Епоха — кърмачка на велики хора (Портрет)

пълна. Съдилищата затворени, тъмници отворени, възтържествувалата партия на висотата на славата си, падналата — разпната на кръст. Нямаше „съединители“ и съединисти, а завоеватели и завоевани! Гороломову в главата оживя сега образът на Французката революция с великите й мъже. Пловдивската можеше твърде добре да приеме характера на френската и да се прослави с Робеспиеровци и Дантоновци. Гороломов се фърли в една патриотическа сбирщина, която преустрои и нарече „якобински легион“. Тя състоеше от героите на кръчмите и затворите, от бездомни и безименни скитници, кой знае откъде дошле, от изпъдени гимназисти, от безделници по звание и от триците на обществото. Имаше между тях и идеалисти. Всичкият тоя пъстър народ се преобърна в спасители на отечеството, облече се в червени ризи, препаса саби, тури си огромни шапки с червено дъно и с тучен лев отпреде. Имаше някои, които навлякоха театрални костюми, а други за отличителен знак задоволиха се със сопите. Гороломов, главатарят на легиона, се отличаваше с някакво исполинско бяло перо, което стърчеше на гуглата му. Задачата на легиона, по подражание на френските якобинци, не беше да отблъсва външните неприятели на отечеството, а да унищожава вътрешните врагове. А понеже нямаше такива, то мястото на роялисти и жирондинци фана падналата партия, която единодушно бе прегърнала съединението. Клуб на якобинския легион стана македонската кръчма „Марково коляно“ до градската градина. Там ставаха шумните съвещания на дружината, държаха се огнени речи против „предателите“, оставени на произвола на якобинците. „Марково коляно“ беше един вид Comite de salut publique, дето се земаха решения — кому да строшат кокалите през нощта и кому дюкяна… Разумява се, първото наказание съответствуваше на гилотината, а второто — на конфискациите на Френската революция, а отчасти — бе приложение на комунизма.

Съществуванието на тая дружина исторически е вярно, както и онова, което по-нататък ще следва за нея. Но историята няма да я впише в страниците си, както не вписва в тях и диариите на една войска в поход и облакът гарвани, които се спущат по труповете на едно бойно поле. В революции, подобни на пловдивската, такива явления са естествени. Те са като едно бурно море, което изфърля на брега си и бисери, и гнилите останки от корабокрушенията, и тинята от дъното си. Те изваждат на видело и на живот всичките птици на нощта, всичката нравствена паплач, скрита из купищата и дрипите на обществото, банкротинът в човещината се подсланя под някое благородно знаме, под което стои и честният човек, и става равен с него. Смелият злодеец, заклеймен от опозорителния жиг на закона, и предприеемчивият шарлатанин, оплют от общественото презрение, обвиват се в тогата на някой народен идеал, издигат се смело, стъпят на рамената на другите и турят крак на най-високото стъпало на обществената стълба, посред безумното ръкопляскане на сганта, която обича кумирите, създадени от калта, дето тя се валя. В такива грозни трусове, в които се продават цели общества и се рушат господарства, на попрището изскачат ония, които нищо няма да губят, и го завладяват. Тогава се градят бързите фортуни на народните беди и се печелят громките имена, които днешният ден предава с лаври на утрешния, който ги приема със заплювки, а следващият ги забравя… Историята е пълна с тоя морал.

В един от последните дни на септември, вечерта, якобинците имаха важно събрание в „Марково коляно“.

Кръчмата, осветлявана от мъждива ламба, беше натъпкана. Лицата на присъствуващите неясно се виждаха в тая сгъстена атмосфера, преситена от питейни миризми, от тежки дъхове на преяли желъдъци и от дим. По миндерите около стените седяха твърде стеснено червените ризи, прошарени от няколко селяни в селските си дрехи, във всеоръжие. Между тях един млад поп със сабя, провесена на бял ремик през рамо и с наниз патрони около кръста и две девойки, едната девойка — селянка, тясно стисната между кълките на мъжете. В дъното до стола, дето бяха мерулките и чашите на кръчмаря, Гороломов, прав, гологлав, разгърден държеше някаква си реч с позата на Дантона. Той често поглеждаше надясно към оджака, дето стояха уединено двама чужденци, поляци, кореспонденти на европейски вестници. Види се, че единият пишеше в илюстрация, защото бързо рисуваше в портофеля си въодушевената фигура на оратора. Понеже Гороломов, попаднал в стихията си, беше успял в късо време да стане знаменит, името му вдъхваше вече ужас!

