бързо, сякаш по клавишите препускаше някакво развилняло се магаре. Темпото му беше неравно, бравурните пасажи подчертаваха самолюбието му. Наричаха го капитан Беке, защото бе участвувал в Седемгодишната война, и Волфганг съжали, задето този човек не си е останал в армията.
Дойде редът на Волфганг. Като взе няколко акорда, той се убеди, че това е най-хубавото пиано, на което е свирил. И все пак му бе някак чуждо. Започна бавно, като наблягаше на точността в изпълнението, и постепенно достигна лекота, а тонът му придоби богата нюансировка.
Леополд имаше чувството, че синът му изглежда внушително с кафявия си кадифен костюм, белите копринени чорапи и грижливо напудрената перука. А ръцете му, щом свикнаха с новия инструмент, почнаха да се движат с обичайната си лекота. Синът му не бива да се подценява. Беше станал привлекателен момък, по-слабичък и по-дребен от връстниците си, но с хубави сини очи, бяла кожа, с която заслужава да се гордееш, и приятно изражение на лицето.
След като младежът изсвири две свои композиции, Алберт възкликна:
— Волфганг е истинско чудо! Той свири така добре, както капитан Беке, макар да е на половината от неговите години. Но със съвсем различен маниер.
Беке също поздрави Волфганг с думите:
— Притежавате чудесен тон.
Волфганг вдигна рамене. Беке беше свирил без вкус.
Господин Алберт заяви:
— Резултатът е равен!
— Да — потвърди Леополд. За него беше ясно, че Волфганг е нанесъл съкрушително поражение на Беке. Но защо синът му изглежда така унесен?
Волфганг се беше влюбил. Това пиано надминаваше всички досега. И докато тонът на пианото на Кристиан Бах не бе достатъчно чист, тук звукът наподобяваше кристал. Изпълнението според собствената му преценка обаче не бе тъй умело, както би трябвало да бъде, независимо от мнението на татко. Бе свирил на това пиано като на клавесин. Трябваше му повече практика.
Жадуваше да сподели това с татко, но татко беше разстроен. Получил известие от Колоредо, който нареждаше на Моцартови да тръгнат веднага за Залцбург, татко мърмореше ядосано:
— Колоредо става нетърпим.
— Какво иска той от мен? — попита Волфганг.
— Не зная. Разбирам само, че е нещо спешно.
Ерцхерцог Максимилиан, най-малкият син на Мария Терезия, пристигна в Залцбург на официално посещение няколко седмици по-късно, след като навести сестра си Мария Антоанета, наскоро коронована за кралица на Франция, и този повод бе ознаменуван с операта „Кралят-овчар“ от третия концертмайстор на архиепископ Колоредо — Волфганг Моцарт. Либретото описваше добротата на Александър Велики към една негова млада възлюбена и бе вече използувано от много композитори, но това се стори на Колоредо подходящ случай да ознаменува посещението на деветнадесетгодишния принц. Фактът, че либретото бе избрано в последния момент, че придворният композитор трябваше да напише увертюра и четиринадесет арии за няколко седмици, никак не тревожеше архиепископа.
Полезно е за един музикант да бъде пришпорван, заяви той на ерцхерцога, когато последният се извини за внезапното си решение да посети Залцбург. Великодушният владетел, каза си той, е слаб владетел; далеч по-добре беше да прояви решителност. Колоредо се гордееше, че е похарчил толкова пари за тази опера, бе ангажирал и един кастрат в добавка към музикантите си. Не повиши заплатата на композитора, нито му даде подарък за написването на операта. Всичко, създадено от музикантите му, беше негова собственост.
„Кралят-овчар“ се хареса на ерцхерцог Максимилиан. След представлението той каза:
— Метастазио умее да направи занимателен всеки сюжет, музиката също бе подходяща, само че, според мен, малко прекалено нежна, не мислите ли?
— Музиката на Моцарт е винаги прекалено нежна — заяви Колоредо, — но в момента не разполагаме с по-добър композитор.
Граф Карл Арко се изправи пред него:
— Ваша светлост желае ли да говори с някого от музикантите? Те ви очакват.
Архиепископът погледна ерцхерцога, който рече:
— Кастратът беше много добър. Предайте му двадесет гулдена от мене.
— Смятам го за чест — отвърна Карл Арко. — Имате ли някакви други разпореждания, ваше височество?
— Никакви! — отсече ерцхерцог Максимилиан.
— Никакви, никакви — повтори и архиепископът. Като отвеждаше ерцхерцога до неговите покои, той наблюдаваше крадешком госта си — Максимилиан беше доста по-нисък и изглеждаше съвсем дете. Въпреки това се носеха слухове, че ерцхерцогът ще бъде ръкоположен за архиепископ или кардинал веднага щом навърши необходимата възраст. При тази възможност Колоредо си помисли с раздразнение: „Не е толкова лесно да бъда гостоприемен домакин, както предполагат някои тукашни аристократи.“
38
Волфганг откри у себе си ново влечение. Веднага щом ерцхерцогът напусна Залцбург и Колоредо не се нуждаеше непосредствено от услугите на Волфганг, една свободна вечер вкъщи той попита татко:
— Защо не си купим пиано?
Татко отговори:
— Господин Алберт ми каза, че неговото пиано струва над двеста гулдена. Не можем да си позволим такова нещо.
— Аз пък не мога да си позволя да нямам. Скоро всички ще свирят на пиано.
— А цигулката?
Волфганг крачеше нагоре-надолу из концертния им салон, танцмайстерзал, сякаш за да избегне въпроса на татко, но татко не отстъпваше:
— Ти нямаш достатъчно вяра във възможностите си на цигулка. Ако се упражняваше на този инструмент със същия ентусиазъм и жар, както на клавесин, щеше да бъдеш първият цигулар в Европа.
— Ще ми вземеш ли пиано, ако се занимавам, както ти би желал, с цигулка?
— Не се мъчи да ме подкупваш! — рече възмутено татко.
Волфганг взе един от плодовете, които мама бе сложила на масата за тях, и повтори:
— Ако се упражнявам на цигулка толкова, колкото искаш ти, тогава ще ми вземеш ли пиано?
— Не е там работата. Би трябвало да го правиш с желание.
— О, разбира се. Ако в същото време се упражнявам и на пиано.
— Повече от тридесет години давам уроци по цигулка. И не съм имал ученик, който да свири с такава изразителност, такава нежност и такова безразличие.
Тонът на татко беше толкова огорчен, че Волфганг изпита угризения. И заяви:
— Ако купиш пиано, ще ти напиша концерт за цигулка. Дори два.
Татко не можа да възпре иронията си:
— Няма ли да се преумориш?
— Ще ги напиша къси и леки, за да може дори негова светлост да ги изпълни.
— Брависимо! Така той ще може да прозре твоята гениалност.
— Татко, непременно ще се опитам да последвам съвета ти. И ако малкият ми, простичък концерт за цигулка ти хареса, ще бъда много щастлив.
Леополд продължи да мърмори, че много ще се охарчи, но купи едно пиано „Шпет“ от Регенсбург — най-доброто, което можеше да се намери.
И Волфганг почна да се упражнява едновременно на пиано и цигулка. Той учеше и Нанерл на пиано и тя свикна с инструмента, както бе свикнала с клавесина. Братът и сестрата отново започнаха да свирят на четири ръце.
