е станало по-закръглено, светлата коса е почти кестенява, очите — някак изпъкнали.
— Това е от прекараната болест — обясни Ана Мария. — Добре, че не му останаха белези по лицето.
Волфганг беше смутен. Татко казваше, че трябва да скача от радост заради новата квартира, а той никак не се радваше при мисълта, че се налага да се раздели с къщата на Гетрайдегасе 9. Затова бе отишъл на Лохелплац на любимото си място, да премисли нещата. Малката каменна пейка от унтерсбергски мрамор, обикновена ниша в стената срещу входа на тяхната къща, бе на слънце по това време на деня и удобно място за размисъл. Странно: едва когато му предстоеше да се прости с нещо, започваше да изпитва тъга по него, и то много силна тъга. Вещи, на които преди не бе обръщал никакво внимание, изведнъж ставаха великолепни и безценни. Те го изпълваха с приятни спомени, придаваха на стаите живот. Побиха го обаче тръпки, като си спомни зимните нощи, когато печките изгаснеха и никой не смееше да стане от леглото и да ги напали отново в ледено студената стая — това отнемаше цял час. На мама пък ще й липсва пазара зад къщи, където разменяше по някоя приказка със съседките. Мама каза, че били живели тук двадесет и пет години, че не са имали с татко друга квартира — настанили се на Гетрайдегасе 9 още като младоженци. Нищо чудно, че тя плака вечерта, когато татко съобщи, че ще се местят. Волфганг имаше желание да напише по този повод песен, но реши, че ще е много сантиментално, стана му неловко, а никога не композираше, когато изпитваше подобно чувство. И още: много обичаше малката чешмичка, само на метър от пода, вградена в стената при входа на кухнята. Самата кухня представляваше грозно средновековно помещение с най-обикновено огнище и той я отбягваше колкото може повече; освен това кухнята е за жените, не за мъже — но много обичаше чешмата. И сега, както седеше на пейката, ясно си представяше всичките важни подробности: чучура с фантастична фигура, чудесно изваяното лице, безупречната уста, от която бликаше водата, и изящно издяланото корито. Майсторът не се беше подписал на това произведение на изкуството, върху него стоеше само годината на изработката — 1657.
Татко се изправи до Волфганг:
— Време е да тръгваме, момчето ми.
В очите на Хагенауер блестяха сълзи и Леополд се пошегува, за да скрие собственото си вълнение:
— Не се преместваме далеч. Сега не отиваме в Италия. По права линия е на по-малко от километър и нещо. Тръгвате по Гетрайдегасе, свивате наляво при кметството, после пресичате реката…
Хагенауер го прекъсна:
— Зная пътя дотам.
Леополд даде знак да тръгват. Всеки носеше най-скъпото за себе си. Волфганг притискаше нежно кученцето и клетката с канарчето. Нанерл гордо държеше тетрадката с първите си композиции и златната кутийка за енфие, подарена им от Луи XV; Ана Мария носеше първата цигулка на Волфганг и кичур от русата му коса като бебе; Тереза бе взела люлката, останала от Нанерл и Волфганг; Леополд държеше диплома от Болонската филхармонична академия, документа от папата, който провъзгласяваше сина му за „кавалер“, и първите съчинения на Волфганг.
Нищо не остана за приятелите им; Волфганг си помисли, че татко нарочно е направил така, защото не им се доверява твърде или пък защото не иска да се чувствува задължен. Все пак те настояха да ги придружат до новия дом.
Пристигнали там след малко, всички признаха, че новата квартира е наистина чудесна. Татко продължи да се разпорежда, както забеляза Волфганг, изтъквайки предимствата й:
— Ще имаме слънце цял следобед, а Ханибалплац, знаете, е много пъти по-голям от Лохелплац. Къщата при това е на ъгъл, с единадесет прозореца само откъм площада. Забележи, Ана Мария, дворът ще е наш собствен, с градинка точно като за теб.
— Прекрасно! — възкликна тя, както той желаеше, и премигна, защото сълзи замрежваха очите й.
— А театърът се вижда отвъд площада, съвсем наблизо е — рече изведнъж Леополд, като забеляза унесения, почти съвсем безразличен вид на сина.
