— Не само в Заландан. Навсякъде по света жените са обградени с железни бариери и глупави правила — размаха пренебрежително ръка тя. — Както и да е. Аз се научих да не се съобразявам с много от тях. Човек трябва да бъде решителен и упорит.
— Разбирам ви… — отвърна Юсеф, отпрати слугинята и слезе по стълбите, като уплашено огледа салона зад гърба й. — Боже господи, но кой те придружава?
— Не ставай смешен. Нямам нужда от стражи, за да дойда дотук.
— Нямаш нужда от стражи ли? — отчаяно я погледна Юсеф. — Но аз може да имам нужда от стражи, ако
— Говориш също като Саид — намуси се Тес. Света Богородице, започвам да мразя тази дума. Не желая да се обградя с петли, които вечно да крякат покрай мен.
Въпреки изненадата и възмущението, върху лицето на Юсеф се появи лека усмивка.
— Мисля, че петлите не крякат, а кукуригат.
— Тази разлика не е от съществено значение. Не ме попита защо съм тук?
Юсеф поклати глава.
— От страх си глътнах езика.
— Тъй като изглеждаш доста разстроен, ще премина направо към целта на моето посещение — каза Тес и се засмя. — Искам да видя покрива.
— Какво?
— Когато двамата с Гален посетихме Калим, забелязах, че тази къща е много висока. Твоят покрив е най-високият в града. Трябва ми, за да изпратя оттам Александър.
— Александър?
— Моят пощенски гълъб. Е, още не е такъв, но ще стане, ако го обуча както трябва. Вайян и аз всъщност имаме два, но за съжаление, изглежда, на Роксан му липсва инстинкт и ще трябва да съсредоточим усилията си върху Алекс…
— Не можете да идвате тук — отвърна Юсеф. — Би било в пълно противоречие с нашите норми.
— Искаш да кажеш, че трябва да намеря друга къща, така ли? О, драги, сигурна съм, че едва ли ще намеря друг така подходящ покрив, а и е доста неудобно да обикалям от къща на къща и да разпитвам разни непознати…
— Не! — прекъсна я Юсеф. — Не можеш… — той спря, виждайки упорития израз на лицето й, и дълбоко въздъхна. — За колко време ще ти трябва покривът?
Тес засия.
— О, не за дълго. Може би няколко дена, ако идвам всеки следобед.
— Но когато
— Сигурна съм, че Александър ще бъде обучен много преди да изтече седмицата — кимна тя.
— Надявам се — въздъхна отново Юсеф. — Ще освободя слугите, за да не се появят излишни клюки, и ще се моля никой друг да не ви забележи — той се загледа в червената й коса, която блестеше на слънчевата светлина в коридора. — Въпреки че и това е прекалено много.
— Сигурна съм, че всичко ще се нареди чудесно — усмихна му се тя. — Много ти благодаря, Юсеф. Знаех, че мога да разчитам на твоята помощ — тя забърза към вратата. — Ще се видим утре следобед.
Юсеф кимна мрачно.
— Страхувам се, че наистина ще се видим. Ще ви чакам,
Вятърът подхващаше пясъка в пустинята, издигаше го и феерично го въртеше на лунната светлина.
Изглеждаше безлюдно, но това впечатление можеше да бъде и погрешно. Гален се взираше в тъмнината.
— Мислиш ли, че Тамар е някъде наблизо?
— Гален се обърна и видя Саша да се приближава към него.
— Вероятно сме в негова територия.
— Дали ще ни създаде главоболия?
— Не, освен ако не му дойде наум някоя прищявка — сви рамене той. — За нощта поставих много постове. Утре, когато прекосим границата на Тамровия вече няма да има никаква опасност.
— В замяна на това ще бъдем напълно изтощени — Саша вдигна очи и погледна Гален. — Никога не съм те виждал да бързаш както при това пътуване.
— Искам да те съпроводя здрав и читав до границата. Между племената новините се разнасят бързо. Има вероятност Тамар вече да е отгатнал причината за моя брак и да реши да ни създаде неприятности.
Саша продължаваше да го гледа с недоверие.
— Прав си, неспокоен съм и искам да се върна колкото се може по-бързо в Заландан — сви рамене Гален, обърна се и закрачи към одеялото си край огъня. — През последните месеци отсъствах твърде дълго.
Върху устните на Саша се появи усмивка.
— О, какъв огромен товар от отговорности и държавни дела трябва да носи на гърба си един владетел! — Саша легна на своето одеяло, зави се и се обърна с гръб към огъня. — Какво щастие е за мен, че съм само едно разпуснато конте, което прави каквото му се иска.
Гален разбра, че Саша знаеше защо толкова бърза да се върне обратно в двореца и му стана неприятно. Доста дълго време бяха много близки приятели. Саша можеше да види, че сладострастието го теглеше към Тес. Запита се защо не му го каза съвсем просто, както и двамата бяха свикнали да си говорят. Саша знаеше, че Гален често се нуждае от жена, и сигурно се досещаше, че откакто се бяха върнали в Заландан, не беше посещавал никоя от
Колко ли време е нужно на един мъж да облекчи страстта си с жена, която го желае? Не, той лъжеше и себе си така, както бе излъгал Тес и Саша. Гален не желаеше
Желаеше я още от онази първа нощ в конюшнята. Това трескаво желание постепенно се увеличаваше и сега вече не можеше да я погледне, без да усети парещ копнеж в слабините.
Усещаше го и сега, когато мислеше за нея.
Изруга тихичко и се обърна с лице към огъня. Червените пламъци му напомняха за светлите къдрици на Тес. Не, косата на Тес излъчваше по-мек и по-силен блясък.
Той затвори очи и се опита да прогони мисълта за нея. Само веднъж да я обладаеше и всичко щеше да бъде различно. Властта, която тя имаше над него, щеше да намалее, страстта — да отслабне, нежността…
Той щеше да престане да мисли за нежността, която тя извикваше в него, за радостта, която можеше да му достави. Напълно нормално бе силното му желание отново да е с нея, макар и да се бяха разделили едва преди няколко часа. Нейната жизнерадост го привличаше неудържимо. И все пак беше по-добре да мисли само за физическото удоволствие. Страстта винаги може да се задоволи. Страстта не може да го нарани.
По дяволите, наистина не може! „Точно сега обаче, тя ужасно ме гнети“ — мрачно си помисли той. Каквото и да е, все пак очакването отиваше към своя край. Когато се върнеше в Заландан, щеше да задоволи глада си, който бе поддържал цял месец.
Той направи усилие и отстрани Тес от мислите си. На следващия ден щеше да поеме обратно към Заландан, но колко много път го чакаше, докато… докато отново застанеше пред Тес…
Тя зави зад ъгъла и ускори крачка. Беше време за вечеря и улиците на Заландан бяха безлюдни. Входовете на магазините от двете страни на улицата приличаха на мрачни пещери. Обзе я лошо предчувствие. Може би грешеше за стъпките, които я следваха, ускоряваха се или се забавяха в такт с нейните. Защо пък трябваше да я следят? Ръката й инстинктивно посегна към златния медальон на шията й.
