Граф фон Мьолк отговори гордо:
— Ваша светлост, доходът на държавата възлиза на двеста хиляди гулдена годишно. Има и двадесет хиляди за ваши лични разходи. Вие, разбира се, можете напълно да разполагате и с всичките доходи на държавата.
— Известно ми е. Имаме ли постоянна войска?
— Събирали сме до осем хиляди души, когато се наложи, макар че напоследък не е ставало нужда.
— А ако се яви такава нужда?
— Ваша светлост, не сме били нападани от шестнадесети век! — Но сега сме осемнадесети. Колко музиканти имаме на служба в момента?
— Осемдесет, ваша светлост, когато всички са налице. — Ще ги увеличим до сто. Но никому няма да се плаща, ако отсъствува оттук. — Архиепископът погледна строго и побърза да освободи дворцовия секретар.
Изражението на Колоредо, когато се обърна към Моцартови, бе предразполагащо. Направи им знак да приближат и заяви:
— Видяхме се в Рим, по време на вашата аудиенция при негово светейшество. Навярно си спомняте.
— Разбира се, ваша светлост! — възкликна Леополд, макар да не си спомняше такова нещо.
Волфганг също не си спомняше да са се срещали с Колоредо там, но не възрази.
Те само мълчаливо се спогледаха.
За архиепископ Колоредо Моцартови бяха обикновени слуги, но все пак полезни, защото бяха известни в дворцовите среди на Европа. Бащата се държеше с подобаваща скромност, ала момчето го гледаше студено, почти нагло. „Много го хвалят, а е още съвсем младо“, реши Колоредо, но се усмихна, като не искаше да издаде истинските си чувства.
„Виена навярно се е намесила“, помисли Леополд, убеден, че Колоредо не притежава необходимото за поста си благочестие. Но после се упрекна за несъобразителността си, защото се сети, че Колоредо е най- големият син на имперския вицеканцлер, един от главните съветници на Мария Терезия, богат и влиятелен.
Волфганг съзнаваше, че притворените очи на архиепископа само симулират безразличие, докато всъщност не изпускаха нищо. Това му действуваше угнетително, макар Колоредо да му направи знак да се приближи, за да му даде благословията си.
Волфганг коленичи и когато се изправи, изпита още по-голяма неловкост. Чувствуваше се прекалено нисък. Колоредо стърчеше високо над главата му. Сякаш архиепископът нарочно искаше да подчертае незабележителния му ръст. И когато Волфганг вдигна очи нагоре, забеляза, че Колоредо е висок човек с дълги слаби ръце и слабо тясно лице, очите му бяха жълти и помътнели.
Граф Арко, който досега с нищо не напомняше за присъствието си, ненадейно се обади:
— Господин Моцарт, вие сте първите музиканти, които се представят на негова светлост.
— Поласкан съм от честта — изрече Леополд почти съвсем машинално.
— Интересно ми е да зная вашето мнение за музиката в Италия — каза архиепископът.
— Най-възторжено. Волфганг навсякъде получаваше бурни аплодисменти, ваша светлост.
Архиепископът заяви:
— Най-добрата музика е в Италия.
Волфганг недоумяваше защо Колоредо пита, след като има свое мнение по въпроса.
— Моцарт, може да не ви харесва, но не сте в състояние да отречете, че италианците са по-музикални от немците. Ти не си ли съгласен, момче?
— Италианска музика ли? Има само два вида музика: добра и лоша.
— Какво разбираш под „добра музика“, дете?
— Музиката на Кристиан Бах.
— Английския Бах?
— Той е роден в Германия, ваша светлост.
Леополд побърза да каже:
— Но е получил образованието си в Италия. Учил е при падре Мартини, който се отнасяше към Волфганг като към свой син.
Колоредо се подразни:
— Известна ни е склонността на италианците към сантиментални излияния. Но ще се убедим сами. Моцарт, искаме момчето ви да напише опера по случай ръкополагането ни. Ако се окаже сполучлива, концертмайсторът Волфганг Моцарт ще получава сто и петдесет гулдена годишно, когато е в Залцбург. — Архиепископът спря благодарствените им слова и заяви: — Секретарят фон Мьолк ще уреди финансовата страна на въпроса.
33
Либретото, избрано за чествуване ръкополагането на Йероним Колоредо за архиепископ, беше „Сънят на Сципион“. Предполагаше се, че е от Метастазио, достоен автор за такъв повод, но Волфганг научи, че виенският придворен поет го е заимствувал от другиго и че този друг пък го е взел от Цицерон.
„Сънят на Сципион“ разказваше за Сципион младши и преливаше от ласкателства и фарисейство, което отвращаваше Волфганг. Не можеше да погледне сериозно на текста, макар татко да твърдеше, че трябва, защото архиепископът щял да се обиди.
Волфганг смяташе това либрето за най-слабото, по което е работил досега, в Залцбург нямаше певци, за които да си заслужава да пишеш музика, а и декорациите на сцената не се меняха. Понеже нямаше никакви приспособления за оперна постановка в Залцбург, произведението трябваше да се изпълни концертно, но за Колоредо това едва ли има някакво значение, мислеше си Волфганг.
Татко обаче искаше синът да си изкарва заплатата — това щяло да им помогне да намерят по-добри условия другаде — и Волфганг положи големи усилия. Бе благодарен, че либретото поне е кратко, и бързо завърши дванадесетте арии, след което съсредоточи вниманието си върху инструменталната музика, защото за нея имаше подходящи изпълнители в Залцбург. Написа увертюрата в стил на италианска симфония и това му достави удоволствие. Най-голямо удоволствие обаче предизвика у него самото представление, защото то бележеше края на работата.
Архиепископ Колоредо посрещна операта с явно одобрение и заяви:
— Метастазио е голям поет — след което зачака да подкрепят преценката му.
В обширната, великолепна Заседателна зала, където се състоя спектакълът, всички се струпаха около архиепископа и изразиха съгласието си с него.
Изведнъж Волфганг се видя съвсем сам. Дори татко бе до архиепископа, а мама и Нанерл разговаряха с граф Арко. Толкова лоша ли беше музиката? Внезапно изпита желание да се махне от Залцбург. Видя Барбара в тълпата край Колоредо; в Италия той щеше да бъде център на вниманието. Достигна мраморната арка на входа на залата, решил да си отиде, преди някой да е забелязал сълзите му — не бива да плаче пред хората, вече е голям за това, не подхожда на един мъж, — и ето че някой го хвана за ръката. Озърна се и видя Шахтнер, който го гледаше с любов. Преглътна и се помъчи да спре сълзите, но очите му се премрежиха; все пак успя да каже:
— Как ти се стори музиката?
— Като се има предвид ужасното либрето, чудно е, че можа изобщо да претвориш това в музикална форма. На места звучеше дори прекрасно.
— Не ме ли заблуждаваш?
— Лъгал ли съм те някога?
— Не.
— Най-много ми хареса музиката, написана за оркестъра.
— Но певците бяха толкова слаби!
Шахтнер с радост забеляза, че сълзите на Волфганг са пресъхнали. Обичаше го много още от дете и продължаваше да го обича, макар сега да се виждаха далеч по-рядко. Шахтнер каза:
— Ще имаш по-добри певци в Милано.