— Отлично, татко! „Все пак ще е удобно“ — помисли си Волфганг. Но изпита истински интерес едва когато татко му показа концертната зала. Разбра, че татко не е преувеличил, беше голяма колкото Рицарската зала, а имаше и други достойнства. Високият таван като в салон за танци бе украсен по края с великолепни позлатени гипсови орнаменти, пет прозореца гледаха към Ханибалплац, а два — към двора, лъснатият паркет бе също като този в резиденцията. Сега разбра защо баща му говореше с тон на победител.
Татко поведе приятелите си да им покаже останалите стаи и Волфганг долови, че Леополд, съзнателно или не, подражава на архиепископа. Но за разлика от баща си, когото поздравяваха сега за сполучливия избор, той не беше напълно убеден, че ще бъдат съвсем доволни от новото жилище.
35
Няколко дена по-късно в резиденцията бе даден концерт в чест на първата годишнина от ръкополагането на архиепископ Колоредо. По негова молба в програмата бяха включени тримата композитори, които той смяташе за най-изтъкнати в Залцбург: Волфганг Моцарт, Михаел Хайдн и Джузепе Лоли.
Волфганг беше доволен, че са му възложили дивертименто за духови инструменти. Музиката, която написа, бе лека, игрива, жизнерадостна.
Но Лоли дирижира произведението така непохватно, щото Волфганг си помисли: „Да му прости господ, но аз не мога.“ Колоредо изглеждаше доволен от музиката, остана до края, ала не каза нищо на Волфганг. Възмути се от дирижирането на Лоли, прекъсна следващото изпълнение — дивертименто от Хайдн, — макар според Волфганг произведението да заслужаваше да бъде чуто изцяло, и напусна, преди Лоли да може да изпълни своята композиция, един квинтет.
Скоро след това Доменико Фискети бе назначен за капелмайстор. Неаполитански композитор, комичните опери на когото Волфганг бе слушал в Милано и ги бе намерил за банални и скучни; последните седем години беше капелмайстор в Дрезден.
И въпреки това не уволниха Лоли, защото когато Леополд поиска да бъде назначен за помощник на Фискети, архиепископът го уведоми, че новият заместник капелмайстор е Лоли. Към молбата на Леополд за ревизиране на решението, понеже Лоли бил толкова неспособен, щото каквото и място да заемал, всъщност Леополд изпълнявал неговите задължения, архиепископът се отнесе скептично и отговорът му намекваше, че Моцартови няма на какво да се надяват в Залцбург и най-добре ще бъде да си опитат щастието другаде.
Разстроен от това, Леополд реши да замине веднага щом архиепископът напусна Залцбург, отивайки да прекара лятото при болния си баща във Виена.
Леополд съобщи на семейството:
— Гасман, виенският капелмайстор, е толкова болен, че императрицата навярно мисли да го замени с някого. При всичката музика, която Волфганг написа за нейния син, тя непременно ще уважи молбата му. Но никому ни дума, това не бива да стига до ушите на Колоредо. Ще използуваме претекста, че отиваме да посетим стари приятели, а Мария Терезия наистина е наш добър приятел.
Императрицата се съгласи да ги приеме с Волфганг в Шьонбрун и Леополд реши, че е постъпил правилно. Аудиенцията се състоя в Милионната зала, най-любимата за нея в двореца.
Волфганг знаеше, че очакват да се възхити от разточителния блясък на тази зала — Мария Терезия бе похарчила един милион гулдена за обзавеждането й, — но това не стана. Разкошът бе по-скоро отблъскващ, отколкото привлекателен. Изобилието на позлатени и златни украшения го потискаше.
И беше потресен от промяната в императрицата. Само пет години бяха минали, откакто я видя за последен път, а тя бе остаряла твърде много. Взря се през един лорнет, за да ги познае. Кожата й беше станала жълта и грозна. Императрицата бе много напълняла и изгубила всички следи от добрия си външен вид.
Леополд помисли, че Мария Терезия навярно страда от ревматизъм — движенията й бяха тромави и сковани, а тялото така подпухнало, че сякаш имаше воднянка. Вдовишкият траур, който тя не бе снела от смъртта на съпруга си, още по-силно подчертаваше мрачното изражение на лицето й.
