концерта Карл Арко предаде на Моцартови мнението на Колоредо:
— Негова светлост не обича експериментите. Симфонията според него е твърде дълга, твърде скучна. Негова светлост иска на такива вечери да се изпълняват серенади.
— Бог да благослови негова светлост и серенадите му — каза Волфганг.
Сериозно ли говореше младежът? Не можеш никога да разбереш какво мисли. И Карл Арко строго забеляза:
— Ако предам каквото току-що казахте, архиепископът надали би се зарадвал.
— Както обичате. Ще пиша музика, която да е по-кратка, по-проста и по-лесно смилаема.
Леополд искаше да предупреди Волфганг да бъде предпазлив, но този път чашата на търпението преля. Синът му бе написал най-хубавата си музика досега, а този самодоволен глупак е дошъл да му кряска просташките си забележки. Беше много трудно да му се поклониш след такъв момент, защото Леополд познаваше графа от пелени. Наложи си обаче да попита спокойно:
— Какво става с поръчката за написване на опера, която ни предложиха от Венеция? Имаме ли разрешение да я приемем?
— Не.
— Защо? — Леополд бе смаян, а Волфганг се усмихна горчиво.
— Съжалявам — рече Карл Арко, който очевидно съвсем не съжаляваше, — но негова светлост няма навика да излага съображенията си.
— Архиепископ Шратенбах винаги ни е разрешавал.
— Обърнете се към него.
— Вие се подигравате.
— Както вашият син, Моцарт. Той винаги се държи така.
Бе почти невъзможно да останеш любезен след всичко това, но Леополд положи усилия. Рече:
— Граф Арко, ние естествено искаме да угодим на негова светлост, ала трябва да признаете, че най- хубавата музика е тази, която сам композиторът предпочита.
Граф Арко снизходително се усмихна:
— Забравете за Венеция. Негова светлост се готви през идните месеци да организира много повече банкети, за които ще му трябват доста дивертименти и серенади.
37
Въпреки това, когато наскоро Баварският курфюрст поиска Волфганг да напише опера, архиепископът даде разрешение. Леополд научи, че Колоредо отстъпил, защото се боял да не обиди силния си съсед.
Волфганг с облекчение посрещна възможността да се отърве от Залцбург, затова не зададе никакви въпроси, а започна работа над музиката веднага щом пристигна текстът. И този път никой не взе мнението му за либретото, понеже „Мнимата градинарка“ бе избрал самият курфюрст.
„Мнимата градинарка“ разказваше за една благородничка, която в желанието си да отмъсти на своя мъж и да си възвърне любовта му се престорва на градинарка и става обект на упоритото му ухажване. Две други двойки с различно социално положение също участвуват в подобни ситуации и романтични усложнения. Но накрая всеки се свързва с когото трябва — нещо характерно за операта-буфа.
Волфганг смяташе либретото за объркано и глупаво, но то същевременно третираше несподелена любов, а това допадаше на сегашното му настроение. И трябваше да го изрази в музиката. Да не си мислят, че ще създаде тази опера само за тяхно удоволствие! Написа любовните арии с нежност и известно кокетство и музиката му стана скъпа. Завърши партитурата тъкмо пред пристигането им с татко в Мюнхен. Не изчака да чуе певците, както бе правил досега. „Да се справят сами — каза си той, — в живота така често се случва да разчиташ на собствените си сили.“
Леополд със задоволство следеше гладкото протичане на репетициите. А и музиката му харесваше много. Увертюрата бе лека и очарователна, написана с пълно професионално майсторство. Първата от съществените арии бе добре изградена и звучеше чудесно. Игривите нотки в партията на слугинята подчертаваха с ефектен музикален контраст колко страда господарката й.
Басът отговаряше на дразнещата го слугиня със забавна смесица от немски, италиански, френски и английски. Леополд хареса драматичния хумор на тази ария, макар либретото да не беше нито драматично, нито забавно.
Музиката, в която Волфганг облече партията на тенора, разкриващ несподелената си любов, имаше елементи, несрещани от Леополд в оперите на сина му дотогава. Тази музика съчетаваше величественост с патос и беше много трогателна.
А дуетът на помирението предизвика сълзи в очите му. Лиризмът на мелодията затрогваше. Съвършенството й го караше да изпитва благоговение.
Когато завърши генералната репетиция, Леополд мълчаливо прегърна Волфганг.
След двукратното отлагане на премиерата, макар операта да беше готова, Волфганг започна да се притеснява. Татко се надяваше, че курфюрстът много ще хареса „Мнимата градинарка“ и ще му предложи служба при себе си, но той отсъствуваше от Мюнхен. Най-различни причини се изтъкваха за отлагането: Максимилиан бил на лов; бил някъде с дипломатическа мисия; не одобрявал партитурата; очаквал пристигането на архиепископ Колоредо, за да присъствува и той на премиерата.
Най-сетне Максимилиан, като разбра, че Колоредо няма намерение да дойде на премиерата, се завърна в Мюнхен. И на следната вечер бе представена „Мнимата градинарка“ в отсъствието на Колоредо.
