и побягнали. Веднага, щом видяха пред себе си лицата на войниците от Кай обаче, те вече не бяха в състояние да спрат пламналата в душите им многогодишна вражда.
— Елате ни победете! — завикаха.
Нито пък можеха да устоят на подигравките и присмеха на кайските воини. Сред всичката тази кръв хората от Ода неизбежно захвърлиха предпазливостта настрани. Мислеха само за областта и за доброто си име.
Докато се разиграваше това, навярно Кацуйори и военачалниците му бяха сметнали че времето е назряло, тъй като централните части на петнадесетхилядната войска на Кай застъпваха напред, подобни на грамаден облак. Стройните им редици се разпиляха като гигантско ято птици, които се вдигат в полет и щом накрая наближиха оградата, всяка от частите закрещя едновременно своя боен вик.
В очите на Такеда дървената ограда явно бе просто нищо. Мислеха, че лесно ще си пробият път, ще я разрушат с един само пристъп и като свредел ще се врежат право в сърцето на войската на Ода.
Силите на Кай нададоха боен вик и се устремиха към оградата. Бяха пълни с решимост: някои се опитаха да се покатерят, други — да я съборят с големи чукове и железни пръти, трети — да я прережат с триони, а други още — да я полеят с масло и да я запалят.
Досега Нобунага остави отрядите на Сакума и Окубо да се бият сами вън от оградата и редиците на връх Чаусу мълчаха. Но изведнъж…
— Сега!
Златното военно ветрило на Нобунага проряза въздуха и началниците на стрелковите поделения се занадпреварваха да викат заповедта:
— Огън!
— Огън!
Земята затрепери от пушечните залпове. Планината се разцепи на две и облаците се разпокъсаха. Барутен дим покри дървената ограда, хората и конете на Кай като комари западаха на купища, мъртви.
— Не отстъпвайте! — настояваха предводителите им. — След мен!
Войниците се втурнаха безразсъдно към оградата, като прескачаха телата на убитите си другари, но не можеха да избягат от сипещия се дъжд куршуми. С жални писъци само свършваха като трупове.
Най-сетне войската на Кай не можеше повече да удържа позициите си.
— Назад! — изкрещяха четирима от петимата военачалници. Дори сред тази паника, заповедта се откъсна някак от гърлата ми.
Дръпнаха поводите на конете си. Единият падна покрит с кръв, а друг бе хвърлен от жребеца, който с уплашен пръхтеж препусна под града от куршуми.
Колкото и тежко да бяха разбити обаче, духът им не беше сломен. Загубиха при първия пристъп повече от една трета от хората си, но в мига в който отстъпиха, към оградата се понесоха нови отряди. Пръските кръв по тридесетте хиляди колове още не бяха засъхнали.
Идещият от оградата пушечен огън отвърна веднага на пристъпа им, сякаш с думите: „Чакахме ви.“
Вперили очи в почервенялата от кръвта на техните другари стена, свирепите войници на Кай се спуснаха напред с крясък, окуражаваха се взаимно и се заричаха, че никога не ще отстъпят дори на една педя.
— Време е да умираме!
— Напред към смъртта ни!
— Да направим преграда от трупове — другите ще минат върху нас!
Тази преграда бе последният възможен ход, при който войниците от предните редици щяха да се жертват, за да подсигурят настъплението на идещите след тях. После тези на свой ред щяха да станат щит на следващите ги отряди и така, стъпка по стъпка да притиснат противника. Това бе ужасяващ начин да се напредва на бойното поле.
Мъжете бяха наистина смели, но този пристъп със сигурност не беше нищо повече от празен показ на груба сила. И все пак между предвождащите нападението военачалници имаше способни.
Кацуйори, разбира се, беше в тила и подканяше хората си да вървят напред, но ако пълководците му бяха знаели, че победата е съвършено невъзможна, то нямаше да има причина да искат такива големи жертви и неколкократно да тласкат така надалеч отрядите си.
— Тази стена трябва да бъде пробита!
