— А какво ще стане с рождения ден? — попита Ана Мария.
— Ако го отпразнуваме вкъщи, няма да има особен ефект — отвърна Леополд. — Но стане ли това в двореца на нашия принц-архиепископ и знаменитата пианистка изпълни на приема твоя нов концерт, ще направим впечатление дори на самия Колоредо.
Трите концерта за пиано, които Волфганг бе написал дотогава, бяха един вид подготовка за поръчката на госпожица Жьоном. В продължение на цяла година той много свири на пиано и композира и бе разбрал, че гласът на този инструмент е способен еднакво добре да предаде и поетично настроение, и драматични чувства, при това с блестящо многообразие на цветове и нюанси, както и дълбоко емоционално съдържание. Интересът на френската пианистка към неговата музика пробуди у Волфганг огромна енергия и вдъхна нови надежди. Той отново се убеди, че за него няма нищо невъзможно и изключваше всяка мисъл за евентуален неуспех. Нали сега композира не за дилетант: госпожица Жьоном беше една от най-добрите пианистки в Европа.
Волфганг работи неуморно над този концерт в ми бемол-мажор, забравил всичко на света, и го създаваше с красноречива сдържаност, изисканост и техническо съвършенство; звуците пееха, танцуваха и изразяваха тъкмо онова, което искаше да изрази авторът. Партията на солиста започваше още с началните тактове на първата част, сякаш Волфганг отправяше някому предизвикателство, и нататък вече солото и оркестърът вървяха успоредно, което допринасяше за още по-прекрасното звучене на всяка част.
След алегрото той написа андантино — трагично, но сдържано, без всякаква сантименталност. Пианото откликваше на всяко негово чувство. Волфганг обичаше инструмента от все сърце. Много неща на този свят бяха непонятни, противни, тягостни, но това не се отнасяше за пианото; той го галеше с нежна ръка и то му отвръщаше със същата ласка. Вливаше в него живот и пианото му се отплащаше със същото. Волфганг придаде на заключителните пасажи на андантиното лека печал без потиснатост, не можеше да понася мрачните чувства.
Последната част нарече рондо и прибави „престо“, определяйки темпото. Музиката звучеше вдъхновено и лирично, нежността преливаше към веселие, сякаш авторът искаше да каже: всички скърби са временни, а жизнерадостта и бодрият дух неизбежно надделяват. Волфганг дръзко тържествуваше пред лицето на врага. После написа вариации на същата тема; в тях имаше толкова женско кокетство — просто ехтеше кръшният смях на госпожица Жьоном. Финалът прозвуча властно, с уверена и твърда категоричност. Пианото се превърна за Волфганг в бог.
Госпожица Жьоном веднага хареса концерта. Когато наближи часът да го изпълни с камерния оркестър под диригентството на Брунети, тя познаваше произведението не по-зле от самия Волфганг.
Пианистката бе тъмнокоса дребна жена на средна възраст. Умението й да се съсредоточава и блестящата й техника правеха впечатление на Волфганг и той се надяваше, че тя ще изпълни концерта така, както го е замислил.
Огорчи го новината, че госпожица Жьоном ще свири в замъка Мирабел пред отбрана, специално поканена публика. Замъкът Мирабел спадаше към летните резиденции на архиепископа и обикновено там не се изнасяха концерти. После научи, че според Колоредо този замък най-добре представял бароковия стил в архитектурата на Залцбург, подхождал на френския вкус. Волфганг се поободри в деня на концерта — януари беше вече към края си, неделното утро се случи студено, но необикновено ясно. Снежните върхове на планините около Залцбург ослепително блестяха, облени от яркото слънце. Вглъбен в музиката, Волфганг рядко забелязваше природата, но сега тя стимулира настроението му. Замъкът Мирабел, заобиколен от красив парк, се намираше от другата страна на Ханибалплац, съвсем наблизо, и когато тръгваха за там, татко рече, че това е добро предзнаменование.
Мама се съгласи с него, а Нанерл каза, че би предпочела резиденцията — там е по-топло. Волфганг, който не обичаше да върви пеша, крачеше мълчаливо. Добре, че поне замъкът е близо. Паркът имаше околовръст две високи каменни огради; многото статуи в този парк напомниха на композитора за Версай.
Входът на самия замък бе направен от великолепен унтерсбергски мрамор, със същия мрамор бяха облицовани стълбите, парапетът и целият приземен етаж. Като се изкачваше по стълбите, Волфганг хвана сестра си за ръка, разнежен от миловидните дебелобузи купидони, които украсяваха натруфената балюстрада. В стремежа да превъзмогне вълнението си, той започна да брои стъпалата. Тринадесет, после площадка, единадесет…
— Да не мислиш, че са станали повече, откак беше тук миналото лято? — прекъсна го Нанерл.
— Нанерл, cara sorella mia29, какво бих правил без умните ти забележки?
— Не съм убедена, че им обръщаш особено внимание.
— Но ако и ти се вслушваше в съветите ми, днес щеше да свириш на мястото на Жьоном.
— И цяла сутрин да ми призлява от страх? Не, благодаря, маестро.
— Имаш много хубава прическа.
Тя се усмихна:
— Така ме издокара Виктория Адлгасер.
— За концерта ли?
— Не, глупавичкият ми, за утринната меса.
И двамата се разсмяха: на Волфганг му олекна на душата.
— Моите почитания, прекрасна мадмоазел, синьорина, фройлайн! — каза той с поклон.
Когато седнаха най-отзад — само аристократите като Лодронови, Лютцови или Арко имаха право да заемат първите редове, — Волфганг се досети защо бе избрана за концерта тази зала: Колоредо е решил, че тя ще бъде най-подходяща за инструмента с тих звук; откъде да знае той, че пианото е много по-силно от клавесина? По своите размери залата почти бе равна на Рицарската, но от мраморните й стени и под лъхаше студ. Тя съвсем не подхождаше за мекия, топъл тембър на пианото и Волфганг съжали, че архиепископът е направил толкова погрешен избор.
Първият номер от програмата бе серенада, която се състоеше от три къси части, написана от Волфганг по искане на Колоредо. Дирижиращият Брунети отвратително се кривеше и това подразни Волфганг. Дори неговата собствена музика не можеше да му достави удоволствие. „Брунети осакатява не само музиката, но и самия мен“ — мислеше той.
Две големи печки бяха поставени отпред, за да топлят Колоредо и музикантите, а в дъното на мраморната зала всички се свиваха от студ. Студ идеше от пода, пронизваше до кости. Последната част от серенадата — менует — прозвуча на Волфганг като погребален марш. Брунети, който подскачаше с цялото си тяло, дирижираше нескопосно както Лоли, само че още по-смешно.
Пианистката обаче накара Волфганг да забрави всичко. Тя обяви, че изпълнява този концерт в чест на маестро Волфганг Амадеус Моцарт, и още от първите акорди съсредоточи вниманието си върху чистотата на тона и яснотата на израза, без ни най-малко да се стреми да блесне със своето майсторство. Има чудесна лява ръка, помисли си Волфганг възхитен, но тя съвсем не парадираше с това, нито форсираше темпото, за да подчертае голямата си техника. Волфганг мислено свиреше заедно с нея. В бавната втора част госпожица Жьоном не пропусна нито един детайл; леко докосвайки клавишите, сдържайки удара, тя постигаше толкова блестящ звук, че Волфганг бе готов да я разцелува.
В последната част тя бе решителна и уверена в себе си, като същевременно изкусно даваше да се разбере колко нежност и лиричност се таи в тази музика.
Стоплен от изпълнението и, без да забелязва никого другиго. Волфганг изтича към пианистката и възкликна:
— Всичко беше отлично! Фразировката, нюансите, темпото, настроението! Госпожице, бяхте несравнима!
— Съвсем вярно — чу той глас зад гърба си и с почуда откри, че се е обадил седящият наблизо архиепископ.
Той сведе по навик глава, но госпожица Жьоном направи небрежен поклон и каза:
— Благодарение на вас, маестро Моцарт. Ако съм доставила удоволствие на негова светлост, причина за това са красотата и очарованието на вашия концерт.
