Нобунага даде положителен отговор, но не изглеждаше че подготвя внезапното свикване на своите части. Военният съвет продължи два дни.
— Няма надежда за победа. Безполезно ще е да вдигаме на крак войската — предупреди Мори Кавачи.
— Не! Това ще значи да обърнем гръб на дълга си! — възрази някой от останалите.
Други, като Нобумори, взеха междинно становище.
— Както казва генерал Мори, нашата възможност да победим Кай очевидно е малка, но ако отложим свикването на отрядите, Токугава може да ни обвинят в невярност и не внимаваме ли, не е изключено те да минат на другата страна, да влязат в съглашение с войската на Кай и да се обърнат против нас. Намирам за най-добре да подготвим отбранително разположение на силите си.
Тогава, из средата на присъстващите на военния съвет, един глас извика:
— Не! Не!
Беше Хидейоши, пристигнал бързо от Нагахама и довел предвожданите от него отряди.
— Предполагам, в този момент крепостта в Нагашино не изглежда особено важна — започна той, — но стане ли тя опора за кайското нашествие, отбраната на Токугава ще заприлича досущ на пробита дига, а щом това се случи, те, ясно е, няма дълго да устоят на Кай. Ако сега дадем такъв род преимущество на Кай, как за в бъдеще ще можем да разчитаме на някаква сигурност за нашата крепост Гифу?
Говореше високо и гласът му кънтеше от вълнение. Присъстващите не можеха да сторят друго, освен да го гледат. Продължи нататък:
— Не познавам такова военно учение, което да препоръчва, след като отрядите са били свикани, те да се разполагат на отбранителни позиции. Не трябва ли наместо това незабавно и уверено да тръгнем в бой? Нима Ода няма да успеят? И ще спечелят ли Такеда?
Всички военачалници мислеха, че Нобунага ще прати шест-седем, във всеки случай не повече от десет хиляди души, но на следващия ден той даде заповед да започне свикването на голяма тридесетхилядна армия.
Макар да не бе казал по време на съвета, че е съгласен с Хидейоши, сега показваше това с действията си. Решението му бе сериозно и той сам щеше да поведе частите.
— Може да казваме на тези хора подкрепления — каза той, — но сега става дума за съдбата на рода Ода.
Войската излезе от Гифу на тринадесети и на следващия ден стигна в Окадзаки. Почиваха само един ден. На сутринта на шестнадесетия ден на месеца вече бяха на полето на боя.
Щом се показаха утринните облаци, из цялото село се зачу конско цвилене. Знамената заплющяха на вятъра, а раковината отекна надлъж и нашир. Числото на частите, които потеглиха тази сутрин от града под крепостта Окадзаки, бе наистина огромно. Хората от малката област се изпълниха със страхопочитание. Видът на многобройните отряди и въоръжение, събрани от могъщата област-съюзник, предизвикваше и облекчение, и завист. Когато тридесетте хиляди войници на Ода преминаха в боен ред с различните си знамена, отличителни знаци и военачалнически флагове, бе трудно да се определи броя на частите, на които те са разделени.
— Погледнете колко много пушки имат! — възкликваха изненадано хората покрай пътя.
Войниците на Токугава не можеха да скрият своята завист — близо десет от общо тридесетте хиляди на Нобунага бяха въоръжени с пушки. Теглеха след себе си и големи чугунени оръдия. Най-странно от всичко обаче беше, че почти всеки пехотинец, който не носеше пушка, бе нарамил вместо това прът като тези, от които се правят дървени огради, и дълго въже.
— Какво, мислите, ще правят Ода с всичките тези колове? — чудеха се зяпачите.
Войската на Токугава, която потегли тази сутрин в битка, наброяваше по-малко от осем хиляди души. И това бе основната част от тяхната армия. Единственото, което не им беше в недостиг, бе бойният дух.
