всяка нощ в твоето легло, а вероятно и много часове от деня.
Тя отново усети онази странна тръпка и почувства, че се задушава. Отпи още една глътка от виното и кимна.
— И ще ми направиш дете?
Лицето му остана безизразно, докато наливаше вино в чашата си.
— Разбира се. Нали това е причината, поради която си тук?
— Мислех, че Аполон трябва да е в царските обори — намръщи се Тес, когато погледна хубавата бяла каменна къща, пред която бяха спрели с Гален след дългата езда по тесните улички на Заландан. — Не можеше ли да го оставиш при теб?
— Можех — отвърна Гален, слезе от коня, връчи юздите на Саид и й подаде ръка. — Но реших да не го правя.
— Защо? Допускам, че по пътя за Седикхан ти е пречил, но все пак…
— Направо превърна живота ми в ад — спокойно я прекъсна Гален, — но не по тази причина е тук — той отвори вратата от ковано желязо и й стори път да влезе първа в градината. — Настаняването на Аполон и Дафне тук като че ли реши няколко проблема. Налага ми се често да пътувам и поради това не можех да им осигуря вниманието, с което бяха свикнали при теб, а и не исках да ги затворя в кучешките колиби — Гален я погледна. — Не мислех, че искаш да сменят един затвор с друг.
— Прав си — отвърна тя, — но когато си спомнях за Аполон, си го представях при теб.
— Ти го остави на моите грижи и аз трябваше да реша какво да го правя — Гален я поведе по пътеката край къщата. — Когато се върнах в Заландан, тъкмо бяха избухнали племенни вражди по хълмовете и един от моите главнокомандващи беше убит заедно с жена си. Оставиха петнадесетгодишно сираче. Момчето беше самотно и скърбеше за родителите си, затова го доведох тук и му възложих обучението на Аполон и Дафне.
— Обучение ли? — вдигна поглед към него тя. — Ти си се опитал да обучиш Аполон?
Той кимна:
— Ние успяхме да обучим Аполон.
— Да преследва дивеч ли?
— Не, това не беше в природата му. Точно там е сгрешил баща ти, Аполон не притежава инстинкта да убива. Но прояви удивителни способности за откриване на следи и пренасяне на дивеч — усмихна се той. — Сега Аполон може да влачи човек или звяр дори и през пустинята.
Тес го гледаше и не можеше да повярва.
— Аполон ли?
Усмивката му се стопи.
— Не можеше завинаги да си остане онова малко, подскачащо кутре. Не е трениран в жестокост, но все пак трябва да изпълни своята цел.
През всичките тези години тя мислеше за кучето като за свой непохватен приятел.
— А Дафне? И нея ли обучихте?
Той кимна:
— Тя не е така добра както Аполон, но също обича да преследва и да влачи жертвите — направи малка пауза и продължи: — А Аполон даде началото на няколко поколения.
— Дафне най-после го е приела?
— Веднага щом получи възможността сама да си го избере, а не насила да й го натрапват. Открил съм, че дадеш ли на някого право на избор, се побеждава по-лесно.
„Право на избор“. Тя изведнъж прозря връзката между поведението му спрямо нея и търпението към двете животни.
— Да… разбирам те.
— Не, не ме разбираш. Изобщо не разбираш. Правото на избор не е достатъчно. Необходимо е и кучката да е разгонена.
Тес се изненада от грубите му думи:
— Изненадана съм, че сте успели да разрешите и тази малка подробност — иронично каза тя.
Гален се усмихна.
— Това трябва да се остави на природата.
Сладострастната му усмивка я накара бързо да извърне поглед от него и тя забеляза покрива на една къща през няколко улици, чиято кула се издигаше величествено над съседните.
— Тази къща изглежда много красива. Кой живее там?
— Юсеф Бенардон.
— Юсеф? — отново го погледна тя. — Толкова ли е богат?
Той кимна.
— Баща му беше един от най-богатите търговци на коприна в Заландан.
— Тогава защо беше включен в ескорта?
Гален сви рамене.
— Животът в града понякога е доста скучен и младите мъже често предпочитат битките пред търговията — направи пауза, след което продължи спокойно: — Изглеждаш доста заинтересувана от нашия Юсеф. Намираш ли го привлекателен?
— Разбира се — отговори тя разсеяно, все още загледана в къщата. — Кой не би го намерил за привлекателен? Накара ме да се смея от сърце.
— И смяташ ли, че е красив?
— Мисля, че да — замисли се тя. — Колкото по-дълго си с него, толкова по-очарователен изглежда.
Устните му се свиха и образуваха права линия.
— Може би сгреших, като ти дадох възможност да свикнеш с присъствието му.
Той сви устни и изсвири пронизително. Звукът моментално бе посрещнат от лай и две големи бели кучета се понесоха към тях.
Тес изгаряше от нетърпение. Шест години…
— Аполон! — извика тя и коленичи на земята, но кучето не й обърна внимание и се хвърли с безумна радост към Гален.
— Легни долу! — протегна ръка Гален и кучетата веднага замръзнаха на местата си. Само опашките им продължиха лудо да се въртят. Гален погледна разочарованото лице на Тес и промърмори: — Не гледай така! Те са само кучета!
— Зная — опита да се усмихне тя с треперещи устни и преглътна напиращите в очите й сълзи. — Не биваше да очаквам че ще ме помнят, но в манастира бях свикнала да мисля за тях… Ще трябва отново да се сприятеляваме.
— Нещата се променят, Тес — каза нежно Гален. — И нищо не е вечно.
Тя се изправи на крака и изтупа костюма си.
— Явно те много те обичат. Сигурно си се отнасял добре с тях.
— За бога, никога не съм искал да те лиша от обичта им!
— Разбира се, че не си искал. Познавах ги, когато бяха мънички кутрета, и пропуснах годините на тяхното израстване — тя се усмихна широко. — Разбирам, че не могат да ме помнят.
Той промърмори нещо под носа си и добави мрачно:
— Но въпреки това те боли! Трябваше да предположа!
— Ти не си пророк. Откъде можеше да знаеш, че така глупаво ще реагират животните? — тя се наведе и с голяма нежност докосна копринената козина на Дафне.
— Колко глупава бях… — Тес спря, тъй като кучетата изведнъж се обгърнаха и хукнаха надолу по пътеката към мъжа, който се приближаваше откъм къщата.
— Кой е този?
Беше Калим… но не свирепият, строг Калим, когото тя познаваше. Двете кучета се хвърлиха към него в радостна възбуда и той се засмя като момче.
Тес настръхна:
