знамето на бога на войната Хачиман, а Татенаши — доспехите на основоположника на рода. За Такеда беше най-строг закон, че ако веднъж върху тези предмети е била положена клетва, тя не може да бъде нарушавана.
Че Кацуйори заяви, че е положил свещена клетва, означаваше че няма повече основания пълководците да му възразяват. В този момент раковината даде на отрядите знак да се подреждат и да се готвят за тръгване, което принуди двамата военачалници да се сбогуват. Все още разтревожени за съдбата на рода обаче, те отидоха да видят Ойносуке, който вече стоеше в строя.
Този накара останалите да се отдръпнат и с гордост им разказа за плана. В Окадзаки, която сега се управляваше от сина на Иеясу, Нобуясу, имало човек, ръководещ хазната, на име Ога Яширо. Преди известно време Ога прехвърлил предаността си към рода Такеда и сега бил доверен съюзник на Кацуйори.
Вестоносецът, който преди два дни пристигна в Цуцуджигасаки, носеше тайно писмо от Ога, който ги уведомяваше че времето е дошло. От началото на годината Нобунага е в столицата. А и още по-рано, когато Нобунага се опита да разгроми монасите-воини от Нагашима, Иеясу не му прати никакви подкрепления и съюзът между двете области като че се беше попропукал.
Щом войската на Такеда нападне с прословутата си бързина Микава, Ога ще намери начин да предизвика объркване в крепостта Окадзаки, да отвори крепостните порти и да пусне силите на Кай да влязат. После Кацуйори ще убие Нобуясу и ще вземе семейството Токугава за заложници. Крепостта Хамамацу ще е принудена да се предаде и нейните защитници ще се присъединят към войската на Такеда, което няма да остави на Иеясу друг избор, освен да избяга в Исе или Мино.
— Как мислите? Не звучи ли това като добра вест свише? — попита гордо Ойносуке, сякаш целият замисъл е само негов.
Двамата военачалници нямаха желание повече да го слушат. Оставиха младия пълководец и като се споглеждаха мълчаливо, се върнаха при собствените си поделения.
— Казват, Баба, че една област може и да падне, но планините и реките остават. Нито един от двама ни не иска да доживее да види планините и реките на една съсипана област — каза с искреност в гласа Ямагата.
Баба кимна и с тъжен поглед в очите добави:
— Краят на живота ни бързо наближава. Всичко, което ни е останало, е да си намерим добро място, където да загинем, да последваме предишния наш господар и да изкупим вината, че сме били недостойни съветници.
Името на Баба и Ямагата като най-храбри Шингенови пълководци се бе разнесло далеч отвъд границите на Кай. Докато Шинген бе жив, косите им вече сивееха, но след смъртта му бързо побеляха.
Преди още да е дошло тазгодишното палещо лято, листата по планините на Кай бяха млади и нежнозелени, а водите на река Фуефуки бълбукаха песента на вечния живот. Колко ли от войниците обаче се питаха дали отново някога ще видят тези планини?
Войската не беше това, което бе приживе на Шинген. В плющенето на знамената по вятъра и шума на равномерно ходещите нозе се долавяше тъжната нотка от несигурността на живота. Но петнадесетте хиляди удариха своите бойни барабани, развяха знамената си и прекосиха границата на Кай. Великолепието им се отразяваше в очите на хората със същия блясък, като в дните на Шинген.
Също както аленото на залязващото слънце напомня изгрева, където и да погледнеш — дали към ярките флагове и знамена на всяко поделение или пък към струпаната плътно около господаря си, облечена в доспехи конница — не се долавяше признак на упадък. Кацуйори бе напълно уверен в себе си и вече си представяше вражеската крепост в Окадзаки паднала в ръцете му. Златната инкрустация на забралото му хвърляше отражения по хубавите му страни и бъдещето на този млад пълководец изглеждаше бляскаво. А и в действителност, дори след смъртта на великия Шинген, той вече бе постигнал победи, които разбудиха бойния дух на Кай.
Като потеглиха от Кай на първия ден от петия месец, накрая те прекосиха планината Хира откъм Тотоми и навлязоха в същинска Микава. Вечерта разпънаха стан пред една река.
