Театърът беше пълен. Най-големите арии получиха дълги аплодисменти, а когато операта свърши, виковете „Браво, Моцарт!“ бяха още по-силни.
По-късно, на приема, курфюрстът дойде при тях и каза:
— Ние сме стари познати. Слушах изпълнение на младежа, когато беше съвсем малък. Всъщност два пъти съм го слушал. Господин Моцарт, познавате ли се с театралния ми директор граф фон Цайл?
— Да, имахме честта да се запознаем с негово сиятелство при предишните ни посещения. — Леополд бе чувал, че фон Цайл има голямо влияние.
Графът, застанал почтително до господаря си, леко кимна и каза:
— Операта на сина ви е интересна.
Волфганг се запита дали фон Цайл говори искрено, или му прави комплимент.
Леополд рече:
— Ваше сиятелство, щастливи сме, че харесвате операта.
— Тя надмина очакванията. На колко години е синът ви? На осемнадесет?
— Деветнадесет. Навършва ги след няколко дена. Волфганг с радост ще покаже на негова светлост някои от другите си композиции — дивертименти, симфонии.
Курфюрстът отбеляза:
— Календарът ми е твърде запълнен в момента.
— Ще почакаме — отвърна с готовност Леополд. Курфюрстът като че се замисли дълбоко, но Волфганг си спомни как през цялото време, докато публиката викаше „Браво, Моцарт!“, този управник се тъпчеше с енфие и си секнеше носа. Помисли си: „Курфюрстът няма представа какви са истинските ми възможности. Никой няма представа, дори баща ми.“
Курфюрстът рече:
— Както знаете, аз обичам музиката, но предоставям тези въпроси на граф фон Цайл.
И се оттегли, заявявайки, че го чака напрегната седмица. Трябвало да си легне навреме, тъй като утре му предстоял цял ден лов. Когато валеше, той се занимаваше с любов, но през сухите дни ловът бе чудесно развлечение, а времето сега беше необичайно сухо и топло за януари и навярно щеше да се задържи такова и през другата седмица. Свежият въздух, възбудата го накараха да се почувствува отново млад, не четиридесет и седем годишен; той не обичаше да се преуморява, харесваше му само умората след прекарания на открито ден. Поръчвайки операта, граф фон Цайл искаше с това да го развлече, но курфюрстът се върна в Мюнхен само защото предполагаше, че Колоредо ще присъствува, което налагаше от галантност и неговото присъствие. Самата опера бе за него неприятно задължение.
Татко скри почудата си от оттеглянето на курфюрста и каза:
— Граф фон Цайл, синът ми е добър композитор, както разбрахте; можете да разчитате на него, когато се наложи.
— Той още ли е на служба при архиепископа?
Татко вдигна рамене:
— Така се води, господине, но това може да се промени.
Волфганг се обади:
— Уверявам ви, господине, че мога да напиша каквото пожелаете.
— Имаме си капелмайстор и композитор — господин Михл.
„Който, както казват, върши почти само едно: обучава певци — рече си татко, — а това е кучешки живот.“ И каза гласно:
— Волфганг може да му помага.
— Тук концертите и без това са твърде много.
Волфганг отново се намеси:
— Ще внимавам в това отношение. — Знаеше, че татко иска той да го каже, макар да не беше по вкуса на младежа да изразява подобна мисъл.
Граф фон Цайл заяви:
— Без съмнение ще харесаме и останалата ви музика. Само че няма кой да я чуе. Дворът напуска за известно време Мюнхен. Съжалявам, но нямаме вакантна длъжност в момента.
— А по-късно? — попита татко.
— Не мога да ви кажа нищо определено. Ще получите обаче петдесет гулдена за операта.
Колоредо пристигна в Мюнхен един ден след премиерата на „Мнимата градинарка“. Леополд и Волфганг бяха убедени, че го е направил нарочно, за да не присъствува на представлението. Операта бе дадена още две вечери, но нито веднъж на нея не отиде архиепископът, въпреки че остана в Мюнхен. Неочаквано курфюрстът се върна да приветствува бележития си гост и нареди музикантите му да изнесат концерт в двореца в чест на архиепископа.
Волфганг получи покана, но не като изпълнител, което обезпокои татко. Обаче след концерта — който според Леополд и Волфганг не беше на висота — прозвучаха възгласи от публиката: „Да свири Моцарт!“ Волфганг, подтикван от Леополд, стана прав да благодари за това, екнаха още по-силни аплодисменти и викове „Браво!“. Курфюрстът, седнал до Колоредо, пошушна на граф фон Цайл и графът направи знак на Леополд да дойде при тях.
Графът каза:
— Негова светлост курфюрстът ще бъде доволен, ако синът ви свири.
Волфганг изпълни на клавесина една своя соната и бе поздравен от курфюрста за хубавото си изпълнение.
Колоредо нищо не рече, както забеляза Леополд; работодателят им дори не ги забелязваше. Чу курфюрста да казва: „Йероним, щастлив сте, задето имате на служба при вас толкова способно момче.“ А Колоредо като че се смути; само кимна и вдигна рамене.
Леополд все пак прецени, че ще бъде любезно от тяхна страна да отидат при Колоредо, но това не беше лесно, защото архиепископът бе заобиколен от благородници, които го обсипваха с ласкателства. После граф фон Цайл го дръпна настрана да не ги чуе архиепископът и рече:
— Изтъкнах пред негова светлост Колоредо какъв блестящ музикант има той в лицето на сина ви. Укрепих съвсем здраво положението ви, Моцарт. Сега до края на живота си не ще се раздели с вас.
Графът изрече това с тон на голяма възхвала, но Леополд се запита дали по този начин в Бавария не се отървават от нежеланите хора. И изведнъж той и Волфганг се видяха сами, защото всички последваха курфюрста и архиепископа към дворцовата зала за приеми.
Няколко дена по-късно Франц Йосиф Алберт, веселият и добродушен собственик на странноприемница „Черният орел“, където бяха отседнали Моцартови, предложи на Волфганг да се състезава на клавир с капитан Игнац фон Беке.
Волфганг искаше да откаже, не му харесваше идеята за клавирно състезание, но татко каза:
— Идеята е чудесна. Господин Алберт е страстен любител на музиката, приятел на мнозина от изтъкнатите музиканти в Бавария, които винаги отсядат тук, когато дойдат в Мюнхен; той се ползува с влияние сред тях.
— Това още не значи, че е способен да преценява качествата на изпълнителите.
— Не е там въпросът. Беке минава за най-добрия клавирен изпълнител в Германия. Ако покажеш колко по-добър си от него, а той е два пъти по-възрастен от теб, победата ще бъде голяма, при това много полезна.
Волфганг се съгласи, макар неохотно.
А когато видя инструмента, на който щяха да се състезават, изпита желание да се откаже. Клавирът на Алберт бе ново голямо пиано, не клавесин, както предполагаше Волфганг. Беше свирил на този инструмент само няколко пъти, откак преди години завърши заниманията си по пиано при Кристиан Бах в Лондон, но никога пред публика. И все пак не можеше да се откаже от хвърлената му ръкавица.
Алберт ги запозна и заяви, че Беке ще свири пръв като по-възрастен и е желателно да изпълни две свои композиции.
Волфганг забеляза, че противникът му е слаб човек на средна възраст с дълги пръсти, които шареха по клавишите с изумителна бързина. Според него композициите на Беке бяха ужасни, но публиката, както изглежда, ги харесваше, защото получиха шумни аплодисменти. А изпълнението на противника бе така
