По характер Волфганг бе склонен да се увлича и във всичко влагаше цялата си душа, но нищо не го завладяваше изцяло. Обаче Залцбург, това провинциално градче в сравнение с Виена, Милано и Париж, започваше да заема в живота му по-значително място, отколкото би желал.
Михаел Хайдн уреждаше вечер на струнните квартети и Волфганг се зарадва, като разбра, че Хайдн възнамерява да включи в програмата творби на своя брат Йозеф. Волфганг бе слушал квартети от този композитор във Виена и бе останал възхитен от тяхната красота и оригиналност.
А новите квартети на Йозеф Хайдн превъзхождаха предишните. Волфганг веднага бе завладян от тях. Започваха просто, но таяха в себе си много откровения, много вдъхновени и бликащи от живот пасажи.
— Вижте това! — Волфганг, опиянен от възторг, разглеждаше партитурата на квартета, който заедно с татко, Шахтнер и Михаел Хайдн току-що бяха изпълнили. — Тук има какво да научи човек. Благодаря ви, господин Хайдн! — Изведнъж Михаел Хайдн се превърна за него от пияница и ленивец, както го характеризираше татко, в музикант с отличен вкус. — Кажете, намира ли се у вас някоя симфония на брат ви?
— Имам няколко.
— Може ли да ги прегледам?
Хайдн потърси с очи съгласие от бащата и Леополд рече:
— Волфганг е достатъчно голям и напълно подготвен, за да решава сам.
Синът трескаво прелистваше нотите на Йозеф Хайдн. Симфониите се оказаха естествено продължение на неговите квартети. Волфганг изпитваше възторг, сякаш в миг бе открил звезда с невиждан дотогава блясък, благоговеен трепет пред силата на нейното сияние. Тази музика имаше свой собствен глас, уверен глас, който те заставяше да го слушаш. Не се сдържа и попита:
— Господин Хайдн, брат ви ходи ли във Виена?
— Когато му разреши неговият господар принц Естерхази. Волфганг не можеше да повярва.
— Йозеф не бива да се отлъчва дори за един ден без разрешение на принца.
— Така ми се иска да се запознаем!
— Той също би се радвал.
— Сигурен ли сте, господин Хайдн? — учуди се Волфганг.
— Мисля, че много ще се зарадва — тихо изрече Михаел Хайдн.
А Волфганг скромно добави:
— С това ще ми окаже голяма чест.
Новият прилив на чувства го възроди. Мелодиите бликаха една след друга и лека-полека той забрави болката, която му причини Барбара фон Мьолк, и неуспешните търсения на нова любов. Сега делеше работата си на две части: творби, които съчинява за себе си, и такива, които пише по нечия поръчка. Колоредо имаше нужда от музика за своите банкети и Волфганг послушно съчиняваше леки, грациозни серенади. Написа и сонати за клавесин, поискани от графиня Лодрон — изящни и очарователни. Те получиха аплодисменти, но по негово мнение бяха задоволителни и нищо повече. Пълно удовлетворение получаваше само ако композираше за себе си. Тогава изпитваше особен прилив на енергия. Така беше, когато пишеше шестте квартета, подобни на тези от Йозеф Хайдн. Но срещна трудности. Не беше сигурен, че ще достигне равнището на Хайдн.
Като завърши квартетите, той ги показа на татко, но реакцията му го учуди. Обикновено Леополд веднага одобряваше произведенията му, ала сега, като прегледа партитурите, се намръщи.
— Не ти ли харесват? — възкликна Волфганг.
Леополд недоумяваше. Той откри в тези квартети несвойствени за Волфганг тъжни мотиви и това го обезпокои. Макар квартетите да се отличаваха с прекрасен строеж, с характерната за Волфганг яснота и точност, в тях се чувствуваше доста осезателно влиянието на Йозеф Хайдн, а това подражание не беше съвсем сполучливо. Леополд изведнъж разбра: при все че Волфганг не е повече дете-чудо, като композитор още не е намерил себе си. Но това трябва да му се каже съвсем деликатно.
