светна от задоволство.
Той му каза нещо шъпнешком.
— Слушам — каза жандаринът и излезе.
Но един нов шум привлече вниманието.
Двама якобинци бяха се уловили вече за гушите по повод на една златна верижка от часовник. Те си прикачаха епитети, непечатаеми в никой словар. Гороломов ги разтърва.
— Анибал е на портите… а вие вдигате междуособица! Чий бе тоя ланц? — попита той, като го грабна из ръцете им.
— Мой, аз го откачих от една черна…
— Не, аз го дръпнах, мазнико! — пресече го друг.
— Не лъжи като циганин! — възрази първият яростно.
— Добре, Лепавчев, ти откъсна ланеца, а защо остави часовника? — попита Гороломов.
Лепавчев измънка сконфузен.
— Ти не си бил на висотата си… Тоя ланц няма никому да принадлежи. Той ще остане капитал за комуната.
— Каква комуна? — развикаха се от няколко края. — Едвам не умираме от глад!
— Кой ви каза да гладувате, глупци? Локанти няма ли?
— Даваха няколко пъти, после отказаха ни.
— Как смеят? Давайте им тогава разписки.
— Не ни приемат и разписките вече!
— Градският съвет ги не припознава.
— Градският съвет е длъжен да дава средства на патриотите да живеят! Ако ли пък прави мъчнотии, ще пратя един ден народът да го разтури до основа, както стана с Бастилията!
— Право, право!
— А който локантаджия не приеме подписа ви, той е предател и шпионин, удряйте по мордата и харно удряйте! Нека да иде да се оплаче и на дявола — и той е с нас!
— Това си е право — обадиха се много гласове, — едни да си жертвуват живота за отечеството, а други да се гоят от народния пот.
— Търговците са пладнешки крадци!
— Трябва да им се разграби имота, да има всеки!
— Ами какво правите, глупци неразбрани? Трябва ли да ви го казвам с тъпан?
— Долу обскурантите!
— Да живеят сиромасите!
Из един път екна Ботевата молитва, подфаната от всичките задружно. При стиха „Не ти, комуто се кланят калугери и попове“ аргосаният поп си тупна калимявката о земята, като викаше, че не припознава вече и Саваота… Песента ехтеше пияна и дива. Въодушевлението стана свирепо. Възвишената Ботева молитва сега, в устата на тая пощуряла тълпа беше отвратителна, като едно обълвано знаме. Гороломов заръча вино, чашите се зачукаха, здравиците загърмяха… Викове, псувни, смях. Патриотическата оргия настана както всяка нощ… В едно мигновено затихване в кръчмата проникнаха хармонични звукове от военната музика. Тя свиреше на другия край на градината, пред зданието на градския съвет. Там се даваше бал на княза Александра.
— Да пратим депутация от народа при негово височество!
— Ура!
Това предложение се прие едногласно, в миг. Гороломов биде избран единодушно с двама още якобинци и изнесен из кръчмата на ръце като победител… Депутацията се запъти към градския съвет. Гороломов съчиняваше на ума си слово, като политаше и се допираше до градинската ограда. Като отминаха двайсетина разкрача, видяха един червеноризец, качен на оградата, че държеше разпалена реч със силни ръкомахания, обърнат към градината.
— Кардашев! — каза един от депутацията — събрал е някакъв митинг в градината… Ораторската краста го не оставя.
Градината беше потъмняла и тиха. Само при буфетя един фенер на стълпа светеше. Ораторът говореше именно на тоя фенер, защото никаква публика нямаше. Само гъркът-буфетчик стоеше до вратата си и усмихнато-лукаво поглеждаше на оратора.
— Ей, побратиме, на добър час! Не ти ръкопляскат… — извика му Лепавчев.
Кардашев се сепна, погледна якобинците и пак се обърна към фенеря и продължи разпален речта си.
Гъркът, който разбираше от нея колкото стълпът, поглеждаше лукаво оратора и се усмихваше.
В същия миг двама якобинци дебнешком изнасяха от другата врачка на буфета стъкла с шампанско и бордо. Като съгледаха депутацията, те туриха пръст на устата си. Попът тури своите между дървените пречки на оградата и продума ниско: — Бре, дяволи нечестиви, па да оставите и за попа — да благослови съединението. — И отминаха нататък, като пееха нарочно приспособения от друга една песен куплет:
На входа на градския съвет караулът се отстрани почтително пред червените ризи. В балната зала, заляна със светлина, валсираха весело дами с кавалери. Гороломов фърли бърз поглед из вратата: той диреше княза.
— Здравствуй, Гороломов — извика му един бляскаво облечен офицерин, като го стисна дружески за ръката. — Кого дириш?
— Негово височество, депутация сме.
Офицеринът, очуден, съгледа неприличния вид на депутацията, която излазяше из една оргия. Червената риза, сѐ разгърдена на Гороломова, беше обляна с вино, което канеше и от брадата му. Високата му прашна гугла стоеше извита накриво, щото левът дохождаше над ухото му. Бялото перо стърчеше безочливо и зачубръсваше грамадната висяща ламба. Попът и Лепавчев не бяха по-благообразни. От депутацията се разпространи една люта винна атмосфера и задави тънките дамски миризми дори в самия бал.
Току-що офицеринът зина да направи бележка на депутацията, музиката засвири на кадрил и той се шопна в балната зала, за да се намери при дамата си… Гороломов с другарите си се запъти към буфетя, дето му казаха, че е княза. Той се втурна там с шапка на главата и с атмосферната си миризма.
Князът беше минал тука, за да се освежи с една-две чаши шампанско. Той беше твърде оживен и весел. Високата му фигура величаво стърчеше между лъскавите униформи там. Когато зърна Гороломова, той се намръщи с отвращение и бързо пошушна на адютанта си:
Qui me l’a fait entrer cette canaille la?
Но в него се възмути аристократът, а не господарят: той се пресили прочее, придоби любезен вид и се ръкува крепко с Гороломова.
Гороломов свали шапката и произнесе разпалена реч, която се зафана с думите, на мода тогава: „Анибал е пред портите“… (по подражание на Френската революция) и се завърши със следващото обръщение към княза, пародия от рефрена на
Княз Александър, който не беше глупав, се усмихна под мустак. Може би затова, че по фатална нужда,
