— Преди две вечери си спирал в храма Ейрин и вчера си подслушал таен разговор между игумена Кайсен и господаря Шинген. Щом един от монасите те забелязал, си побягнал с колкото имаш сили. Вярно е, нали, Тендзо?
— Да, и вие ли бяхте там?
— За жалост.
— Това е единственото, което не съм знаел.
— За теб е било лош късмет.
Тендзо се престори на безразличен, сякаш това засяга някого другиго.
— Мислех си, че Амакасу Санпей, нинджата на рода Такеда, още шпионира Ода в Исе или Гифу, но ти вече си се бил върнал. Заслужаваш похвала, Санпей — винаги си толкова бърз.
— Не си пилей думите. Може да ме ласкаеш колкото си искаш, но сега, след като те намерих, не мога да те оставя да си тръгнеш жив. Нима мислеше, че ще пресечеш границата като един от живите?
— Нямам и най-малко намерение да умирам. Но по твоето лице, Санпей, пробягва сянката на смъртта. Нали не дойде да ме преследваш, защото искаше да умреш?
— Дойдох да взема главата ти по заповед на моя господар. И ще я имам, дори с цената на живота си.
— Чия глава?
— Твоята!
В същия миг, в който Санпей извади дългата си сабя, Ватанабе Тендзо приготви тоягата си. Между двамата мъже имаше известно разстояние. Докато продължаваха да се гледат яростно един друг, дишането им се учести и техните лица добиха бледнината на хора на ръба на смъртта. Тогава, изглежда, нещо мина през ума на Санпей, тъй като той прибра сабята си в ножницата.
— Остави тоягата, Тендзо.
— Защо? Уплаши ли се?
— Не, не съм се уплашил, но не е ли истина, че и двамата имаме едни и същи задължения? Редно е един човек да умре, за да изпълни дълга си, но не би имало никакъв смисъл да се избием сега взаимно. Защо не свалиш това монашеско расо и не ми го дадеш? Ако искаш, ще го занеса обратно и ще, кажа, че съм те убил.
Нинджите си имаха особено взаимно доверие, каквото не се среща между другите воини. Гледаха на живота по-иначе — естествено следствие от необичайността на техните задължения. За обикновения самурай не би могло да има по-висш дълг от това да умре за господаря си. Нинджите обаче разсъждаваха доста по-различно. За тях животът бе нещо ценно. Длъжни бяха да се завърнат живи, независимо от срама или трудностите, които е трябвало да изстрадат. Дори и някой да е в състояние да проникне на вражеска земя и да събере ценни сведения, няма никаква полза, ако после не успее да стигне обратно жив в родната си област. Ето защо, ако един нинджа умре на вражеска територия, това бе кучешка смърт, колкото и славни да са били обстоятелствата й. И колкото и този човек да има присърце ценностите на самурайската етика, щом смъртта му нямаше стойност за неговия господар, тя бе недостойна. Така, макар и нинджата да можеше да се нарече принизен самурай, чиято единствена цел е да спаси живота си, негов дълг и отговорност бе да направи това на всяка цена.
И двамата мъже чак до мозъка на костите бяха верни на своите принципи. И така, когато Санпей възрази на неприятеля си, че за никого няма полза от това да се убиват взаимно, Тендзо също веднага отдръпна оръжието.
— Не ми харесваше мисълта да стана твой противник и да залагам главата си. Щом може да приключим всичко това с едно монашеско расо, да го сторим.
Отпра парче от расото, с което бе облечен и го захвърли в краката на Санпей. Онзи го взе в ръка.
— Това е достатъчно. Ако го занеса обратно като доказателство и заявя, че съм посякъл Ватанабе Тендзо, въпросът ще е закрит и приключен. Негово Височество със сигурност няма да пожелае да види главата на някакъв си нинджа.
— Това урежда и двама ни. Е, добре тогава, Санпей, аз тръгвам. Бих искал да кажа, че ще те срещна отново, но по-добре да се моля това никога да не става, тъй като знам, че ще бъде за последен път.
С тези думи за сбогуване Ватанабе Тендзо бързо се отдалечи, сякаш изведнъж се бе уплашил от своя неприятел и се радва, че е успял да спаси кожата си.
