— Ако архиепископът ни разреши да заминем.
— Ще разреши, докато проявяваш уважение към него.
— С други думи, мислиш, че не бива да си отивам сега.
— Преди да си засвидетелствувал уважението си на негова светлост, не.
— Аз съм само един скромен трети концертмайстор.
— Всъщност си много повече и ти го знаеш.
Беше трогнат от вниманието на Шахтнер. Когато татко го хвана за другата ръка и го заведе пред архиепископа, Волфганг се поклони смирено и благодари на Колоредо, задето му бе позволил да напише опера за залцбургска сцена. Колоредо също се показа любезен и рече:
— Хареса ми италианската жилка на музиката.
Сърцето на Волфганг се отпусна, когато най-сетне Нанерл дойде при него; сега отново можеше да бъде прост и естествен. Сестра му се извини, задето го поздравява с успеха толкова късно, и прошепна:
— Старият граф Арко ни уверяваше колко много е помогнал да ти възложат тази задача, та затова трябваше да ме опипа с лапите си десетина пъти.
Волфганг отсече:
— Лапи, лапи; за един немотия, за друг — пълна кесия. Кажи ми, скъпа муцунке, музиката ми струваше ли?
Тя се усмихна широко и каза:
— Глупчо, глупчо, всичко звучеше съвсем хармонично, макар певците да пееха кой както му падне. — И го целуна по бузата за награда, а той се почувствува по-добре. Напуснаха резиденцията, хванати за ръка, като брояха стъпалата и весело се смееха, както някога, когато бяха съвсем малки.
Скоро след това заплатата на Волфганг почна да тече. Но преди да й се нарадва, тя бе спряна, защото той и татко потеглиха отново за Милано, където Волфганг трябваше да напише опера за карнавала през 1772 година.
Пристигнаха в началото на ноември. Времето беше хубаво и дон Фернандо, който им бе намерил удобна квартира, ги посрещна топло.
Леополд, макар настроен недоверчиво, не можеше да устои на сърдечността на иконома. Дон Фернандо го прегърна и възкликна:
— Операта ще бъде превъзходна! „Лучио Сила“ има чудесно либрето, много драматично, много тъжно, с много внушителни сцени!
Волфганг не сподели ентусиазма на иконома — изключение правеха само няколкото сцени между влюбените. Смяташе сюжета за измислен: Лучио Сила, римски диктатор, желае очарователната Джулия, годеница на Чечилио, римски сенатор и враг на диктатора. Лучио Сила осъжда Чечилио на смърт, за да му отнеме Джуния. Волфганг не се трогна, че диктаторът в изблик на благородство прощава на Чечилио и му разрешава да се ожени за Джуния. Не можеше да повярва в това.
Но дуетите на влюбените му дадоха възможност да изрази собствените си романтични чувства; написа тази музика със страст. Двама от най-добрите артисти в Италия щяха да пеят ариите — примадоната Ана де Амичис и първият солист Венанцио Рауцини. Татко го посъветва да напише за тях най-хубавите арии. След като Волфганг превъзмогна разочарованието си, че Манцуоли няма да изпълнява главната мъжка роля, както бе обещал — кастратът беше поискал хиляда дуката, което искане дирекцията отхвърли, — Волфганг написа прочувствени, блестящи арии за влюбените. С перо в ръка, щастлив, той вложи в романтичните кантилени най-нежни чувства.
Репетициите вървяха успешно. Мисливечек посети Моцартови да им засвидетелствува почитанията си, Хасе ги покани на вечеря, Самартини бе поласкан, задето приеха да присъствуват на концерт с негова музика.
До деня на самата премиера, 26 декември, всичко се развиваше благоприятно. Но в уречения час завесата на „Театро Реджо Дукал“ не се вдигна. Представлението беше обявено за пет часа, ала решиха да чакат до пет и половина закъснели посетители. Стана шест, а „Лучио Сила“ още не започваше. Нямаше го негово височество ерцхерцога, а без него спектакълът не можеше да се състои.
