— Е, да излезем да се бием.
Не само Шинген, а и всички самураи от Кай водеха същия живот. С идването на лятното слънце дори земеделците и градските жители изведнъж усещаха, че времето е дошло.
Тази година Шинген щеше да навърши петдесет и той изпитваше остро съжаление — неудовлетвореност от това, което бе очаквал през живота си. „Твърде много се сражавах просто заради самото сражение, мислеше си той. Допускам, че отсреща в Ечиго Уесуги Кеншин си мисли съвсем същото като мене.“
Щом се сетеше за своя достоен и дългогодишен противник, Шинген не можеше да прикрие една горчива усмивка над него. Същата горчива усмивка обаче горчиво се забиваше в гърдите му, щом си припомнеше тези петдесет години. Още колко му остава да живее?
Една трета от годината Кай бе затрупана от снега. И макар и да можеше да се възрази, че останалият свят е някъде надалеч и доставката на най-новите оръжия — трудна, той чувстваше, че е пропилял най- добрите си години в сражения с Кеншин от Ечиго.
Слънцето бе силно, а сянката под листата — гъста.
От много години насам Шинген живееше с мисълта, че е най-добрият воин в източна Япония. Със сигурност цялата страна се отнасяше с уважение към успехите на неговите отряди, стопанството и управлението на неговата област.
При все това Кай бе останала някъде встрани. От предишната година, когато Нобунага отиде в Киото, Шинген почна да размисля за положението на Кай и погледна сега на себе си от нова страна. Родът Такеда си е поставял твърде ниски цели.
Шинген не искаше да прекара своя живот в късане на парченца земя от съседните области. Докато Нобунага и Иеясу са били подсмърчащи деца в ръцете на дойките си, Шинген вече бе мечтал да обедини страната под желязната си власт. Чувстваше, че тази планинска област е само временно обиталище и честолюбието му стигна дотам, че веднъж дори остави тази мисъл да му се изплъзне пред пратеници от столицата. И безкрайните битки с Ечиго със сигурност са просто първите от много следващи. Повечето от сраженията, в които се бе бил, бяха обаче срещу Уесуги Кеншин и те погълнаха голям дял от богатството на неговата област и отнеха много усилия.
Но по времето, когато осъзна всичко това, родът Такеда вече бе изпреварен от Нобунага и Иеясу. Винаги бе смятал Нобунага за „хлапенцето от Овари“, а Иеясу — за „дребосъка от Окадзаки“.
„Като си помисля сега за това, допускал съм голяма грешка“, признаваше той с огорчение. Докато бе увлечен само в битки, надали съжаляваше някога за каквото и да било; сега обаче, като правеше преглед на външната си политика, разбираше, че е объркал конците й. Защо не се отправи на югозапад, когато бе сразен родът Имагава? И след като държи заложник от рода на Иеясу, защо мълчаливо наблюдаваше как онзи разширява земите си за сметка на Суруга и Тотоми?
Още по-голяма грешка бе това, че по молба на Нобунага се сроди с него чрез онзи брак. Така господарят на Овари можеше да се сражава със своите съседи на запад и юг и с един удар излезе в средата на бойното поле. Между това заложникът от Иеясу дебнеше сгоден случай и накрая избяга, а Иеясу и Нобунага се свързаха в съюз. И сега за всички ставаше ясно от каква полза е той за политиката им.
„Няма обаче вечно да се подлъгвам по техните кроежи. Ще им покажа, че аз съм Такеда Шинген от Кай. Заложникът от Иеясу избяга. Това прекъсва моите връзки с него. Какъв още предлог ми е нужен?“
Приблизително това каза на военния съвет днес. След като чу, че Нобунага е на стан при Нагашима и очевидно въвлечен в тежка битка, този проницателен воин видя сгодния случай за себе си.
Амакасу Санпей помоли един от приближените служители на Шинген да извести за идването му. Тъй като обаче не последва повикване за среща, той повтори молбата си.
— Питам се дали Негово Височество е бил осведомен за моето пристигане. Моля ви, кажете му за това отново.
— Тъкмо привърши едно съвещание и той изглежда леко уморен. Почакайте още малко — отвърна служителят. Санпей упорстваше.