Щом Тендзо заслиза по склона на превала, Санпей вдигна пушката и фитила, които бе скрил преди това в треволяка и го последва.
Екотът на изстрела се чу по цялата планина. Санпей незабавно хвърли настрана оръжието и като елен се метна надолу по склона с намерението да нанесе последния удар на своя повален враг.
Ватанабе Тендзо бе паднал по гръб в някакви бурени на пътя. В мига обаче, в който Санпей се надвеси над него и насочи върха на сабята си в гърдите му, Тендзо сграбчи краката на Санпей и като ги издърпа изпод туловището, с ужасна сила го свлече на земята.
Сега напред излезе дивата природа на Тендзо. Докато Санпей лежеше зашеметен, той се метна като вълк, хвана с две ръце един стоящ наблизо голям камък и го стовари върху лицето на врага си. Чу се звук като от разпукване на нар.
После Тендзо си тръгна.
Хидейоши, сега наместник на крепостта Йокояма, прекара лятото в хладните планини на северна Оми. Войниците казват, че за боеца бездействието е по-голямо изпитание, отколкото полето на боя. Дисциплината не може да се пренебрегва и за един ден. Отрядите на Хидейоши почиваха от сто дни.
В началото на деветия месец обаче бе дадено нареждане да се тръгва за фронта и портите на крепостта Йокояма се отвориха. Откакто напуснаха крепостта, до мига в който стигнаха брега на езерото Бива, войниците нямаха представа къде им предстои да се сражават.
Край езерото чакаха на котва три големи кораба. Построени след Нова година, те издаваха мирис на прясно рендосани дъски. Едва след като хората и конете с тропот се качиха на борда, на войниците бе казано, че целта им ще бъде или Хонганджи, или връх Хиеи.
След като пресякоха есенния лик на голямото езеро и пристигнаха в Сакамото на отсрещния бряг, хората на Хидейоши с удивление видяха, че войската на Нобунага и неговите военачалници е пристигнала преди тях. В подножието на връх Хиеи знамената на Ода се вееха чак докъдето поглед стига.
След като предишната зима Нобунага вдигна обсадата на Хиеи и се оттегли в Гифу, той нареди да се постоят големи военни кораби, които да могат още при първа заповед да пресичат езерото. Сега войниците най-сетне разбраха неговата предвидливост и думите, които бе казал когато се отказаха от нападението над Нагашима и се върнаха в Гифу.
Пламъците на метежа, горящи из цялата страна, бяха само отражение на истинския огън, корена на злото чийто първоизточник бе връх Хиеи. Сега Нобунага отново обсаждаше планината с голяма войска. По лицето му се четеше нова решимост и той говореше достатъчно гръмко, за да бъде чут от заградената си със завеси шатра чак до войнишките спални, почти все едно че се обръщаше към врага.
— Какво?! Казвате, че няма да използвате огън, понеже пламъците можело да се прехвърлят върху манастирите ли? А какво е всъщност войната? Всички до един сте пълководци, а не разбирате дори това, а? Как сте стигнали чак дотук?
Това бе всичко, което можеше да се чуе отвън. Вътре в шатрата Нобунага седеше на походното си столче, заобиколен от своите стари военачалници, всички с оклюмали глави. Приличаше съвсем на баща, който поучава децата си. Дори и да беше техен господар, такъв род упреци отиваха прекалено далеч. Поне така сочеше огорченият израз по лицата на пълководците, когато вдигнаха взор и се осмелиха да погледнат Нобунага право в очите.
За какво наистина се сражават? Ако се замислят или разтревожат за това, рискуваха да загубят доброто си име и да се скарат с Нобунага.
— Безсърдечен сте, господарю. Не че не ви разбираме, но когато ни давате заповед за безчинство — да изгорим връх Хиеи, място от столетия почитано като свещена земя, посветена на мира и благоденствието на страната — и тъкмо защото наистина сме ваши служители… това още повече е причина да не ви се подчиняваме — се обади Сакамура Нобумори.
По лицето на Нобунага ясно се четеше: „стори го или ще умреш“. Ако не бе готов да загине на място,
