Наблизо имаше малък чаен павилион със само две стаи. Вода течеше от извора; в тръбата, която прекараше водата през уханния мъх на градината с камъни, бяха нападали жълти гинкови листа.
— Дойдох да се сбогувам, Ваше Преподобие.
Кайсен кимна в отговор на Шингеновите думи.
— Значи накрая сте се решили?
— Бях твърде търпелив и чаках възможността да дойде, а сега мисля, че тази есен течението някак си се е обърнало в моя полза.
— Чух, че Ода се канят да настъпят на запад — каза Кайсен. — Изглежда, Нобунага събира войска, дори по-голяма от миналогодишната и се готви да срази връх Хиеи.
— Всичко идва за този, който чака — отговори Шинген. — Получих дори и доста на брой писма от шогуна, който казва, че ако ударя Ода в гръб, едновременно с това Асаи и Асакура ще се надигнат и при добавената към това помощ на връх Хиеи и Нагашима, стига да сритам Иеясу, и ще мога бързо да настъпя към столицата. Каквото и обаче да правя, Гифу ще си остане опасен. Не искам да повтарям това, което стори Имагава Йошимото и затова чаках най-сгодния случай. Намерението ми е да сваря Гифу неподготвен, като гръмотевица да прорежа Микава, Тотоми, Овари и Мино и след това да продължа към столицата. Успея ли да направя това, мисля, че ще посрещна Новата година в Киото. Надявам се Ваше Преподобие да остане в добро здраве.
— Щом така трябва да стане — рече мрачно Кайсен.
Шинген се съветваше с монаха почти по всеки един въпрос — от тези на управлението до военните — и мълчаливо му се доверяваше. Остро почувства смисъла на сегашното негово изражение.
— Ваше Преподобие изглежда има някакви съмнения относно моя замисъл.
Кайсен вдигна поглед.
— Няма причина да не го одобрявам. Това в крайна сметка е мечтата на вашия живот. Това, което ме тревожи, са дребните сметки на шогуна Йошиаки. Непрекъснатите тайни писма, които ви подканят да тръгнете за столицата, не пристигат само при вас. Чух, че такива е получавал и господарят Кеншин. Изглежда също, че той е призовал господаря Мори Йотонари, който междувременно почина, да свика силите си.
— Не че не разбирам това. Като оставим настрана обаче всичко останало, аз трябва да отида в Киото и да осъществя големите замисли, които имам за тази страна.
— Уви, дори и аз не бях в състояние да се примиря с това, че човек с вашите способности трябва докрай да прекара живота си в Кай. Мисля, че по пътя ще срещнете много трудности, но отрядите, които предвождате, никога не са били побеждавани в битка. Помнете само, че тялото ви е единственото нещо, което истински ви принадлежи и затова мъдро използвайте дадения ви от природата срок.
В същия миг някакъв монах, отишъл да почерпи вода от един близък извор, внезапно захвърли дървената кофа и побягна между дърветата, като викаше нещо неразбираемо. В градината отекна шум, приличен на този от бягащ елен. Най-сетне монахът, който се бе втурнал по стъпките на бягащия, се върна в павилиона за чай.
— Бързо доведете хора! Някакъв подозрителен на вид човек току-що е избягал — обяви той.
Нямаше причина в храма да е влязло какво да е подозрително лице и щом Кайсен разпита монаха, цялата история излезе наяве.
— Още не бях казал за това на Ваше Преподобие, но работата е там, че късно снощи един мъж почука на портата. Бе облечен в расото на странстващ монах и ние го оставихме да пренощува тук. Ако беше някой, когото не познаваме, разбира се нямаше да го пускаме да влезе. Разпознахме в него обаче Ватанабе Тендзо, който на времето бе в отряда на нинджите на Негово Височество и който доста често посещаваше заедно със служителите на господаря този храм. Помислихме си, че няма нищо нередно и му позволихме да остане.