Леополд от ложата си гледаше към оркестъра, където Волфганг седеше на клавесина, готов да започне да дирижира премиерата на операта си, както бе обичайно, и не знаеше какво да мисли. Театърът беше така претъпкан, че нямаше място дори само за още един посетител. Блъсканицата беше ужасна, въздухът — спарен. Леополд чувствуваше как напрежението расте. Виждаше певците, застанали зад кулисите, вече изплашени от мисълта, че ще пеят пред такава екзалтирана публика, и колкото повече чакаха, толкова повече страхът им нарастваше. Тенорът; заменен в последния миг с певец от катедралата в Лоди, не беше пял в голям театър и забавянето увеличаваше неговата уплаха. Леополд се питаше какво ли е могло да осуети идването на Фердинанд. Да не би да им е сърдит? Нима в края на краищата ерцхерцогът се сърди на Волфганг? Той не се бе държал като поданик, а като равен с равен. И сега седеше на клавесина и разговаряше спокойно с концертмайстора на оркестъра, а всички останали бяха нетърпеливи и нервни.
Ерцхерцогът завърши обеда си към четири, но това бе солиден обед и той трябваше да си почине. После си спомни, че трябва да прати новогодишни поздравления и пожелания на майка си, на братята си Йосиф, Леополд, Максимилиан и на принц Кауниц. А трябваше да им пише лично, при това пишеше съвсем бавно. Писмото до императрицата-майка му отне най-много време. То изискваше особено внимание. Препрочете майчиното си писмо, за да реши по-добре как да й отговори.
„Скъпи Фердинанд — гласеше то, — смятам за необходимо да ти съобщя веднага за печалната подялба на Полша. Тази безславна акция ми отне напразно най-малко десет години от живота. И пак не можахме да я предотвратим. Иначе Прусия и Русия щяха да си поделят Полша сами.
Известно ти е колко презирам Екатерина и нейната неморалност и какво мисля за Фридрих, този сатана, който ни отне Силезия и положи всички усилия да ни унищожи. Но твоят брат, император и регент, се възхищава от Фридрих независимо от моето мнение и ме склони да се съглася на тази подялба, която щяла да запази мира и да попречи на Русия и Прусия да станат прекалено силни и следователно опасни за нас.
Но аз последна подписах този несправедлив договор за подялба, и то само защото пруският крал и руската царица вече го бяха подписали и се готвеха да заграбят цяла Полша. Йосиф ми съобщи, че подписът ми го е зарадвал, ала единственото, което мога да заявя по този повод, е:_ аз подписах_. Бяха формулирали в документа фразата «справедлива придобивка» — за успокоение на съвестта им, — но аз зачертах думата «справедлива».
Много съм обезпокоена. Откак започна нещастното ми царуване, въпреки всички бедствия и изпитания справедливо и достойно изпълнявах своя дълг. Това ни спечели уважението на цяла Европа, дори уважението на нашите врагове. Но граденото в продължение на много години рухна само за една година. Нищо не ми е донасяло по-голяма болка от тази загуба на доброто ни име. Признавам с тъга, че заслужихме тази участ. Преструвахме се на честни, а се показахме не по-достойни от прусаците. Оттогава нямам покой.
Как бих искала да се откажа от тази срамна подялба, която компрометира цялото ми владичество. Да бъде бог милостив към мен. Терзае ме моето участие в това печално дело. Тежи върху плещите ми като ужасен кръст и трови и без това нерадостния ми живот. Трябва да превъзмогна това чувство, иначе то ще поражда в мен постоянна меланхолия.
Имах толкова добра репутация. Цени и ти твоята. Надявам се, това ще те научи да бъдеш пределно честен във всички дела. Много трудно е за един държавник, особено ако е обграден от врагове.