От отсрещния бряг към тях с плуване се приближиха неприятелски самураи. Стражите бързо ги плениха. Двамата бяха служители на Токугава, прогонени от своята собствена област. Помолиха да ги отведат при Кацуйори.
— Какво? Защо са избягали тук?
Кацуйори знаеше, че това може да значи само едно — измяната на Ога е била разкрита.
Могъщата му войска вече бе навлязла в Микава. „Дали да нападам или да отстъпя?“, питаше се той отново и отново. Беше силно объркан и обезкуражен. Планът му изцяло разчиташе на измяната на Ога и объркването, което тя ще причини в крепостта Окадзаки. Неговото разкриване и задържане бяха страхотен неуспех. След като обаче е стигнал чак дотук, няма да е много храбро да отстъпи, без да е постигнал нищо. От друга страна неправилно ще е да тръгне безразсъдно напред. Мъжественият нрав на Кацуйори бе сериозно смутен. А упоритата му природа се дразнеше при спомена, че на тръгване от Кай Баба и Ямагата го предупредиха да не прави нищо прибързано.
— Три хиляди войници да потеглят за Нагашино — заповяда той. — Самият аз ще нападна крепостта Йошида и ще опустоша цялата околност.
Кацуйори вдигна стана си преди да съмне и потегли към Йошида. Лишен от каква да е вяра в своя успех, той опожари няколко села, за да покаже силата си. Не нападна крепостта Йошида, може би защото Иеясу и неговият син Нобуясу се бяха освободили и от последния изменник и бързо придвижиха отряди чак до Хаджикамигахара.
Съвсем различни от войската на Кацуйори, която, неспособна сега нито да напредне, нито да отстъпва, можеше само да се опитва да запази достойнството си, силите на Токугава бързо изтребиха изменниците и стремително се впуснаха напред.
— Умира ли или крепне нашата област? — беше техният боен призив.
Може и числото им да беше малко, но техният дух напълно се отличаваше от този на дружините на Кацуйори.
На два-три пъти предните отряди на двете войски се срещнаха в малки сблъсъци близо до Хаджикамигахара. Силите на Кай обаче също не бяха наивни и като разбраха, че ще им е трудно да се мерят с бойното въодушевление на противника, внезапно се оттеглиха.
Поде се вик:
— Към Нагашино! Към Нагашино!
Бързо смениха посоката на похода си и показаха гръб на силите на Токугава, сякаш имат важна работа другаде.
Нагашино беше старо поле на битки и за крепостта му говореха че е непревземаема. През първата половина на века тя бе под властта на рода Имагава, по-късно Такеда я поискаха като част от Кай. После, в първата година на Теншо, беше превзета от Иеясу и сега бе поверена на Окудайра Садамаса от рода Токугава, с гарнизон от петстотин човека.
Заради своята стратегическа важност Нагашино, дори и в мирно време, бе средище на всякакъв род заговори, предателства и кръвопролития.
На вечерта на осмия ден от петия месец войската на Кай вече бе обсадила малобройните защитници на укреплението.
Крепостта се издигаше в една планинска местност на източна Микава, на мястото където се сливаха реките Таки и Оно. На североизток зад нея нямаше нищо освен планини. Ровът й, който черпеше вода от бързото течение на двете реки, на ширина се движеше между сто и осемдесет и триста лакти. На най- ниското място брегът беше висок деветдесет лакътя, а на най-високото — стръмнина от сто и петдесет лакти. Водата не бе по-дълбока от пет-шест лакътя, но течението бе бързо. А имаше също и няколко плашещо дълбоки места, където се вдигаха водни пръски от бързеите или бушуваха водовъртежи.
— Що за показност?! — възкликна началникът на Нагашино, като видя от наблюдателницата изпипаното разположение на отрядите на Кацуйори.
Откъм десети Иеясу почна по няколко пъти на ден да праща при Нобунага вестоносци, за да го известяват за положението в Нагашино. Опасността за Токугава се смяташе опасност и за Ода, а обстановката в крепостта Гифу вече бе необичайно напрегната.