— Почакай малко — прекъсна го Кайсен. — Та не е ли това още по-подозрително? Човек от отряда на нинджите за много години изчезва във вражеска област и никой повече не чува за него. Изведнъж почуква посред нощ на портата, облечен при това като монах и ви моли да остане да пренощува. Защо не сте го разпитали малко по-внимателно?
— Вината е със сигурност наша, господарю. Но той ни каза, че бил задържан като съгледвач в земите на рода Ода. Твърдеше, че прекарал няколко години в тъмница, но успял да избяга и преоблечен се завърнал в Кай. Изглеждаше сигурно, че говори истината. После днес сутринта каза, че ще отиде в Кофу, за да се срещне с Амакасу Санпей, водача на отряда. Съвсем му бяхме повярвали, но тъкмо преди малко, докато взимах вода от извора, видях негодника, прилепен като гущер към стената под прозореца на стаята за чай.
— Какво?! Слушаше моя разговор с Негово Височество ли?
— Щом чу стъпките ми и се обърна към мен, имаше доста изненадан вид. После бързо тръгна към задната градина, а аз му извиках и му заповядах да се спре. Не ми обърна внимание и ускори крачка. После, щом викнах „Шпионин!“, се обърна и ме изгледа ядосано.
— Измъкна ли се?
— Изкрещях с пълна сила, но всички служители на Негово Височество ядяха обеда си. Не можах да открия никого наоколо, а за жалост той се оказа твърде бърз за мене.
Шинген дори не поглеждаше към монаха и слушаше мълчаливо, но щом очите му срещнаха погледа на Кайсен, спокойно каза:
— Амакасу Санпей е днес в храма заедно с другите ми служители. Да го накараме да догони този мъж. Повикайте го тук.
Санпей се просна по очи в градината и като вдигна поглед към Шинген, който все още седеше в чаения павилион, попита какво ще бъде поръчението му.
— Преди доста години, спомням си, под твое началство имаше един мъж на име Ватанабе Тендзо.
Санпей се замисли за минута и после каза:
— Спомням си. Беше родом от Хачисука в Овари. Чичо му Короку бил наредил да направят за него пушка, но Тендзо я откраднал и избягал тук. Поднесе пушката в дар на вас и дълги години получаваше доход от Ваше Височество.
— Спомням си това за пушката, но изглежда оварецът винаги ще си остане тъкмо това — оварец — и сега той работи за рода Ода. Настигни този мъж и му отрежи главата.
— Да го настигна ли?
— Тръгни, след като чуеш от този монах подробностите. Ще трябва да го преследваш бързо, така че да не ти се изплъзне.
На запад от Нирасаки тясна пътечка върви покрай подножието на планината, заобикаля Комагатаке и Сенджо и при Ина навлиза в Такато.
— Хееей!
Звукът от човешки глас бе рядкост в тези планини. Самотният монах спря и се обърна, но не откри нищо освен ехото и забързано продължи пътя си нагоре през планинския проход.
— Хееей! Ти там, монаха!
Вторият път гласът идваше от по-близо. И тъй като очевидно викаше него, монахът за миг се спря и хвана ръба на шапката си. Много скоро при него запъхтян се изкатери втори човек. Приближи се и му хвърли насмешлива усмивка.
— Това е то изненада, Тендзо. Кога дойде в Кай?
Монахът изглеждаше изненадан, но бързо си върна самообладанието и се засмя леко под шапката си.
— Санпей! Чудех се кой ли е. Е, доста време мина. Изглежда, както винаги си в добро здраве.
На насмешката отвърнаха с насмешка. И двамата бяха хора, чиито задължения като съгледвачи ги бяха отвеждали във вражеска земя. Без дързост и самообладание от такъв род не биха били способни да вършат работата си.
— Доста ме ласкаеш.
Санпей също имаше твърде безгрижен вид. Да почне да се суети, понеже е заварил вражески съгледвач на родна земя, би подхождало на неопитен, обикновен човек. Но също като крадеца, който добре знае, че дори посред бял ден наоколо му има други крадци, това сега надали го изненадваше.