Трябва да са вярвали, че това може да бъде сторено. След като тогавашните пушки бъдеха веднъж изпразнени, презареждането с олово и натъпкването на барута отнемаха време. Така, след изпращането на един залп шумът на пушките за известно време пресекваше. Тъкмо този промеждутък военачалниците на Кай смятаха за прозорец, от който трябва да се възползват, затова и не скъпяха своята „жива преграда“.
Обаче Нобунага бе взел предвид тъкмо тази слабост и за новите оръжия бе замислил нова тактика. В случая той раздели стрелците си на три части. Щом първите хиляда души изпразнеха оръжието си, всеки от тях бързо отстъпваше встрани и между редиците им излизаше втората дружина, която незабавно изпращаше своя собствен залп. После и те също се отместваха и незабавно биваха замествани от третите. Така противникът през цялата битка не получи промеждутъка, на който така се надяваше.
И още, на места в оградата имаше отвори. Като преценяваха времето между отделните приливи на нападащите, отрядите от копиеносци на Ода и Токугава се втурваха навън от нея и нанасяха бързи удари по двете крила на войската на Кай.
Спирани от защитната ограда и стрелбата на пушките, войниците на Кай не бяха в състояние да настъпват. Щом се опитаха да отстъпят, станаха жертва на преследването на противника и двойно странично нападение. Сега тези воини, които така се гордееха с дисциплината и подготовката си, не разполагаха нито с миг за да покажат своята храброст.
Отрядът Ямагата изцяло отстъпи, като остави зад себе си голям брой мъже пожертвали живота си. Само Баба Нобуфуза не попадна в клопката.
Той се сблъска с отрядите на Сакума Нобумори, но тъй като последният бе на мястото си първоначално само като примамка, частите на Ода престорено отстъпиха. Дружината на Баба се спусна подире им и завладя укрепения стан в Маруяма, но заповедта на генерала бе да не се прониква по-навътре и оттук нататък той не прати напред и един войник.
— Защо не настъпвате?! — питаха постоянно Баба и от щаба на Кацуйори, и собствените му помощници.
Но пълководецът не искаше да се помръдне.
— Имам си причина да обмисля за момент нещата и е по-добре да се спра тук, за да видя какво става наоколо. Нека останалите тръгнат напред и настъпят. Спечелете слава за себе си.
Всеки от военачалниците, който се приближеше достатъчно, за да нападне оградата, претърпяваше все същото поражение. А после Кацуие и Хидейоши пратиха своите поделения далеч на север по селата и заплашиха да откъсват предните редици на кайската войска от стана им.
Бе почти пладне и слънцето, високо в небето, обещаваше край на дъждовния сезон. Гореше земята с неочакван зной и с цвета си вещаеше жежко лято.
Сражението бе започнало призори, през втората половина на Часа на тигъра. Въпреки постоянния приток на нови отряди, мъжете от войската на Кай вече се къпеха в пот и дишаха тежко. Пролятата сутринта кръв като лепило бе засъхнала по доспехите, косите и кожата им. А сега, накъдето и да погледнеш, се лееше нова.
Зад гърба на централните части, Кацуйори ревеше като демон. Накрая прати в боя всички поделения, включително и резервното, което обикновено се пазеше за особено опасни случаи. Ако бе схванал по-бързо положението, можеше да приключи всичко само със съвсем малка част от щетите, които търпеше сега войската му. Наместо това обаче, той минута след минута сам превръщаше една малка грешка в чудовищна. Накратко, битката не беше въпрос просто на боен дух и смелост. Като че силите на Нобунага и Иеясу бяха заложили ловджийски клопки и очакваха идването на диви патици или глигани. Отрядите на Кай, който нападаха така яростно, не постигнаха нищо повече от загуба на ценни воини в безполезни пристъпи.
Уви, говореше се, че дори Ямагата Масакаге, който така добре се бе сражавал от сутринта в лявото крило, бил покосен в битката. Други прочути пълководци, хора с голяма смелост, един подир друг изпопадаха на земята, докато накрая убитите и ранените наброиха над половината от цялата войска.
— Очевидно е, че противникът ще бъде разбит. Не е ли сега подходящият момент?
