момичета, обичаше и игривостта на музиката, която пишеше за такива случаи — темпераментна, изящна, лека, но не и повърхностна, помисли си Волфганг със страст — и искаше Барбара да сподели възторга му. Искаше му се да запее в очакване на удоволствието, което ще изпитат двамата с нея, само че не се надяваше гласът му да изрази достойно възторга на душата. Беше свеж и ясен неделен ден през ноември, необичайно сух за късната есен. Волфганг дишаше волно и се радваше на познатите неща по пътя. Бързо премина през Юденгасе в „Градът на бюргерите“ и по улички така тесни, че ако разпереше ръце, щеше да докосне стените на срещуположните къщи, излезе на Резиденцплац; площадът бе много широк и доста карети можеха да се движат редом по него. „Градът на суверена“ изглеждаше внушителен на яркото слънце. Сега Волфганг за пръв път забеляза колко внушителни са резиденцията, катедралата, крепостта Хохензалцбург.
Семейство фон Мьолк живееше в „Градът на суверена“, недалеч от резиденцията, за да може дворцовият секретар да бъде на разположение на архиепископа. Площадът, на който се намираше домът, бе по-малък от Ханибалплац, но самата къща — по-голяма от сегашното жилище на Моцартови; тя имаше три етажа, четиринадесет стаи и внушително се открояваше сред другите сгради.
Барбара се изненада, като видя Волфганг. Той бе отсъствувал повече от два месеца и макар да й бе писал през това време чрез Нанерл, сам не знаеше кога ще се върне.
По облеклото на Барбара младежът позна, че тя се готви да излиза някъде. Не можеше да разбере дали девойката се зарадва, че го вижда.
Барбара каза:
— Върнал си се вече.
— Да, върнах се.
— За дълго ли?
— Така изглежда.
Барбара като че не намираше какво да каже, отвърна очи.
Има нещо необичайно в поведението й, помисли си Волфганг и част от възторга му се изпари. Беше хубава като принцеса и също тъй далечна Все пак трябваше да попита:
— Родителите ми ще празнуват сребърната си сватба. Бих се радвал много, ако присъствуваш като мой гост, Ваберл.
Тя се намръщи, сякаш глезеното й име бе станало за нея неприятно и изглеждаше още по-смутена, когато отвърна:
— Съжалявам, Волфганг, но не мога.
— Защо?
— Имам друг ангажимент.
— Но ти дори не си попитала за деня!
— Не можеш ли да разбереш?
— Какво да разбера?
— Глупаво е да се срещаме повече.
— Казано на италиански или на немски, каква разлика има? За мен разликата е тази, че твърде рядко се мяркаш тук.
— Сега нали съм тук, Ваберл?
— А и това име не ми е приятно. Не съм вече дете.
— Наистина синьорина, мадмоазел, фройлайн, вече не си. Ти си несравнима, красива, чаровна, забавна. Обичам белите ти дробове, черния ти дроб, стомаха ти…
— Волфганг, престани да се шегуваш.
— Никога не съм бил тъй сериозен.
— Но и аз говоря сериозно. — Тонът й стана решителен. — Не мога да се срещам повече с теб.
— Не можеш? — Той я гледаше ужасен. — Да не съм чумав?
— Знаеш какво имам предвид.
— Не, кажи го направо.
— Не съм умна като теб, но все пак зная, че е невъзможно да те смятам за сериозен кандидат. Тъкмо се привържа към теб, ти заминеш за Италия, за Виена или бог знае къде.
— Това ли е истинската причина? — Волфганг се задъхваше от обида.
Не, помисли си тя, не е. Баща й бе заповядал да престане да се среща с него. Граф Феликс фон Мьолк обичаше Моцартови, бяха му стари приятели, но не му трябваше зет, който печели само сто и петдесет гулдена годишно и който никога не знае откъде ще му дойде следващият гулден. Готвачите и прислужниците на архиепископа получаваха повече. И макар Волфганг да беше симпатично момче, отличаваше се с непостоянство като всички музиканти.
Тя стоеше пред него и сега светлосините й очи бяха безизразни, а слабичкият й сопран пропищя, когато му отговори:
— Да, това е истинската причина. — И добави: — Съжалявам, Волфганг, много съжалявам — но в гласа й не звучеше никакво съжаление. Казваше го някак по детски и все пак не беше глупаво момиче. — Защо ме гледаш така, Волфганг? Винаги ли витаеш сред облаците? Неловко ми е от този твой поглед.
Даже най-прелестното лице може да стане противно. Но той трябваше да попита:
— Кой е другият?
— Защо вие мъжете винаги си мислите, че има някой друг! — изрече сприхаво Барбара.
Беше така въодушевен преди, че не можеше да си позволи да изгуби това чувство. И въпреки студенината й той се опита да си възвърне своите блянове.
— Барбара, ела у нас на годишнината. Моля те.
— Не — отсече тя. — Съжалявам, но не мога.
— Явно менуетите ми са причината — каза Волфганг саркастично. — Бяха скучни.
— Съвсем не! — възкликна Барбара. — Харесваха ми.
Настъпи пауза, после лицето й стана непроницаемо и тя изрече с леден тон:
— Ще ме извиниш, но имам ангажимент.
— Поздравявам те. Браво!
На вратата Волфганг се срещна с Алберт, брата на Барбара, който влизаше с граф Карл Арко. Волфганг познаваше и двамата твърде добре. Двадесет и четири годишният Алберт фон Мьолк беше топчест като баща си, с месести, издути бузи, „с език в пълна хармония с лошото му храносмилане“ — помисли си Волфганг.
Съзнанието, че Барбара е предпочела граф Арко, накара Волфганг да се втренчи в него с нов, напрегнат поглед. Тридесетгодишният син на главния камерхер — висок слаб човек с костеливо, ъгловато лице и студени непроницаеми очи — бе току-що назначен за главен иконом. Карл Арко говореше френски, макар никога да не бе ходил във Франция; смяташе се за авторитет в музиката, макар че не свиреше на никакъв инструмент и имаше лош слух; обичаше да дава съвети и напътствия дори когато не му ги искаха. Но бе достатъчно богата и важна персона, за да си има собствена карета, право да носи шпага и да минава за мъдрец, независимо че не казваше нищо умно.
Барбара дари граф Арко с очарователна усмивка и Волфганг се смрази. Глупците заговориха за нещо глупаво, а той без това вече бе казал твърде много.
Тя се приближи до граф Арко, който й целуна галантно ръка, и рече:
— Волфганг, ти приемаш нещата твърде болезнено, но след време ще се оправиш.
Знаеше, че трябва да й каже, че вече е изстинал към нея, но би било твърде злобно от негова страна. Вместо това той прошепна колкото можеше по-тихо и по-достойно:
— Имам да пиша музика. Надявам се, ще ме извините.
На път към дома изведнъж спря, потиснат от злощастието си. Беше още откъм западната страна на Залцах, в стария град, и му се струваше, че щом премине отвъд, няма да се върне никога повече тук. Реката течеше край него с води бурни като неговите чувства. Погледна към планините и му се стори, че са го затворили в пръстена си. Те бяха по-скоро самотни, отколкото величествени и в миг тяхното мълчание му се видя противно. Бързо премина по моста. Истината беше, че Барбара е била сън, не действителност.
На годишнината от сватбата Волфганг танцува с всички. Татко и мама бяха толкова щастливи, че и той
