Когато императрицата им направи знак да се приближат повече, за да ги вижда по-добре, Леополд забеляза, че на колана й е прикрепена кутия с книжа. По замисления й вид реши, че това са държавни документи, но се оказа, че са писма от децата й.
Едно писмо най-много я тревожеше. Обезпокоена от поведението на Мария Антоанета, тя все си мислеше какво бе писала на дъщеря си. От своите посланици във Версай, изпратени там да надзирават дъщеря й, тя бе чула твърде много неща за опасната враждебност на Мария Антоанета към сегашната любовница на Луи XV, мадам Дюбари, за разточителството и лекомислието на дъщеря си, затова трябваше да й пише предупредително: „… ако не бъдеш по-тактична и внимателна, ще те сполети голямо нещастие и тогава ще бъде късно да ти се помогне.“
И тъкмо сега трябваше да отдели на Моцартови, тези обикновени скитници, които положително са дошли да искат нещо, част от така скъпото си време и това беше крайно нежелателно. Но Мария Терезия се гордееше с факта, че не е отказала никому досега аудиенция. Освен това много й се искаше да види момчето: все още ли е толкова чудновато? И дали е порасло?
Когато лицата им придобиха ясни очертания през лорнета й, императрицата каза:
— Господин Моцарт, синът ви изглежда блед и слабичък. Безкрайните пътувания са го преуморили. Твърде много искате от него.
— Ваше величество, Волфганг не отстъпва никому в нищо. Дори на Глук.
— На Глук? Синът ви е още дете. Вижте колко е мъничък.
— Оперите му обаче не са мънички, ваше величество, ако господин Гасман се окаже неспособен да изпълнява задълженията си, Волфганг си предлага услугите за неговия пост.
— Трябва да изложите молбата си пред императора. Той се занимава с подобни въпроси.
— Ще мога ли да говоря с него, ваше величество? Той винаги е бил добър към нас.
— Сега е в Полша.
Със светски тон, за да скрие разочарованието си, Леополд изрече:
— Трябва да се гордеете с него, ваше величество, за начина, по който той разреши Полския въпрос.
Мария Терезия седеше уморено и дишаше тежко. Но когато видя съчувственото изражение на Леополд, изрече властно:
— Трябваше да присъединим тези територии, за да запазим империята от Русия и Прусия. Единственият начин да се избегне войната.
— Навярно ви е коствало много усилия, ваше величество.
— Да, много. — И тя промени темата. — Когато сте били в Италия, видели сте двама от синовете ни. Как са те? Добре ли? Поддържаме контакт с тях само чрез писма. Обвързани сме тук от нашите задължения. Нямаме друга възможност.
— Изглеждаха добре, ваше величество. Бяха много благосклонни към нас.
— Трудно е да гледаш как децата ти те напускат едно по едно.
Волфганг каза:
— Дъщеря ви, Мария Антоанета, бе много добра към мен.
— Кога? — Мария Терезия не можеше да си спомни.
— Когато Волфганг беше още малък, ваше величество, и седеше в скута ви.
Волфганг не искаше да се напомня за времето, когато е седял в скута на Мария Терезия, но пазеше спомена за очарованието и хубостта на Мария Антоанета.
— Тя ме разведе из Шьонбрун, ваше величество — допълни той.
— Дъщеря ни беше тогава дете. Щастлив сте, господин Моцарт, че синът ви е при вас, а нашите са пръснати из целия свят.
— Ценим добрите ви намерения, ваше величество. И се надяваме, че ако клетият господин Гасман ни напусне, няма да забравите за Волфганг.
Тя стана, за да покаже, че аудиенцията е свършила.
— Благодаря ви, ваше величество. Много великодушно бе от ваша страна, че ни приехте.
Волфганг не беше на същото мнение. Той се съмняваше дали тя е толкова добър техен приятел, както татко се изрази. Императрицата залитна и трябваше да се хване за трона си с високо облегало, за да не падне, очевидно отдавна вече гърбът й бе изгубил подвижността си, мислеше Волфганг. Последното му впечатление от Мария Терезия, когато си тръгваха от Милионната зала, бе за една сурова владетелка, която обича хората само ако не й струват разноски или пък са деца, особено нейните деца.
Поканиха Леополд да дирижира месата на Волфганг „Доминикус“ в църквата на Дворцовия площад и той се поободри. Беше голяма чест, защото йезуитската църква бе стара, прочута и съвсем близо до двореца на Колалто, където Волфганг свири за пръв път във Виена. Докато дирижираше, ревматизмът не се обади и имаше чувството, че е успял в благородната мисия да интерпретира музика от сина си, защото след това Волфганг го прегърна и каза полузакачливо, полунежно:
— След дядо боже най обичам татко.
Изпълнението се състоя тъкмо навреме, защото три седмици по-късно императрицата изгони йезуитите от всички владения на хабсбургите.
След месец Колоредо се завърна в Залцбург, това стори и Леополд. А когато архиепископът научи, че експроприирането на йезуитските владения е обогатило хазната на Мария Терезия, последва примера й. Фактът се стори забавен на Леополд и той каза на Шахтнер, когото бе поканил в новия си дом, за да разбере как се е посрещало отсъствието му от Колоредо:
— Архиепископът знае как да намира пари.
— Баща му е един от най-изтъкнатите съветници на Мария Терезия. Едва ли би могъл да постъпи другояче.
— Нима одобряваш това? — учуди се Леополд. Шахтнер бе свободомислещ, четеше Волтер и Русо, но и той, и Леополд имаха приятели йезуити като Булингер.
— Забраната на ордена навярно е разстроила архиепископа.
— Защо трябва да се разстройва?
— Ще дойде нов папа и йезуитите ще бъдат отново на почит. Изгониха ги само по политически причини. Мария Терезия даде ли ви някакви надежди?
— За какво? — Леополд се смути.
— Всеки в Залцбург знае, че Гасман е много болен и скоро ще потрябва нов капелмайстор. Защо иначе ще се срещате с Мария Терезия?
— Глупци има навсякъде, но най-много в Залцбург.
— И все пак е вярно, че си поискал място за Волфганг. Нали?
— Вярно е друго — мнозина в Залцбург страдат от словесна невъздържаност. Колоредо изказа ли недоволство от моето отсъствие?
— Беше зает с йезуитите.
— Нямаше ли кой да го посъветва да се заеме по-добре с жизненото равнище. Както поскъпва животът, какво ли ще стане с нас, ако трябва да живеем от малките си заплати? Ще се превърнем в просяци.
— Леополд, обещаха ли ви нещичко във Виена?
— Предполагам, че бог има по-други планове за нас.
— Несъмнено. — Но тонът на Шахтнер бе скептичен.
Леополд омекна.
— Аз и Ана Мария много ще се радваме, ако дойдеш на сребърната ни сватба.
— С удоволствие. Но ти, мисля, ми каза, че се падала миналата година.
— На 21 ноември 1772 година. Тогава обаче не можахме да я отпразнуваме, защото двамата с Волфганг бяхме в Италия за операта „Лучио Сила“.
— Ще поканите ли Булингер?
— Разбира се. Той е наш добър приятел.
Волфганг реши да покани лично Барбара за сребърната сватба на родителите си. Със сърце, изпълнено с любов, той крачеше бързо по моста към старата част на града, към дома й. Беше в прекрасно настроение. Обичаше оживлението и възбудата на подобни увеселения, където се танцува, където идват хубави
