— Негово превъзходителство ще го придружава.
— Значи, отговорът е отрицателен?
— Скъпи приятелю, Амадео и така печели доста добре.
— Това ли идвате да ми съобщите?
Дон Фернандо вдигна рамене:
— Наредиха ми да ви предам, че имперската хазна няма средства за откриване на нови музикални длъжности.
— Коя е истинската причина?
Дон Фернандо отвърна предпазливо:
— Ерцхерцогът уведоми граф Фирмиан, че не може да назначи Амадео, защото ще трябва да лиши добрия приятел на императорската фамилия, архиепископ Шратенбах, от двама негови ценни служители.
— А граф Фирмиан не се ли противопостави?
— Граф Фирмиан е ваш верен приятел. Той също е разочарован. Владетел на Ломбардия обаче е ерцхерцогът. — И като видя отчаянието на Леополд, добави: — Трябва да опитате при ерцхерцог Леополд в Тоскана, когато се върнете тук за следващия оперен сезон. Той е по-възрастен от Фердинанд, по-зрял. Няма да се бои толкова от сина ви.
— Да се бои?
— В известен смисъл, да. Но ние всички както преди обичаме господин Амадео.
Волфганг, току-що влязъл, попита:
— В такъв случай ще си тръгваме за вкъщи, нали, татко?
— Освен ако изрично не ни помолят да останем. — Икономът обаче се опечали и Леополд разбра, че ще бъде унизително да стоят повече. Искаше му се все пак да поговори с някого, който би могъл да го разбере, като Мария Терезия.
Ерцхерцог Фердинанд бе се посъветвал с нея; той възнамеряваше да назначи Волфганг, но тя го разубеди, като му писа: „Питаш ме дали да вземеш на служба при себе си младия залцбургски музикант. Не разбирам за какво ти е необходим той, след като нямаш нужда от композитор, нито от излишни хора въобще. Ако все пак това ще ти достави удоволствие, не искам да ти се меся. Мнението ми произхожда единствено от съображения да не се обременяваш с излишни хора и да не им даваш възможност да се представят като твои служители. Това ще накърни престижа на твоя двор, защото обикалят от място на място като просяци. И друго — семейството на Моцарт е голямо.“
Фердинанд не спомена никому за това писмо. Той искаше всички, особено съпругата му и граф Фирмиан, да вярват, че самостоятелно е взел решението.
Леополд и Волфганг се върнаха в Залцбург. Ана Мария пожела да научи истинската причина, поради която ерцхерцог Фердинанд е отхвърлил молбата, а Леополд се опита да възприеме изтъкнатите пред самия него мотиви и каза:
— Ерцхерцогът не можеше да назначи Волфганг, защото не искаше да засегне фамилния си приятел, архиепископ Шратенбах, като го лиши от двама негови ценни служители.
Волфганг не вярваше на това. На другия ден след завръщането им в Залцбург архиепископът умря.
ПЕТА ЧАСТ
ЗАЛЦБУРГ, ГОДИНИ НА ОЧАКВАНЕ
32
Леополд се отправи неспокоен на първата аудиенция при новия владетел на Залцбург. Докато чакаха с Волфганг в познатата и красива Рицарска зала на резиденцията, съвсем нямаше настроение да се радва на прелестните картини по тавана, нито на внушителния простор на помещението. Месеци бяха минали от смъртта на Шратенбах, изтече прекалено дълго време, докато изберат негов приемник, имаше и вмешателство от страна на Виенския двор, противно на практиката, а залцбургци гледаха на виенския кандидат с недоверие. Новият архиепископ, граф Йеронимо Колоредо, бивш принц-епископ на Гурк, се славеше като напълно светски човек и като строг управник.
Леополд си мислеше: „Трябва отново да опитам щастието си в Италия, въпреки че Фердинанд ме отблъсна.“ При спомена за ерцхерцога той се замисли за своя неуспех и не можа да намери отговор. Все пак трябва да се опита в Италия още веднъж. Да избяга от Залцбург. След смъртта на Шратенбах музикалният живот в двореца замря, почти никакви произведения не се изпълняваха.
Волфганг, седнал до баща си на едно богато украсено канапе, се вълнуваше от съвсем други мисли. Отношенията му с Барбара не бяха мръднали нито крачка напред, в Залцбург нямаше оперен театър и това го огорчаваше, но беше изпълнен с нови мелодии и ново щастие. Сякаш току-що беше открил за себе си истинската симфония, макар да бе написал много такива произведения. Симфониите, които чу в Италия, бяха различни от чутите дотогава, искаше да възприеме формата им, но музиката да бъде чисто негова. Татко се безпокоеше как ще го приеме новият архиепископ, стоеше като на тръни, а в главата на Волфганг звучеше прекрасна мелодия, която трябваше да се запомни, преди да е отлетяла. Как можа татко да се откаже от композирането? Волфганг едва сега започваше, макар Леополд да твърдеше, че синът е написал вече над сто опуса; татко си записваше такива неща, но за Волфганг те нямаха особено значение. Не беше важно какво е извършил, радостта идваше от непрекъснатото възобновяване на творческия процес. За да ознаменува по своему шестнадесетия си рожден ден, написа симфония в ла-мажор. А днес, няколко месеца по-късно, се появи в главата му тази нова тема, която искаше въплъщение. Така се вглъби в нея, че не чу, когато граф Арко ги извика при новия архиепископ.
Графът попита:
— Мечтаеш ли, Волфганг? — Интригуваше го унесеният вид на младежа. Но си спомни, че музикантите вечно витаят в облаците.
— Не, грешите. — И си помисли: „Музиката никога не е мечтание, но дворцовият камерхер едва ли би разбрал това.“
— Какво правиш тогава?
Когато Волфганг не отговори, Леополд вместо него рече:
— Композира.
— Тук? В Рицарската зала? — Граф Арко не можеше да повярва.
— Защо не? — учуди се Волфганг. — Има ли нещо лошо в това?
Граф Арко вдигна рамене и ги въведе при новия им господар.
Архиепископ Колоредо стоеше зад разкошно украсено бюро в залата за аудиенции и разглеждаше голяма карта; направи знак на Моцартови да почакат в един ъгъл, докато свърши. Граф фон Мьолк, дворцов секретар и баща на Барбара, показваше на архиепископа границите на владенията му и Колоредо беше разочарован. Държавата му заемаше сто и двадесет километра надлъж и шестдесет нашир, а във Виена му бяха обещали по-голяма територия. Граф фон Мьолк се смути от недоволството на архиепископа и обясни:
— Ваша светлост, наши съседи са Австрия и Бавария. И имахме щастие да запазим владенията си.
Волфганг забеляза, че архиепископът пренебрегва присъствието им, макар тонът му да бе станал още по-властен след влизането им. Сякаш искаше добре да чуят какво казва, за да знаят кому принадлежи решаващата дума, и същевременно да ги постави в унизително положение. Граф Арко стоеше неловко настрана и като че съжаляваше, задето ги бе въвел толкова рано, макар че бе изпълнил заповедта на негова светлост; татко се преструваше на спокоен, но стоеше безмълвен до дворцовия камерхер. Волфганг се опита да улови мелодията, която звучеше в главата му, докато чакаха в Рицарската зала, но тя бе отлитнала. Ядосан, а това рядко му се случваше, той неволно се заслуша в разговора, което бе очевидно целта на Колоредо, защото той не понижи глас при влизането им. Волфганг обаче се преструваше, че не слуша, твърдо решил да лиши архиепископа от това удоволствие.
Колоредо питаше:
— А какви са приходите ни, фон Мьолк?
