Вайян поклати глава, като плесна с ръце, за да извика прислугата. След това прекоси бързо стаята и отиде до един гардероб, инкрустиран с перли.
— Гален ми нареди да ти дам някои от моите дрехи. Желанието му е по-късно той сам да ти избере нещата.
Шифонената роба с високо деколте, която Вайян подаде на Тес, беше дълга, украсена със сребро Падаше върху малката й фигура, без да прилепва никъде, и я обгръщаше изцяло.
Вечерта, когато влезе в стаята, Гален я огледа и кимна одобрително.
— По-добра е от моята риза — отбеляза кратко той. — Утре ще се погрижим и за останалата част от гардероба ти.
— Изненадва ме, че се вълнуваш от такава дреболия. Дамската мода не би трябвало толкова да те вълнува.
— Винаги съм смятал, че малките подробности могат изведнъж да се превърнат в досадни неудобства, ако не им се обърне достатъчно внимание — леко се усмихна той. — Облеклото на моята съпруга е от изключителна важност за мен.
— Дори когато я криеш от хората ли? — иронично попита Тес.
— Аз сам ще се погрижа за теб — каза той, прекоси стаята и се отправи към дивана. — А и обстоятелствата сега се промениха.
— В какъв смисъл?
— Вече не сме обградени от мъже — настани се върху възглавниците пред ниската масичка, която слугите бяха отрупали с прибори от фин порцелан и чаши, украсени със скъпоценни камъни — Тук стените са дебели, а не както в шатрата — продължи той и я погледна право в очите. — Аз съм егоист и не желая друг освен мен да чуе виковете ти.
Кръвта нахлу в главата й и тя почувства, че не е в състояние да отдели поглед от него.
— Да, разбирам — прошепна тя. Добре знаеше за какви викове става дума. От дете още беше чувала не само Полин, но и други жени да пищят във вихъра на страстта. — Можеш да се разочароваш: винаги съм смятала, че това е… недостойно.
Гален избухна в смях.
— А ти толкова ли много държиш на приличието?
Тя се изчерви.
— Понякога може би ми липсва женственост, но не и достойнство.
Усмивката му се стопи, но нежността в очите му остана.
— Да, ти притежаваш достойнство, истинско достойнство. Не се дължи на гордостта, а на самоувереността ти.
— Така ли?
Той кимна.
— Забелязах го още когато беше дете. Достойнство и чест. Знаех, че ще станеш жена, на която мога да се доверя.
Дълбоко в себе си Тес усети истинско блаженство „Жена, на която мога да се доверя.“ Сякаш й бяха подарили нещо много ценно.
— Мислех, че Вайян ще вечеря с нас.
Той поклати глава.
— Тя яде с другите жени.
Тес се намръщи:
— Защо?
Гален долови войнствени нотки в гласа й и се усмихна.
— Не е заради мен. Майката на Вайян я възпита според старите обичаи и тя се чувства много по-добре в собствените си покои.
— В такъв случай, защо не се опиташ да я приобщиш към новите обичаи?
— Това е битка, която водя всеки ден.
— Но не и в собствения си дворец.
— Права си — той внезапно й се стори уморен. — Не мога да се боря всеки ден и всеки миг.
Обхвана я съчувствие, което измести войнственото й настроение. Приближи се към него.
— Няма значение. Сега, след като вече съм тук, аз ще се заема с това.
Той се усмихна:
— Не се и съмнявам. Моля те само да не я вкараш в някое блато.
— Не бих си позволила подобно нещо. Аз я харесвам — каза тя и седна на възглавниците срещу него. — Защо имаш толкова малко европейски мебели в двореца? Мислех си, че след като прекара толкова време в Тамровия…
— В Тамровия останах толкова, колкото се налагаше. Аз съм част от тази страна — говореше просто, но уверено. — От другите страни вземам само онова, от което Ел Заланд има нужда, и нищо повече.
— И нямаш нужда от маси за хранене, така ли?
Той поклати глава.
— Подът е по-добър.
— Защо?
— Яденето е естествен процес и той се улеснява, ако си по-близо до земята. Не ти ли е по-удобно да седиш върху копринената възглавница, отколкото върху онези корави тапицирани столове, които използвате във вашата страна?
Тя бавно кимна, осъзнавайки, че той беше напълно прав.
— Ти вярваш, че животът трябва да е прост и естествен, така ли?
— Да, доколкото това е възможно. И без това животът е изпълнен с достатъчно мъки и страдания, за да го усложняваме допълнително — усмихна се той. — Хайде, яж! За днес научи достатъчно.
— Май не обичаш да ти се задават въпроси?
— Не, твое право е да задаваш въпроси — усмихна се той, наля вино в една украсена със скъпоценни камъни чаша и й я подаде. — Както е и мое право да не ти отговоря.
Тес взе чашата и се взря в червените й дълбини.
— Имам още един въпрос.
— Кажи.
— Когато спаси Аполон и Дафне, аз ти обещах всичко каквото пожелаеш — тя вдигна очи и срещна неговите от другата страна на масата. — Защо тогава, когато направи своето предложение в хотела, не спомена нищо за това обещание?
— По две причини. Първо, защото исках да дойдеш при мен по своя воля.
— А втората?
Гален се усмихна:
— Исках да не използвам твоето обещание, за да те държа по-здраво в ръцете си.
Въздухът между тях изведнъж се изпълни с нежност и чувственост. Тес внезапно усети уханието на цветята в огромната ваза, която стоеше в единия ъгъл на стаята, допира на меката дреха върху гърдите си и огнения му поглед, врязан в нея.
Бързо отпи глътка вино и усети приятна топлина да се разлива в жилите й.
— Винаги ли ще си така откровен с мен?
— Винаги — отвърна той и я погледна с любопитство. — Искаш ли да видиш АПОЛОН?
— Сега ли?
— Не, утре. След като дам своите разпореждания, ще дойда да те взема.
Ще дойде да я вземе? Значи нямаше да остане при нея през нощта.
— Не — прочете той мислите й. — Досега исках само да свикнеш с присъствието ми в твоето легло. Вече е по-добре да се раздалечим за известно време.
— Не те разбирам — намръщи се тя. — Цялото това отлагане ме притеснява.
В очите му се появиха весели искрици.
— И мен ме притеснява, уверявам те. Отлагането ще приключи съвсем скоро. Тогава ще прекарвам
