Оръженосците бяха разпънали в широката стая една голяма карта на Оми.
— Ето отсамната страна на езерото Бива! — обади се един.
— А ето храмът Соджицу! И храмът Джораку! — възкликна друг.
Те се скупчиха от едната страна и досущ като малки лястовички протегнаха напред вратове, за да видят. Ранмару се отдели от групата и скромно седна сам настрана. Още не бе навършил двадесет, но отдавна беше преминал възрастта за церемониално встъпване в пълнолетие. Ако перчемът му бе обръснат, щеше да има вид на хубав млад самурай.
— Остани си, както досега — бе казал Нобунага. — На колкото и години да станеш, искам да те имам като оръженосец.
По изящество на движенията Ранмару можеше да се мери с останалите момчета, а връзването на косата и копринените му дрехи бяха чисто детски.
Нобунага внимателно разгледа картата.
— Добре е начертана — каза той. — По-точна е дори от нашите военни карти. Как успя за толкова късо време да направиш такава подробна карта, Ранмару?
— Майка ми, която сега е положила свети обети, знаеше че в тайното хранилище на един храм се пазела такава карта.
Майката на Ранмару, която при замонашването прие името Миоко, бе вдовица на Мори Йошинари. Петимата й синове бяха приети от Нобунага като служители. Двамата по-малки братя на Ранмару, Бомару и Рикимару, също бяха оръженосци. Всички казваха, че помежду им има много малка прилика. Не че неговите братя бяха глупави младежи, но Ранмару просто изпъкваше с ума си. И не само в очите на Нобунага, чиято привързаност към него беше безкрайна. За всеки който го видеше, ставаше очевидно че по ум Ранмару стои далеч над останалите. Когато, както често правеше, посетеше военачалниците от полевия щаб или старшите служители, никога не се отнасяха с него като с дете, независимо как се обличаше.
— Какво? Получил си това от Миоко ли?
Внезапно Нобунага се загледа в Ранмару с необичаен поглед.
— Тя е монахиня и естествено е да снове между множество храмове, но не трябва да се оставя да я заблудят хората на монасите-воини, които още припяват проклятия срещу мен. Може би трябва да изчакаш подходящо време и тогава да я предупредиш.
— Тя винаги е била много предпазлива. Дори повече от самия мен, господарю.
Нобунага се наведе и внимателно изучи картата на Адзучи. Тъкмо тук щеше да построи крепост за свое ново жилище и седалище на управлението.
Нобунага бе почнал да говори за това съвсем отскоро и решението беше взето, тъй като крепостта Гифу вече не отговаряше на неговите цели.
Мястото, което всъщност предпочиташе, бе Осака. Там обаче се издигаше Хонганджи, твърдината на неговите заклети врагове — монасите-воини.
След като стана свидетел на глупостта на шогуна, той дори и не се замисли да съсредоточава управлението в Киото. Такова бе предишното положение на нещата. Адзуки стоеше по-близо до замислите му — оттам можеше да държи под око областите на запад, както и да спира напорите на Уесуги Кеншин от север.
— Господарят Мицухиде е в стаята за гости и казва, че би искал да разговаря с вас преди заминаването си — обяви един самурай от вратата.
— Мицухиде ли? — попита ведро Нобунага. — Въведете го тук.
И продължи да разглежда картата на Адзучи.
Мицухиде се появи с въздишка на облекчение. В крайна сметка вътре не се носеше мирис на саке и първата му мисъл бе: „Отново се хванах на Хидейоши“.
— Ела насам, Мицухиде.
Нобунага не обърна внимание на любезния поклон на своя служител и го повика с ръка към картата. Мицухиде почтително пристъпи напред.
— Чувам, че мислите само за планове за нова крепост, господарю — рече той приветливо.
Нобунага може да бе мечтател, но като такъв нямаше равен в способността да осъществява мечтите си.
— Как мислиш? Не е ли тази планинска местност срещу езерото тъкмо подходяща за крепост?
Изглежда Нобунага вече имаше постройката и размера на крепостта готови в главата си. Очерта с пръст една линия.
— Ще се простира оттук до ето там. Ще построим около крепостта град в подножието на планината, с търговски квартал, по-добре устроен от тези в коя да е област на Япония — заяви той. — Ще вложа в тази крепост всичките средства, които имам. Трябва това да е нещо достатъчно внушително, за да внушава страх и почит на всички останали господари. Няма да е нещо разточително, но ще бъде крепост, без равна на себе си в Империята. Крепостта ми ще съчетава хубост, полезност и внушителност.
Мицухиде разбираше, че този замисъл не е плод на суетността на Нобунага или пък на някаква прищявка, така че искрено изрази одобрението си. Прекалено сериозният му отговор се оказа обаче недостатъчен — Нобунага бе твърде свикнал с показни изражения на пълно съгласие и остроумни бележки, които просто да повтарят неговите собствени.
— Какво? Мислиш, не става ли? — попита той неуверено.
— Въобще не бих казал така.
— Мислиш ли, че времето сега е подходящо?
— Бих казал, че е съвсем навреме.
Нобунага се опитваше да укрепи своята собствена увереност. Нямаше друг, който така високо като него да цени ума на Мицухиде. Този човек не само имаше съвременно мислене, но и се бе справял с политически въпроси, които много трудно можеха да бъдат решени само с добри намерения. Ще рече, Нобунага, дори по-добре от Хидейоши, който така щедро го хвалеше, бе оценил дарбата на Мицухиде.
— Чух, че си добре запознат с науката за строеж на крепости. Ще можеш ли да оглавиш този?
— Не, не. Знанията ми не са достатъчни за строеж на крепост.
— Не са достатъчни ли?
— Да построиш крепост е като да влезеш в голяма битка. Онзи, който отговаря, трябва да може с лекота да използва и хората, и материала си. Наистина трябва да възложите това задължение на някой от вашите стари военачалници.
— И кой да бъде това? — попита Нобунага.
— Господарят Нива би бил най-подходящ, тъй като така добре се разбира с други хора.
— Нива ли? Да… той би бил добър.
Това мнение изглежда съвпадаше с намеренията на самия Нобунага и той енергично кимна с глава.
— Между впрочем, Ранмару предложи да построя каменна кула. Какво мислиш за това хрумване?
Мицухиде не отговори. Забелязваше Ранмару с крайчеца на окото си.
— За предимствата при постройката на кула ли ме питате, господарю? — повтори той.
— Точно така. Добре или зле ще е, ако имам такава?
— По-добре ще е, разбира се, да имате. Дори и само от гледна точка на внушителността на сградата.
— Трябва да има различни видове каменни кули. Чул съм, че като млад много си пътувал из страната и си добил обширни познания върху крепостното строителство.
— Познанията ми за такива неща всъщност са доста повърхностни — каза скромно Мицухиде. — От друга страна, Ранмару тук при вас трябва да е доста добре запознат с въпроса. Докато пътувах из страната, видях само две-три крепости с каменни кули и дори и тези бяха с крайно груб градеж. Щом предложението на Ранмару е такова, то той със сигурност трябва има нещо предвид.
Мицухиде изглежда се колебаеше да говори по-нататък.
Нобунага обаче дори и не се замисли за наранимото честолюбие на двамата мъже и безгрижно додаде:
— Ти не си по-малко учен от Мицухиде, Ранмару, и изглежда донякъде си проучил крепостното строителство. Какво мислиш за построяването на кула? А, Ранмару?
След смутено мълчание от страна на оръженосеца, той го попита:
