Фердинанд се колебаеше дали да й изпрати съчувствено или поздравително писмо. Въпреки скърбите си тя бе добавила два милиона поданици към своята империя. Спомни си думите на Фридрих за отношението на майка му към подялбата на Полша: „Тя плачеше, но не забрави да вземе, и колкото повече плака, толкова повече взе.“ И той се усмихна, макар да не споделяше възхищението на брат си Йосиф от Фридрих. Но беше съвсем типично за майка му да има морални скрупули и в същото време да използува напълно политическата си власт. Фердинанд не изрази това обаче, а й писа, че ще послуша съвета й, когато е възможно, и че тя не бива да се поддава на меланхолия, защото всичките й деца имат такава нужда от нея! Тръгна за операта едва след като запечата и изпрати това писмо.
Беше осем, когато Фердинанд пристигна в „Театро Реджо Дукал“. Публиката се задъхваше от горещината в салона, но никой не си бе отишъл, защото това щеше да се сметне за оскърбление на короната. Дългото чакане усили напрежението на певците до краен предел, ала никой от тях не смееше да възроптае.
Волфганг, възмутен от закъснението, искаше да протестира, но докато се колебаеше дали да започне дирижирането, ясният леден глас на Фердинанд изрече:
— Аз чакам!
И Волфганг започна. Той не изпитваше раболепни чувства като певците, затова беше недоволен от изпълнението им. Те така се вълнуваха, че пеенето им приличаше по-скоро на крещене. Тенорът, свикнал да пее в църковен хор, а не в театър, жестикулираше съвсем глупаво и пееше така високо, сякаш искаше да засенчи мъжкото сопрано. Междувременно мъжкото сопрано бе помолило ерцхерцогинята да ръкопляска най-напред на него под претекста, че така било прието. Това вбеси примадоната, която запя с пресилен ефект в стремежа си да надмине кастрата, макар Волфганг да бе съобразил ариите й с нейната забележителна лекота на изпълнение. Представлението се превърна в мъчение за Волфганг, което сякаш нямаше да има край. Завесата се спусна едва в два през нощта и той дирижира последното действие като насън.
Почти не чу аплодисментите, беше сигурен, че „Лучио Сила“ е претърпяла провал. Бе толкова късно, че всички бързаха да си вървят да спят и не се състоя обичайният прием след премиерата. Татко мълчеше умислен, Волфганг беше потиснат, не му се говореше.
На другия ден научи с изненада, че за операта говори целият град поради съперничеството на певците. Същата вечер пак нямаше празно място в залата, но този път операта започна навреме и пеенето бе по- добро. След седмица пълни салони „Лучио Сила“ стана най-известната опера в Милано с тенденция да издържи още много представления.
Граф Фирмиан сам посети Моцартови. Не коментира отказа на ерцхерцог Фердинанд, но намекна на Леополд, че ще бъде полезно да пише на ерцхерцог Леополд за Волфганг. Възхитен от успеха на „Лучио Сила“, той смяташе, че владетелят на Тоскана, по-музикален от своя по-малък брат, ще се отнесе към въпроса благосклонно.
Леополд писа със смесени чувства. Оптимизмът му се беше вече изпарил, но не можеше и да остави така нещата. Мисълта да се завърне в Залцбург с неговата посредствена музика го ужасяваше. Писа на граф Арко:
„Надявам се, ще предадете извиненията ми на негова светлост, задето не се върнахме в Залцбург навреме, но ревматизмът, който и преди не ми даваше покой, напоследък още повече се засили. По-рано ме боляха само раменете, а сега и коленете. Не мога да ходя и трябва да ви пиша легнал, а така пиша съвсем трудно, болката е непоносима. Моля, уверете негова светлост, че ще се върнем при първа възможност.“
Очакването продължи седмица, после месец. „Лучио Сила“ спря след двадесет и шест представления и пак нямаше вест от тосканския двор. Граф Фирмиан обаче ги окуражи да останат и те го послушаха, но вече бяха още по-неспокойни.