За Ода това бе чужда земя — място, където идваха да помогнат на другиго. За войните от рода Токугава обаче, това бе земята на техните предци. Това бе земя, на която врагът не трябва и да пристъпи и от която въобще нямаше накъде да се отстъпва. От времето на потеглянето им, дори пехотинците бяха преизпълнени с това убеждение. Обединяваше ги някакво трагично усещане. Като сравняваха своето въоръжение с това на войската на Ода, добре разбираха, че са жалко изостанали; всъщност място за сравнение изобщо нямаше. Но те не се чувстваха малоценни. Щом се отдалечиха на няколко часа от града, дружините на Токугава ускориха крачка. Когато наближиха селото Ушикубо, смениха посоката си, бързо потеглиха встрани от частите на Ода и се понесоха към Шидарагахара като буреносни облаци.
Връх Гукоракуджи се издигаше право над равнината на Шидарагахара и от него човек можеше да посочи с пръст позициите на Такеда в Тобигасу, Кийоида и Арумигахара.
Нобунага разпъна стана си на това място, докато Иеясу избра връх Данджо. Тридесет и осем хилядните отряди на Токугава и Ода, разположени на двете възвишения, вече бяха готови с приготовлението за предстоящата битка.
Небето се изпълни с облаци, но нямаше и помен от светкавица или вятър.
Военачалниците на двата рода се събраха в един храм на върха на Гукоракуджи за общо военно съвещание. Посред обсъжданията съобщиха на Иеясу, че съгледвачите му са се върнали.
Щом чу това, Нобунага се обади:
— В добро време идват. Доведете ги тук и всички ще можем да чуем накъде се придвижва неприятелят.
Двамата съгледвачи доложиха за видяното по доста превзет начин.
— Господарят Кацуйори е разположил своя стан на запад от Арумигахара — започна първият. — Служителите и конницата му наистина са твърде мощни. Изглежда, наброяват близо четири хиляди души и ми се сториха твърде спокойни и самоуверени.
— Обата Нобусада и неговата бойна част оглеждат полето на битката от един нисък хълм малко по на юг от Кийоида — продължи вторият. — Забелязах, че основната част на войската от около три хиляди души, начело с Найто Шури, станува между Кийоида и Асаи. Лявото крило, което също наброява около три хиляди, е под знамената на Ямагата Масакаге и Оямада Нобушиге. И най-сетне, дясното крило се предвожда от Анаяма Байсецу и Баба Нобуфуза. Имат изключително внушителен вид.
— А отрядите, които обсаждат крепостта Нагашино? — попита Иеясу.
— Около крепостта са останали около две хиляди души, които я държат здраво обкръжена. Изглежда, че на един хълм източно оттам има и разузнавателен отряд, и възможно е към хиляда войници да са скрити в укрепленията около Тобигасу.
Докладите на двамата мъже бяха, в по-голямата си част, доста непълни. Военачалниците на споменатите от тях поделения обаче бяха повече от известни със своята свирепост и храброст, а Баба и Обата и двамата бяха майстори на бойното изкуство с огромна известност. Докато слушаха разказа на съгледвачите за разположението на противника, за силата на желанието му да се сражава, и за неговото самообладание и самоувереност, кръвта се отдръпна от лицата на военачалниците на Ода и Токугава.
Всички замлъкнаха, като хора, погълнати от уплаха точно преди битката. Внезапно Сакаи Тадацугу се обади с такъв висок глас, че изненада хората наоколо си.
— Изходът е вече ясен. Няма нужда от повече обсъждане. Как толкова малък на брой противник ще може да излезе насреща на голямата ни войска?
— Стига сме се съвещавали! — съгласи се Нобунага и плесна по коляното си. — Тадацугу каза всичко. В очите на страхливеца жеравът, който лети над оризищата, прилича на вражеско знаме и го кара да трепери от страх — изсмя се той. — Чувствам се много облекчен след казаното от тези двама души. Трябва да празнуваме, господарю Иеясу!
Похвален, Сакаи Тадацугу малко се позабрави и допълни:
— Собственото ми мнение е, че най-слабото място на противника е при Тобигасу. Ако заобиколим и ги ударим с известно число лековъоръжени войници в гръб, ще хвърлим духа на цялата им войска в объркване и нашите хора…
— Тадацугу! — сряза го Нобунага. — Каква полза от такива хитрости в тази голяма битка? Най-добре, мисля, всички да се оттеглят!
Като взе това смъмряне за повод, Нобунага прекрати съвещанието. Тадацугу си тръгна посрамен заедно
