Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)

Една вечер, когато Волфганг нямаше търпение час по-скоро да се нахрани, защото много бързаше да изпълни на пианото дуета, току-що композиран за тях, мама каза, заинтригувана от ентусиазма му:

— Ако можеше, ти и мен би научил да свиря.

— Защо не? — рече неочаквано той.

— Не сме ли достатъчно музиканти вкъщи?

Леополд, възхитен от вареното телешко, което Тереза приготвяше така добре, погледна учудено, а мама вече по-меко добави:

— Исках да кажа, Леополд, че три таланта в едно семейство са съвсем достатъчни.

Нанерл се оплака:

— Моето едва ли би могло да се нарече талант през последните години.

Волфганг забеляза:

— Ти също би могла да бъдеш чудесна изпълнителка, ако се упражняваше повече, но когато някой почне да те ухажва, забравяш за музиката.

Ана Мария усети как гърлото й се свива от болка. Нанерл бе почти на двадесет и четири години и при мисълта, че може да остане стара мома, дъхът й секна. Тя каза:

— Всяко нещо с времето си. Да не се препираме. Нали сме добро семейство?

След няколко седмици татко поиска да знае какво става с цигулковия концерт, обещан му от Волфганг, и синът отговори:

— Не съм се спрял още на подходяща тема, но скоро ще я имам, и то такава, че да можем да я изпълним пред двора.

Татко като че се успокои при тези думи. Волфганг не му довери, че чете неговата „Школа за цигулка“, преди да почне композирането.

Тази школа беше като библия за него в детството му и татко също като от библия му даваше да учи избрани откъси, като не пропускаше да подчертава предимствата на упоритата работа. Сега младежът я четеше от кора до кора. Повечето от материала бе елементарен и все пак Волфганг съзнаваше, че в школата има неща, които съвсем не са обикновени инструкции по усъвършенствуване на техниката.

Една основна идея бе силно подчертана в книгата — и последните части изобилствуваха със съпоставки, които я подкрепяха: — че цигуларят, дори ако е виртуоз, винаги трябва да се посвети всецяло на музиката. Когато децата похвалеха баща си, той възкликваше: „По дяволите! Аз не съм светец.“ „И все пак е напълно предан на цигулката“, помисли си Волфганг, това стигаше, за да бъде причислен към светците. Като свърши школата, синът вече гледаше на Леополд с още по-голямо уважение и това го окрили да започне първия си цигулков концерт.

Написа първата част — алегро модерато. Помнеше най-добрата цигулкова музика, която му бе известна — от Вивалди, Тартини, Бокерини и Нардини, — и пишеше в техния стил, живо и весело.

Във втората част, адажио, надделя собственият стил и Волфганг градеше самостоятелно мелодията — музика проста по строеж, но топла и звучна. Допадаше му сдържаната емоционалност на темата. Тя приличаше на лек, приятен сън. И същевременно в нея звучеше умерено, но внушително танцова мелодия, под звуците на която той, влюбен и изискано учтив, ухажваше знатна и красива дама като графиня Лютцов. Пишеше със страст, но страст умерена. И сърцето му преливаше от топлота.

След емоционалната втора част идваше третата — бравурно престо, идеал за виртуоз като Нардини, най-добрият цигулар за Волфганг, но това престо можеше да се изпълни и от Томас Линли, приятеля, когото той не беше забравил.

Мина месец от започването на цигулковия концерт и Волфганг показа завършената композиция на баща си, който рече:

— Произведението е звучно и напълно годно за изпълнение.

Волфганг се изненада и разочарова. Бе очаквал повече. Сигурно баща му не е доволен от концерта.

Всъщност Леополд хареса концерта, но ако окуражеше сина си твърде много. Волфганг можеше да се задоволи с постигнатото и да спре дотук — ще се отпусне, като не го подтикваш. Леополд добави:

— След като си усвоил вече формата, защо не напишеш друг такъв концерт? В тези топли дни Колоредо се интересува повече от лов, отколкото от музика. Напиши му един-два марша и серенада, ще е достатъчно за някой и друг месец, а в същото време ще можеш да се съсредоточиш върху истинската си работа.

Волфганг композира два марша и една серенада за архиепископа, после започна нов цигулков концерт. Но като го завърши, остана недоволен. Не беше по-сполучлив от първия.

В търсенето на нова тема той бродеше из града, вслушваше се във всички звуци, но нищо не можеше да го вдъхнови. На Домплац и Резиденцплац се тълпяха любопитни. По дебелите им черни чорапи, плътни тъмни жилетки и груби високи обувки се познаваше, че са от провинцията и за тях Залцбург е невиждан, чуден свят. Някои от селските момичета обаче бяха хубавички, те будеха у него копнежи. Барбара фон Мьолк бе на гости във Виена, единствените други жени, с които обичаше да разговаря — графините Лодрон и Лютцов, — бяха за през лятото в именията си извън града.

Досега Волфганг се бе опитвал да не влага лични чувства в цигулковите си концерти, но като започна третия, изпита такъв хаос от емоции, че трябваше да внесе в него известен ред. Татко лежеше от лятна простуда и Тереза се грижеше за него; мама помагаше за прическата на Нанерл, защото дъщерята очакваше един важен поклонник; в този миг Волфганг се чувствуваше самотен до отчаяние. И все пак в главата му звучеше една приятна мелодия. Никога не можеше да се противи на прекрасните мелодии. Внезапно и съвсем непринудено, щото това не можеше да се сметне за съзнателно действие, той посегна към перото и записа мелодията. Направи го съвсем грижливо, понеже тя отразяваше истинските му чувства. Волфганг пишеше с вдъхновение, съзнавайки, че досега е композирал в угода на другите, а сега с тази музика едва ли ще угоди някому.

Доволен бе, че татко не поиска да види втория концерт, макар че, от друга страна, тази липса на интерес у татко го гнетеше. Новият опус беше по-подходящ за баща му. Волфганг написа своя собствена музика.

Самотата го напусна, когато създаде първата част от третия си цигулков концерт със симфонична изразителност. Оркестърът доминираше в първите пасажи на алегрото. Това беше негово чувство без съмнение, работеше ден след ден в концертната зала у дома въпреки лятното слънце, напекло Ханибалплац, и смеха на децата, които играеха в двора зад къщата. С развитието на концерта в G той почна да си го представя като инструментален дует с татко — татко представляваше оркестърът, а сам той бе солистът. Придаде на оркестъра енергично, настойчиво, живо звучене, сякаш този оркестър отразяваше напълно характера на татко, и повечето време държеше солиста в подчинение. Завърши алегрото с мощен, тържествуващ финал на оркестъра.

Втората част разкриваше най-пълно личните чувства на композитора в сравнение с всичко, написано от него досега. Той имаше такава нужда, такова желание за физическа любов. Но тя не трябваше да бъде евтина, нито груба. Той не можеше и да плаче, да хленчи, да се вайка. Музиката му трябваше да отразява неговия идеал за любовта, не обичайната й същност. Това адажио беше гласът на солиста, неговият собствен глас. Този глас трябваше да ликува. Любовта ликуваше. То беше всичко друго, но не и илюзия. Пишеше за любовта — такава, каквато си я представяше в мечтите. Сдържаността, която досега го бе възпирала, вече я нямаше. Чувствуваше сърцето си да тупти в нотите, които изписваше. Всички вкъщи имаха изричната забрана да го безпокоят, когато композира, но ако някой сега влезеше в стаята му, Волфганг нямаше да го усети. В него се бе насъбрала толкова музика, че се чувствуваше способен да постигне всичко. И все пак трябва да подбира, да пречиства, да избистря. Да използува най-пълно цигулката — нейната звучност, грациозност, прочувственост.

Преписването на втората част той започна бавно, изхвърляйки всичко, което не се отнасяше към главната тема, и постепенно се открои музика с желаното от него изящество и чистота. Имаше и меланхолични, дори мрачни нотки в адажиото, но те бяха нетрайни, не можеха да бъдат трайни — животът така туптеше във Волфганг! Чудесни съзвучия се раждаха от само себе си, всяко на истинското си място. Нотите пееха, танцуваха. Волфганг се люлееше на стола си, докато създаваше тези ритми. По средата си втората част се изля в изящен менует, който той и графиня Лютцов биха танцували с безупречна, класическа грация и само с лека нотка на сериозност и тъга.