с останалите.
Щом обаче всички излязоха, Нобунага се обърна към Иеясу:
— Простете ми, че пред всички скастрих така остро храбрия Тадацугу. Намирам плана му за отличен, но се боях той да не стигне до ушите на неприятеля. Бихте ли го утешили по-късно?
— Не, отстрана на Тадацугу беше очевидно непредпазливо да разкрива нашите замисли, макар и да беше сред свои. Това бе за него добър урок. А и аз научих нещо.
— Толкова остро го смъмрих, че се съмнявам дали и собствените ни хора ще си помислят, че ще използваме замисъла. Повикайте Тадацугу, и му дайте позволение да нападне изненадващо Тобигасу.
— Сигурен съм, че да чуе точно това е неговото най-съкровено желание.
Иеясу прати да доведат Тадацугу и му предаде желанието на Нобунага.
Военачалникът не се нуждаеше от нови подкани за действие. При пълна тайна той завърши приготовленията на своята част и после се срещна насаме с Нобунага.
— Тръгвам по залез-слънце, господарю — бяха единствените негови думи.
Нобунага също говори малко. При все това той повери на Тадацугу петстотин от своите стрелци с пушка. Целият отряд обхващаше над три хиляди души.
Излязоха от лагера с падането на нощта, в пълната тъмнина на петия месец. Някъде по времето, когато потегляха, мракът бе прорязан напречно от бели пръски дъжд. Докато вървяха мълчаливо напред, пороят ги измокри до кости.
Преди да изкачи връх Мацу, цялото множество се скри в сградите на един храм в подножието му. Войниците съблякоха доспехите, оставиха конете си настрана и нарамиха всичко, което щяха да взимат със себе си.
Изтощително стръмният склон се бе разкалял от поройния дъжд. При всяка нова крачка мъжете се плъзгаха обратно назад. Като се опираха на дръжките на копията и се хващаха за ръцете на другарите си отпред, те изкатериха триста и петдесетте разкрача до върха.
В нощното небе вече се появяваше бледа светлина, предвещаваща идването на утрото. Облаците постепенно се разтвориха и утринното слънце проряза с великолепието си гъстото море от мъгла.
— Прояснява се!
— Щастие свише!
— Условията са превъзходни!
На върха на планината мъжете облякоха доспехите и се разделиха на две. Първата група щеше да нападне призори вражеското укрепление в планината, а останалите — да настъпят към Тобигасу.
Такеда бяха подценявали опасността и сега се събудиха с викове на объркване. Подпалените от частите на Тадацугу пожари вдигнаха черен дим над планинската крепост. Разгромени, Такеда побягнаха в безредие към Тобигасу. Дотогава обаче вторият отряд на Тадацугу вече бе проникнал през крепостните стени.
Предишната вечер, преди пълководецът да потегли, цялата войска на Нобунага получи заповед за настъпление. Това обаче нямаше да е начало на битка.
Без да обръща внимание на плющящия дъжд, войската се придвижи към околността на връх Чаусу. От тогава до сутринта войниците забиваха в земята донесените от тях колове и ги завързаха с въжетата, като направиха така ограда, прилична на извита стоножка.
Утрото наближаваше и Нобунага огледа укреплението от седлото на коня си. Дъждът бе спрял, а издигането на оградата — привършено.
Обърна се към пълководците на Токугава и през смях им извика:
— Чакайте и ще видите! Ще оставим днес войската на Кай да се приближи и после ще ги изловим като голишарчета.
„Дали?“, помислиха си всички. Подозираха, че просто се опитва да им вдъхне увереност. Съвсем добре виждаха обаче, че войниците от Гифу, онези отряди, които бяха носили коловете и въжетата чак от Окадзаки, сега са на бойното поле. А тридесетте хиляди кола бяха превърнати в дълга, извита като змия ограда.
— Нека отбраните отряди от Кай само дойдат!
Самото съоръжение обаче не можеше да бъде използвано за нападение над врага. И за да унищожат противниците по начина, който бе описал Нобунага, трябваше да ги примамят към оградата. С такава цел един от отрядите на Сакума Нобумори и стрелците на Окубо Тадайо бяха пратени да ги причакат вън от ограждението.
