— Завърти свещника наляво.
Гален го завъртя, една вградена дървена врата се отвори и откри пътя към тайния тунел.
— Прибирай се веднага в стаята си Аз ще облека и ще отида да кажа на Сайман да отведе кучетата в гората зад двореца и да ни чака там.
— Ами ако откаже?
— Няма да откаже. Златото ми ще го убеди.
— Ще го подкупиш ли?
— Дългът ти расте с всяка изминала минута — усмихна й се той. Подаде й медния свещник и внимателно я бутна към тъмния проход. — Помни колко много ми дължиш, когато дойде време и аз да поискам твоята помощ.
— Ще помня — отвърна тя и му хвърли бърз поглед през рамото си. — Наистина ли при теб ще бъдат в безопасност?
— Наистина — усмихна се той. — Имаш думата ми.
В следващия миг тя изчезна в тъмнината. Вратата се затвори и Гален остана загледан в нея. На замисленото му лице се появи странна усмивка.
Стори му се, че съдбата се бе намесила в негова полза и той щеше да се прояви като последният глупак, ако откаже нейния дар. За да доведе своя план докрай обаче, му бяха нужни много търпение, решителност и такт, тъй като за него не съществуваше нищо по-важно от обединението на Седикхан.
Завъртя се на пети и се отправи обратно към спалнята. Намислил беше да се облече и да каже на Саид, че още сега потеглят за Седикхан.
Впрочем не, не още сега.
Първо трябваше да събуди Саша, да го отрезви и след това да проведе един дълъг разговор с него.
ПЪРВА ГЛАВА
Пристанище ДИНАР, Тамровия
Май, 1803
Гемията беше само на няколко ярда от пристанището, когато Тес съзря високата грациозна фигура на Саша. Той мързеливо се бе подпрял върху купчина сандъци.
Никак не се е променил, помисли си Тес. Кестенявата му коса, която толкова приличаше на нейната, блестеше на слънчевата светлина. Като наближиха брега, тя забеляза, че стройната гъвкава фигура на Саша бе както винаги безупречна и елегантна. Сега той носеше стегнати бежови панталони от еленова кожа и елече от брокат, а върху бялата риза по доста странен начин се открояваше коприненото му шалче.
— Саша! — извика Тес, надвеси се безразсъдно от гемията и започна да му маха като луда. — Саша, ето ме!
Чу, че капитанът нещо промърмори откъм носа на гемията, но не му обърна внимание и продължи да маха.
Саша се отмести от сандъците и лицето му засия в усмивка.
— Предупреждавам те, че ако паднеш в морето ще те оставя да се удавиш — извика той. — За първи път обличам тези дрехи и много държа на тях.
— Приличаш на фазан — отвърна тя. — В Париж се обличат много по-просто.
— А ти откъде знаеш това, хлапе такова, нали от шест години си в манастир.
— Но имам очи да гледам — отвърна тя. Гемията спря на кея. Тес хвана протегната ръка на Саша и внимателно се изправи на крака. — Освен това Полин ми каза.
— О, как можах да забравя за Полин! — възкликна той, прегърна я през тънката талия и я прехвърли на кея. След това изпъшка и отстъпи крачка назад. — По дяволите, та ти тежиш цял тон! Сигурно е от науките и вярата в Бога, с които са те натъпкали — сините му очи засияха дяволито, докато я оглеждаше от главата до петите. — Слава богу, че не ти личи. Защото иначе едва ли някога щеше да си намериш съпруг.
Щастието на Тес моментално се изпари при споменаването на думата съпруг, но след малко тя прогони тази мисъл от главата си. За какво ли друго би я извикал баща й ако не за да я ожени? Тя обаче не беше свикнала да се тревожи за задаващите се буреносни облаци, когато слънцето все още грееше и светът около нея беше толкова красив.
— Нима искаш да кажеш, че тежа цял тон? — често й се искаше да тежи много повече, но колкото и да ядеше, си оставаше съвсем дребничка и слаба. Едва стигаше до средното копче на великолепната ленена риза на Саша. Тя повдигна брадичка и на лицето й се появи присмехулно изражение. — Ти си станал слаб и крехък от прекалено много развлечения. Чудя се защо баща ми ти се доверява и те изпраща да ме придружиш до Белажо.
Усмивката му се стопи и той погледна настрана.
— По-добре да те заведа в хотела. Каретата е зад ъгъла.
— Един момент — обърна се тя към капитана, които тъкмо слизаше от гемията и му подаде ръка. — Довиждане, капитане. Благодаря ви, че бяхте толкова мил с мен. Пътешествието беше изключително Трябва да ни посетите в Белажо.
Прошареният капитан вдигна ръката й и я поднесе към устните си.
— И за нас беше вълнуващо, Ваше височество — отвърна сухо той. — И бих се радвал да го повторим. Може би след година или две.
— Разбира се — съгласи се тя, след което отново се обърна към Саша и го хвана под ръка — Вече съм готова.
Саша погледна любопитно капитана, който вече крачеше по улицата.
— Бедният човек, не изглежда особено доволен от теб. Какво си му сторила?
— Нищо — забеляза обаче недоверчивия му поглед и зае отбранителен тон. — Добре де, за първи път пътувам, без някой да ме надзирава и да ми казва какво да правя и какво да не правя. Когато отплавах за Франция преди шест години, Полин беше с мен и изобщо не ми даде да разгледам кораба.
Полин я беше придружила до Франция и я беше настанила в манастира „Св. Маргарита“ в Париж, няколко месеца след което се ожени за един млад пекар.
— Полин не се появи при тръгването на кораба и сестрите не можаха да ми намерят друг надзирател.
— И кои части на кораба успя да изследваш?
— Бил ли си някога на бреговата наблюдателница?
— Онази малка кабинка на върха на мачтата?! Боже господи! Та аз не понасям височини.
— Можеш да видиш целия свят — замечтано каза Тес. — Вятърът развява косата ти, а миризмата на сол и море не би могла да се сравни с нищо друго.
— А аз може ли да те попитам как стигна до наблюдателницата?
— По мачтата. Трябваше да си събуя обувките, но изкачването се оказа малко по-различно от катеренето по дърветата в нашата гора — намръщи се тя.
— Предполагам, че се е изплашил за теб — сериозно каза Саша.
— Възможно е, но все пак можеше да изчака да стигна до върха, преди да се развика.
— Сигурен съм, че си му го казала.
Тя кимна.
— Казах му го, но той беше прекалено ядосан, за да ме изслуша. Нашият експерт в хотела ли е?
— Не Ще пристигне утре. Аз дойдох по-рано — един млад прислужник изскочи от каретата и отвори вратата — Мислех, че ще се зарадваш да отпочинем няколко дена, преди да тръгнем. И без това пътуването ни ще трае цели четири дни.
— На кораба нямах никаква друга работа, освен да си почивам. Опитах се да помогна на моряците, но те не ми разрешиха.
Ако онова, от което се страхуваше, наистина я очакваше в Белажо, тя нямаше никакво намерение да бърза.
— Какво ще кажеш да вечеряме в тази кръчма? — Тес посочи към близката кръчма, пред която имаше надпис с рисунка на младо момиче, седнало върху една скала. — Никога не съм яла в кръчма. Хайде, Саша,