— Какво не ти харесва, татко?
— Нищо по-специално.
И Леополд замълча. Понякога е по-лесно да намериш музикална фраза, отколкото да изразиш мисълта си с думи.
— Не са хубави като на Хайдн, нали?
— Йозеф Хайдн е на повече от четиридесет години. По думите на брат му е работил над квартетите си много години. А за теб това е нова форма.
— И ти смяташ, че още не съм я овладял?
— Не казвам такова нещо.
— Но го мислиш, татко; вече не съм малък.
— Отдавна не си. Защо не се заемеш пак със симфонии? Написал си вече много, овладял си формата. Ре-мажорната, която създаде, като се върнахме последния път от Италия, е прекрасна. Напиши още една в същата тоналност, използувай почерпания от Хайдн опит. Ако тя ми хареса, ще направя необходимото да бъде изпълнена тук, в Залцбург.
— Само ако ти хареса ли? — В гласа на Волфганг прозвуча насмешка.
Леополд бе потресен. Какво става със сина му? Нима се е озлобил и срещу собствения си баща?
— Татко, ти не си виновен, просто ми омръзна да угаждам на чужди вкусове.
— Дори и на мен?
Волфганг едва не извика: „На когото и да било!“ Но нима може да огорчава баща си? Леополд винаги се мъчеше да изглежда неуязвим тъкмо защото имаше твърде чувствителна душа.
— Значи ти хареса симфонията ми в ре-мажор?
— Хареса ми. Ако можеш да напишеш още една такава симфония, както подобава на всеки достоен немски композитор, ще успееш да изразиш в нея своите чувства и същевременно да угодиш на другите.
— На Колоредо, който има слабост само към италианската музика?
— Напиши я в италиански стил. Три части: бърза, бавна и пак бърза, като във всяка вложиш онова, което сам чувствуваш. Ако архиепископът остане доволен, а навярно ще бъде така, ще ни разреши да вземем поръчката от Венеция за написването на опера.
Волфганг се помъчи да послуша съвета на татко, ала, като се раждаше симфонията, създаваше свои собствени закони. Той искаше, да я напише в ре-мажор, но в ла-мажор тя звучеше по-естествено. Младежът възнамеряваше да направи първата част лека и жива и все пак алегрото спиритуозо от предшествуващата симфония тук се превърна в алегро модерато. По традиция темата трябваше да се развива леко и грациозно, обаче като пристъпи към втората част, Волфганг откри, че създава най- задълбоченото анданте, написано от него досега. В един живот, до голяма степен несигурен и лишен от щастие, тази симфония беше здрава опора, единственото, което не можеше да му измени. Като завърши произведението, Волфганг имаше чувството, че най-сетне е намерил себе си. Формата на симфонията притежаваше хайдновска стегнатост, но по съдържание бе чисто негова. Остана много доволен и реши да напише още една симфония, този път в ре-мажор, както му предлагаше татко. Тя се оказа доста по- оптимистична, понеже всичките си съкровени чувства той вече бе изразил в ла-мажорната симфония. И тогава в прилив на енергия Волфганг написа още две. Всичките четири произведения той даде на баща си с надеждата, че ще му харесат. Не искаше да се хвали, но му се струваше, че тези симфонии отразяват неговото възмъжаване.
Леополд се възхити от строгостта и простотата на новите симфонии на сина си. Волфганг бе усвоил от Хайдновите квартети необходимата стегнатост, но разработката все пак разкриваше собствения му почерк. И ако квартетите на Волфганг бяха подражателни, симфониите се отличаваха със самобитност. Най-малко от всичко Волфганг очакваше, че на татко ще му хареса ла-мажорната, но тъкмо тя го развълнува най- силно.
В самия почерк се долавяше такова напрежение, такава емоционална наситеност, сякаш синът изливаше върху листата своята душа. Последните три части — те бяха всичко четири, а не както обикновено три — бяха написани уверено, ясно, без зацапвания, като че от втората част нататък Волфганг окончателно