— Задачата ми е спешна тъкмо заради това съвещание. Простете, но трябва да настоя да го уведомите незабавно.
Изглежда, този път предадоха вестта на Шинген и Санпей бе повикан вътре. Едни от пазачите го придружи чак до централните порти на Бишамондо. Оттам го предадоха на един страж от вътрешното укрепление, който го отведе при господаря.
Шинген седеше върху походно столче на терасата на Бишамондо. Младите листа на дебелостволите кленове шумоляха и пропускаха върху него светлинни петънца.
— Какви новини носиш, Санпей? — попита Шинген.
— Преди всичко, сведенията, които ви пратих преди, вече са съвсем неверни. И като си мислех, че може да се случи нещо неблагоприятно, се спуснах насам колкото можех по-бързо.
— Какво?! Положението в Нагашима се е променило ли? И как така?
— Ода временно изоставиха Гифу и изглеждаше, че със съвместни усилия искат да превземат Нагашима. Веднага щом пристигна на полето на боя обаче, Нобунага заповяда общо отстъпление. Отрядите му скъпо заплатиха това, но се отдръпнаха като море при отлив.
— Отстъпиха. И после?
— Отстъплението изглежда беше неочаквано, дори за неговите собствени части. Хората му говореха помежду си, че не могат да разберат какво си е наумил и немалко от тях бяха твърде объркани.
„Проницателен е този мъж!, помисли си Шинген, цъкна с език и прехапа устна. Бях намислил да примамя Иеясу на открито и да го сразя, докато Нобунага е задържан от монасите-воини в Нагашима. Всичко обаче се провали и сега трябва да внимавам“, каза си той. После се обърна към вътрешността на храма и внезапно извика:
— Нобуфуза! Нобуфуза!
Бързо даде нареждане да съобщят на военачалниците, че взетото на днешния съвет решение за тръгване към фронта незабавно се отменя.
Старши служителят Баба Нобуфуза нямаше време да попита за причините. И още повече, току-що тръгналите си военни щяха да изпаднат в объркване, тъй като си мислеха, че няма по-добра от сегашната възможност за смазване на рода Токугава. Във внезапно просветление обаче Шинген разбра, че е пропуснал удобния момент и че няма да е в състояние да се придържа към предишните си планове. По-скоро трябва бързо да потърси нов ответен ход и нова възможност за действие.
Свали доспехите и отново се срещна със Санпей. След като отпрати служителите, Шинген внимателно изслуша подробния доклад за положението в Гифу, Исе, Окадзаки и Хамамацу. Накрая сам разпръсна едно от съмненията на своя съгледвач.
— На път за насам видях пренасянето на голям товар лак за рода Ода, които са съюзници на Токугава. Защо им пращате лак?
— Обещаното си е обещано. А и Ода може да проявят невнимание и тъй като керванът минава първо през владенията на Токугава, това беше добра възможност да се проучат пътищата за вътрешността на Микава, ала и тя се оказа накрая безполезна. Е, не безполезна все пак. Утре пак може да дойде сгодното време.
Като мърмореше с презрение към самия себе си, той се отдалечи и насаме някъде, изчака да се разсее обзелото го неприятно чувство.
Потеглянето на действената и мощна армия на Кай се отложи и мъжете прекараха лятото в бездействие. Щом обаче дойде есента, из западните планини и източните възвишения отново се разнесе мълва.
Един хубав есенен ден Шинген се отправи на кон към бреговете на река Фуефуки. Придружаван само от неколцина служители, високо вдигнатата му осанка, окъпана от светлината на есенното слънце, сякаш бе преизпълнена с гордост от безупречното управление на неговата област. Сетивата му долавяха настъпването на една нова епоха. „Сега е времето!“, мислеше си той.
„Кентокудзан“, пишеше на дъската над храмовата порта. Това бе храмът, където живееше Кайсен — човекът, обучил Шинген в тайните на дзен. Шинген отвърна на поздравите на монасите и отиде в градината. Тъй като наистина се отбиваше само за кратко посещение, умишлено не влезе в главния храм.