Волфганг се сприятели с Рауцини, кастрата, който изпълняваше ролята на Чечилио. Първият солист съзнаваше, че нему е била отредена най-хубавата музика в операта, че Волфганг е писал партията му за Манцуоли, и беше очарован от колоритността и нежното чувство, с което бяха сътворени ариите.
Той каза на Волфганг:
— Ще бъда поласкан, ако напишете нещо специално за мен. Нещо, което и най-добрата примадона би изпяла трудно.
Оперният жанр непреодолимо влечеше Волфганг, въпреки че мотетът27, който той написа за Рауцини, бе предназначен за църковно изпълнение и той го нарече „Exultate, jubilate“ („Ликувайте и се радвайте“), защото точно такова бе настроението му в момента. Този път нямаше да му пречи посредствено либрето, лоша постановка, невъзможно изпълнение, щеше да се съсредоточи върху самата музика. Ликуваше и тържествуваше, както пишеше с любов. Понесен от неудържим творчески порив, Волфганг композира мотета като инструментален концерт със солова партия за Рауцини — най-високата, която може да изпълни човешкият глас. Само колоратурно сопрано с най-добри качества би могло да изпее това, мислеше си той, или кастрат като Рауцини или Манцуоли. И с възторг се опиваше от чувство на най-чиста любов. Любов пееща. Любов всесилна. Любов нежна и лека като въздуха. Бог е незрим, но те ще чуят гласа му в неговата музика, този бог на любовта, бога, когото той
Рауцини изпълни „Ликувайте и се радвайте“ с такъв финес, че църквата преливаше от възторжено чувство.
„Сякаш чувам самия бог в църквата“ — мислеше си Леополд и изведнъж му се стори, че синът му е порасъл неизмеримо и точно такава музика ще пише в зряла възраст.
Рауцини стоеше до пейката на Леополд и му прошепна:
— Какви прекрасни звуци умее да създава синът ви, господин Леополдо. Възможностите му нямат предел.
— Но и вие сте певец с големи способности.
— Благодаря, господине. И все пак трябва да призная, че за пръв път изпълнявам такава прекрасна музика.
Той помоли Рауцини да пее „Ликувайте и се радвайте“ идната неделя и кастратът с готовност се съгласи. Тогава Волфганг навършваше седемнадесет години.
Волфганг разбираше радостта на татко, но би предпочел да ознаменува рождения си ден, като поязди магаре.
Съзнаваше ли синът му, питаше се Леополд, каква музика е написал? В този мотет имаше нещо, което не можеше да се възприеме осезателно, слухово, изобщо сетивно и въпреки това всеки тон бе изпълнен със значение.
След няколко дена ерцхерцог Леополд отхвърли молбата на Волфганг Амадеус Моцарт да бъде назначен за негов капелмайстор и придворен композитор.
34
Сякаш някой ги беше предал. Създаденият от Волфганг мотет „Ликувайте и се радвайте“ бе едно от най-щастливите събития в живота на Леополд — чудотворен химн, искрен и красив, — а ето че сега музиката на сина му се оказваше нежелана. Това го изпълни с огорчение срещу света, който можеше да взима такива необосновани преценки, и предизвика смут в душата му. Волфганг бе хвален в Италия повече от всякъде другаде и пак никой не му предлагаше постоянна служба. Но как да съобщи това на сина си? Когато Волфганг го попита да не би нещо да не е в ред, отвърна:
— Навярно бог има други планове за нас.
Волфганг го изгледа недоверчиво, но не каза нищо.
Граф Фирмиан изрази съжалението си и подчерта, че е направил всичко, но, изглежда, австрийските ерцхерцози предпочитат музиканти италианци. Надявал се Моцартови да се чувствуват по-сигурни в Залцбург.
