— Не в тази посока, глупчо! — измърмори Тес, докато наблюдаваше как птицата отлита далеч от кулата. — Летиш към Саид Абаба. Кой ще ти даде зрънца там?
Гълъбът се понесе надалеч от кулата и от… Заландан.
Тес се облакъти на перваза, подпря брадичката си с ръка и се намръщи, загледана в бързо отдалечаващата се птица, която съвсем недвусмислено се бе насочила към границата.
— Много добре, сам ще разбереш.
Но, господи, кой можеше да каже колко време щеше да е нужно на тази глупава птица, за да открие грешката си?! През това време тя трябваше да остане в кулата, в случай че гълъбът се върнеше, вместо да се отправи за вкъщи. Кой знае? Проклетата птица можеше да се изгуби и да не се върне в двореца.
Тес хвърли внимателен поглед към слънчевата светлина, която се процеждаше в стаята. Прецени, че й остават още два часа до залез слънце, когато Вайян щеше да започне да се тревожи.
Искаше да види дали проклетата птица щеше да се върне в кулата. Ако не се върнеше, щеше да се отправи към двореца, за да провери дали птицата се е ориентирала и прибрала вкъщи като истински пощенски гълъб.
Между другото, тази стая в кулата не беше неприятно място. Караулното помещение на долния етаж се намираше в пълен безпорядък — масите и столовете бяха изпочупени и преобърнати, по ъглите и пролуките имаше паяжини, но тук, в наблюдателницата, имаше дори неща, които напомняха за една луксозна обстановка. Очевидно мъжете, които са я обитавали, са обичали удобствата. Широкото легло в средата на стаята бе обградено с тежки сини завеси от кадифе, които предпазваха от студения нощен вятър на пустинята. Шареният килим върху каменния под беше дебел и красив като онзи от нейната стая в двореца. Мебелите също бяха прекрасна изработка, но бяха покрити с дебел слой прах и плесен, а ако преценката й за способностите на Александър се окажеше точна, щеше да й се наложи доста да постои в тази стая. Нямаше намерение да ляга в това мръсно легло или да сяда върху каменния под, докато гълъбът се върнеше.
Тес премести широкия, подобен на трон, стол до огромната камина. Тя вдигна плесенясалите възглавници, които покриваха прашния стол, и ги захвърли небрежно върху каменната плоча на огнището, след което свали пелерината си и я постла на тяхно място. После се настани внимателно върху коравата седалка на креслото, облегна се назад и въздъхна.
Като цяло, кулата малко я бе разочаровала. Не бе открила нищо тайнствено и загадъчно, така че не виждаше причина, поради която Гален й бе забранил да я приближава. Единствените нейни обитатели бяха мишките и паяците.
Тя осъзна, ме се самозалъгва. Много добре знаеше защо искаше да дойде тук. Не я привличаше самата кула, а реакцията на Гален, когато я видеше. Надяваше се, че ще намери отговор за някои от чертите на неговия характер. Той се владееше толкова добре, че едва ли доброволно щеше да й каже нещо. Знаеше, че когато Гален се върнеше, отношенията им щяха да се променят и си бе помислила, че ще се чувства в безопасност, ако…
В безопасност ли? Колко странно звучеше тази дума? Никога не се бе страхувала от Гален. Винаги бе знаела, че той може да бъде заплаха за околните, но той имаше много силна воля и винаги би се вслушал в разума си.
Както и да е, в кулата не успя да научи нищо повече за шейха. Трябваше да почака, докато се върнеше, за да го попита. Той щеше да бъде в Заландан след два, най-много три дни и новата игра щеше да започне. Тя веднага потуши вълнението, което я прониза. Мисълта да се отдаде на Гален я безпокоеше. По-добре бе да съсредоточи мислите си върху онази глупава птица, която бе отлетяла към Саид Абаба.
Слънчевите лъчи струяха през дългия тесен пропит прозорец и образуваха снопче светлина, която улавяше танца на прашинките, носещи се из въздуха в стаята. Препускането й към кулата в горещината беше продължило дълго, но сега горещината беше намаляла. Слънцето огряваше лицето й и тя се чувстваше доста приятно в тази стая.
Гален забеляза в далечината силуета на наблюдателната кула, който се открояваше на фона на кървавочервеното залязващо слънце. Павда бе върна за дървото, което растеше до обкованата с желязо врата.
Втори кон не се виждаше. Значи беше сама в кулата.
Може би това бе грешка. Калим може би грешеше. Но Калим никога не би го излъгал.
Тя може би е отишла с някаква цел в кулата.
Разбира се, че имаше цел. Любовникът й я е накарал да се срещнат там.
„Рапунзел, спусни си косата.“
Тесният прозорец на кулата беше тъмен. Дали чакаше любовникът й да пристигне и след това да запали свещ?
Струваше му се, че сенките на кулата протягат железни нокти, сграбчват го и го повличат в тъмнината.
Той беше цивилизован човек. Трябваше да мисли, да се опита да открие причините, да се обърне за помощ към сърцето и душата си.
Но колкото повече се приближаваше към кулата, толкова повече се замъгляваше съзнанието му. Времето като че ли се връщаше назад. Мъжът, в който се бе превърнал, вече не съществуваше. На негово място бе дивото, първобитно момче, което представляваше, когато за последен път бе яздил по този път, криволичещ към кулата. Яростта го докосваше, обграждаше го, разкъсваше го, сливаше се с него в едно цяло…
СЕДМА ГЛАВА
Би трябвало да се уплаша, помисли си сънено Тес, когато отвори очи и видя огромния тъмен силует на фона на кървавочервеното небе, надничащо през тесния прозорец. В своето широко наметало той й заприлича на свиреп ястреб, нарисуван сякаш от пламъци. Беше Гален!
Не се изплаши. Напълно естествено бе да се събуди и да открие, че Гален я гледа. Зарадва се, че чакането най-после свърши. Дните бяха минали толкова бавно, самотата бе продължила толкова дълго…
— Гален?
— Съжалявам, че те разочаровах — каза той и остротата в гласа му я събуди напълно, — но животът е пълен с разочарования, нали?
Тя разтърси глава, за да проясни мислите си, и припряно се изправи на стола.
— Защо си тук? Не те очаквах толкова скоро. Мислех, че ще се върнеш след два дни.
— Кой младоженец би устоял на желанието да се втурне обратно при своята любима?
Иронията в гласа му я накара да изтръпне. Той прекоси стаята, отиде до камината и коленичи пред огнището.
— Можеш ли да си представиш колко се разочаровах, когато открих, че си се изплъзнала от моите жадуващи да те прегърнат ръце?
— Знаеш, че не съм твоя любима — отвърна тя, видя го да удря кремък в дървената решетка на камината и от все сърце пожела стаята да не е толкова тъмна, за да може да види изражението му. Осизна, че в държанието и тона му имаше нещо необичайно. — Сърдит ли си?
— Бях, но вече не съм.
Тези думи не й прозвучаха убедително и тя каза:
— Зная, че ме предупреди да не идвам тук, но беше много наложително — внезапно една мисъл мина през ума й и тя се намръщи. — Как разбра, че съм тук?
— Калим те е проследил.
— Калим… — тя се наведе и се взря в неясните очертания на лицето му. — Предполагам, че ти е казал за онази глупост, която той…
— Не искам да говоря за Калим — прекъсна я Гален. В този момент се появи искра и дървената решетка пламна. — Той си изпълни задачата.
— Трябва да говоря за Калим, ако искаш от мен да… — Тес спря и дълбоко си пое дъх. Гален се обърна