Гороломов свърши словото си и седна. Това беше сигнал на страшна глъчка и шум, който дигаха трийсетина души, като станаха и се разбъркаха. Гороломовата реч, види се, фърли масло на патриотическия огън на събранието… Девойките се накачиха по миндерите, за да избягнат натиска. „Прието!“ „Ура!“ „Долу!“ „Долу!“ ехтяха гласове сред общата шумотевица.

— Искам думата! Искам думата! — чуваха се други.

— Аз искам думата, бре! — ревеше гърлесто попът, като махаше със сабята си над главите. Тия внушителни знакове привлякоха погледите на негова страна.

— Почтени мои, тук виждам аз един скандал! Кой го търпи него? — и той посочи на два образа на царе, залепени на стената.

— Долу варварите — извикаха няколко души.

— Да ги скъсаме на парчета!

— Не, да ги фърлим в огъня, аутодафе да стане! — викаше един гимназист.

Гороломов тури калпака си и стана.

— Граждани, турих си шапката, защото ще говоря за короните — да не мисли някой, че им правя чест. Граждани, аз съм враг на монарсите и на тираните. Монарсите са врагове на человечеството и като такива те имат цялото человечество против себе си! Там, дето падат короните, дигат се народите, казал великият Дантон. Жално ми е много, че Французката революция откъсна главата само на Лудовика шеснайсети, а не прекълца вратовете на всичките европейски тирани!

„Долу короните! Срам!“ Шумни ръкопляскания. В един миг единият образ биде превърнат с главата надолу, после раздран; на другия се задоволиха само да му извадят очите.

Едвам се свърши тая екзекуция, един гимназист предложи да стане нова — с щампата, закована в един кът на кръчмата. Кръчмарят се възпротиви. Гороломов махна с ръка, мълчанието се възцари.

— Граждани, няма защо да дерем щампата и да сърдим тоя почтен брат. Техният калпав Христос отдавна е изгонен из душите ни като мошеник. Ние не се кланяме на бога, на който се кланя човешката сган на царете… Нашето божество е друго…

— Да! аз припознавам само господа Саваота! — обади се попът.

— Мълчи бе, гурбет! Не разбираш — забележи му един.

— Граждани! — продължи Гороломов, — Великата френска революция бутна олтарите и идолите и на тяхно място великият Робеспиер изправи една прекрасна девойка, която представляваше божеството на разума, и пръв й се поклони… Нашето божество е свободата; аз й се покланям в лицето на тая славна героиня.

И като остави шапката си при мерулките, Гороломов се приближи до една грапавичка девойка с морава рокля и със сабя, стори поклон до земята пред нея.

Девойката остана неподвижна и нагло спокойна. Тя беше упоена вече от историческата си слава и не се дивеше, че сега й отдават божески почести.

Всичките изръкопляскаха, макар и да не разбраха значението на тая церемония, с която се копираше Французката революция.

Между другите плясъци раздаде се един особен, който приличаше на плесница. Калимявката на попа се търкулна на земята.

Всички обърнаха очи към другия миндер, дето седеше попът, захласнат. Другата девойка, селянката, права, с почервеняло лице, го гледаше сърдито.

Гороломов помисли, че се догади от що произлизаше негодуванието на селянката.

— Гражданко — обърна се към нея, — твоето негодувание е справедливо. Светиня му беше длъжен да свали калимявката, когато се отдава чест на богинята на свободата…

Но селянката помисли, че Гороломов я съдеше за постъпката й, та обясни сърдито, че тя бе предизвикана от някаква неприличност на попа, който бе злоупотребил със съседството си с нея.

Гръмогласен хохот изпълни кръчмата, засипаха се весели подигравки въз смутения поп и фалби за храбрата „гражданка“…

— Граждани! Доста смях, отечеството е в опасност! — извика страшно Гороломов. В същия миг един жандарин се промъква до него, стори му под козирог и му пошушна нещо на ухото. Гороломовото лице