Внезапно хор от гласове се вдигна към небето. Такеда бяха подценявали своите неприятели и сега, когато видяха черния дим откъм Тобигасу зад тях, нададоха смутени викове.
— Врагът е и зад нас!
— Притискат ни в гръб!
Смущението им почна да преминава в паника и Кацуйори даде заповед за нападение.
— Не се бавете нито миг! Да чакаме врага само ще му даде предимство!
Собствената му самоувереност и вярата на войската, която се основаваше на нея, се свеждаше до това: „Никога не се съмнявайте в мен! Доверете се на военната доблест, която от времето на господаря Шинген никога не е познала поражението.“
Историята обаче се движи като лудо препуснал кон. Южните варвари, португалците, бяха преобразили военното дело с внасянето на огнестрелните оръжия. Колко тъжно, че Такеда Шинген не се оказа достатъчно мъдър, за да предвиди това. Защитена от планините, дефилетата и реките си, Кай бе откъсната от средището на държавния живот и от външни влияния. В добавък към това, самураите там бяха в плен на присъщите на хората от планински области упорство и горделивост. Много малко се бояха от собствените си недостатъци и нямаха желанието да изучават новото от другите земи. Следствие от всичко това бе че изцяло разчитаха на конницата и отбраните си части. Дружините начело с Ямагата нападнаха яростно отрядите на Сакума Нобумори пред оградата. Нобунага, напротив, беше подготвил добре обмислени ходове, с използване на нова тактика и въоръжение.
Дъждът току-що бе спрял; земята беше разкаляна.
Лявото крило на войската на Кай — двете хиляди под началството на Ямагата получиха от своя пълководец заповед да не нападат оградата. Тръгнаха в обход, за да я заобиколят. Калта обаче беше ужасна. Пороят предишната нощ бе изкарал потока от бреговете му. Това природно бедствие остана непредвидено дори и от Ямагата, който предварително изцяло бе проучил разположението на местността. Войниците затъваха до глезени в калта. Конете не можеха да се движат.
На всичко отгоре, стрелците на Ода начело с Окубо откриха огън по фланга на Ямагата.
— Към тях! — заповяда той.
При тази кратка команда окаляната войска отново смени посоката си и настъпи към стрелците на Окубо. По двете хиляди мъже сякаш пръскаха малки струйки кал. Падаха и викаха, улучени от изстрелите на пушките, а от телата им струеше алена кръв. Собствените им коне стъпваха по тях и хората крещяха в жалко объркване.
Най-сетне двете части се срещнаха. Начинът за водене на война от десетилетия се променяше. Старият боен обичай всеки самурай да казва на висок глас името си и да обявява, че е потомък на еди-кого си и че господарят му е повелител на еди-коя си област, бързо изчезваше.
И така, веднага след избухването на ръкопашен бой едно голо острие се впи в друго, воин се вкопчи във война и ужасът не можеше да се опише с думи.
Най-добрите оръжия бяха първо пушката, а след нея — копието. То не се използваше за промушване, а по-скоро за размахване и удари и такива бяха похватите, на които обучаваха младите бойци. Ето защо дължината се смяташе за предимство и имаше копия с дръжки, дълги от дванадесет до осемнадесет педи.
Обикновените войници бяха лишени и от подготовката, и от смелостта, които това положение изискваше, и всъщност знаеха само как да нанасят удари с копията си. Имаше обаче много случаи, когато някой опитен воин се втурваше посред тях с късото си копие, почваше да мушка във всички посоки и почти с лекота си спечелваше славата на сам герой, повалил дузини от неприятели.
Нападнати от рояци такива мъже, силите и на Токугава, и на Ода се оказаха безпомощни. Отрядът на Окубо бе пометен почти за един миг. Причината той и силите на Сакума да са вън от оградата, обаче, бе да привлекат частите на противника, а не да спечелят. Поради това нямаше да е грешно, ако се бяха обърнали
