Така че въпросът бе решен. Леополд не можеше да остане повече в Италия. Сбогува се с приятелите си в Милано, защото никой не предложи поръчка за нова опера — още един удар за него, — а се беше надявал да възлагат на сина му опера за всеки сезон, и към март 1773 година той и Волфганг се завърнаха вкъщи.
През април нае ново жилище. Направи това, без да се посъветва с никого, но беше убеден, че постъпва правилно. Гордееше се със стаите на Ханибалплац в новата част на града. Той обяви новината на семейството си и го увери:
— Ще струва само няколко гулдена повече, но стаите са чудесни в сравнение с тези тук.
Ана Мария рече:
— А децата? Другарите им живеят тук наблизо. Ще им бъде трудно, особено на Нанерл.
— Не тръгваме за Виена, нито за Милано — възрази нервно Леополд. — Ще живеем отвъд реката, дотам и пеша не е далеч. А както вече казах, стаите ни тук не са достатъчно големи. Не можем да живеем натъпкани като в казарма. Волфганг не е вече на осем години, нито Нанерл е малка.
Дъщерята попита:
— Аз ще си имам ли своя стая, татко?
— Всеки ще има самостоятелна стая.
Изгледаха го с почуда, дори Волфганг, който до този миг бе съвсем безразличен.
— Ще разполагаме с осем стаи. Всичките на един етаж. И ще изкачваме по-малко стълби — само до втория етаж. Ще имаме и градина, двор и собствена концертна зала.
— Концертна зала само за нас? — Волфганг сияеше от радост.
— Голяма почти колкото Рицарската зала.
— Не може да бъде!
— Точно толкова. Освен това не можем да оставаме повече тук. Тази къща е от 1360 година и вече не е в добро състояние.
Ана Мария не знаеше дали да се радва, или не. Стаите на Гетрайдегасе 9 приличаха на извехтяла дреха — не винаги достатъчно топла, нито елегантна и привлекателна, ала все пак удобна и приятна. Освен това щеше да й е мъчно за Хагенауерови, но ако новите стаи можеха да задържат Леополд и Волфганг в Залцбург, заслужаваше да се преместят. Въпреки всичко прибирането на багажа я изпълни с тъга и непрестанно й напомняше за нейните бебета.
В деня на преместването Хагенауер, Шахтнер, Булингер и Хайдн дойдоха да помагат на Моцартови. Леополд се зарадва. Бе наел носачи, решил да се премести както му е редът, но някои вещи можеха да се счупят, докато ги свалят по стълбите от третия етаж. Изненада се, че вижда Михаел Хайдн, негов най- обикновен познат.
Неизбежно обаче носачите извършиха всичката работа под надзора на Ана Мария, а през това време Леополд бе увлечен в разговор с приятелите си. Шахтнер попита:
— Какво стана с ерцхерцога?
— Какъв ерцхерцог? — престори се на учуден Леополд.
— Ерцхерцог Леополд. Разчу се, че сте искали от него постоянно място.
— Беше ме сковал ревматизмът. Не можех да стана от леглото с дни.
Шахтнер рече:
— Съмнявам се дали новият ни архиепископ е повярвал на това.
— Той знае ли? — изтърва се Леополд. Но се опомни навреме. Всяко по-нататъшно признание би било фатално.
— Никой не може да бъде сигурен какво знае и какво не знае той. Колоредо не ни се доверява, но не е и Шратенбах да гледа снизходително на отсъствията ви. Знаеш ли защо ерцхерцогът е отказал?
— Зная само едно — че Волфганг бе обожаван навсякъде в Италия.
Булингер се намеси:
— Какво всъщност спечелихте от тези ваши пътешествия?
„Невъзможно е да му обясниш — помисли Леополд. — Щом свещеникът не го е разбрал досега, никакво обяснение не би му помогнало в това отношение.“
Булингер продължи:
— Да не се обиждаш нещо?
— Защо трябва да се обиждам?
— Вложи толкова труд за подготовката на Волфганг.
— Волфганг е благодатна почва. Отплаща се многократно за труда.
— А твоята кариера? Престана да композираш, да изнасяш концерти.
— Нали преподавам.
— Преподаваш всъщност само на Волфганг. Отделяш съвсем малко време за другите си ученици.
— Само на Волфганг! Нима не съзнаваш, че той сега се равнява на всеки друг композитор?
Булингер като че не изглеждаше напълно убеден.
Михаел Хайдн изрече така тихо, че едва го чуха:
— Момчето направи изумителен напредък. Неговата симфония в ре-мажор, изпълнена на последния концерт в чест на негова светлост, е написана с не по-малко умение от творбите на италианските композитори. И с такава увереност, сякаш пред автора не са стояли никакви проблеми по композирането й. Забележително. Без съмнение притежава абсолютен слух.
Шахтнер сухо подхвърли:
— А мислите ли, че новият архиепископ има също такъв слух?
Булингер каза:
— Позволявам си да напомня, че за неговия пост това не е необходимо.
Шахтнер продължи:
— Но не му пречи да критикува музикантите, нали?
Всички се изсмяха и Леополд заяви:
— Убеден съм, че ще харесате до един новата ми квартира.
Булингер рече:
— Навярно тя е признак на това, че вече смятате да стоите тук.
— Скъпи приятелю, служа в придворната капела вече тридесет години.
— Но не без прекъсване.
— Не съм бил изключван от списъка на музикантите.
Носачите бяха свършили със свалянето и трябваше да се тръгва за новото жилище, напомни Ана Мария на Леополд. Но къде се бе дянал Волфганг? Нанерл и Тереза бяха при нея, а от сина й нямаше и следа. Леополд се обезпокои и тя си помисли, че той винаги се отнася към Волфганг като към бебе, а синът вече е на седемнадесет години.
Опитвайки се с тон на безразличие да скрие безпокойството си, Леополд каза:
— Навярно е забравил нещо. Знаеш колко разсеян е понякога. — И все пак си отдъхна, когато Хагенауер, мълчалив както винаги, забеляза Волфганг да седи на слънце на каменната пейка отсреща, взел на коленете си Бимперл, малкия фокстериер, подарен наскоро от майка му.
— Волфганг обикновено е весел и непринуден — забеляза Шахтнер, — а сега изглежда умислен, почти мрачен.
Нанерл предположи:
— Сигурно не му се иска да се премести.
— Нищо подобно — заяви Леополд.
— Каза ми, че ще му е мъчно за старата квартира, татко.
— На всички ще ни е мъчно, но там ще има повече място за работа и игри.
Нанерл рече, чувствувайки се между приятели:
— Той може да композира навсякъде.
Булингер каза:
— Не бива да се забравя, че е още дете.
— След цялото това творчество? — недоумяваше Леополд.
— Сега прилича повече на тебе, Леополд, и по-малко на Ана Мария — отбеляза Шахтнер. — Лицето му
