— Парите за Анкокуджи дойдоха от господаря на западните области Терумото, нали? Неговите владения са богати и силни и аз допускам, че родът на господаря Нобунага не може да се мери с тях, дори по отношение на даровити люде.
На Екей изглежда не му се искаше да се замесва в такъв разговор и той още веднъж похвали строежа на кулата и великолепния вид на всичко наоколо.
Накрая Хидейоши каза:
— Нагахама е на брега, право на север оттук. Лодката ми е вързана наблизо, тъй че защо не дойдете да ми погостувате за една-две вечери? Получих малко отпуск и мислех да се върна обратно в Нагахама.
Екей използва тази покана бързо да се оттегли.
— Не, може би ще се отбия при вас някой друг път. Моля, предайте поздравите ми на господаря Короку или по-скоро, искам да кажа, на господаря Хикоемон, сега, след като е вече един от служителите ви.
И той внезапно си тръгна.
Докато Хидейоши гледаше как Екей се отдалечава, двама монаси с вид на негови ученици излязоха от една проста къща и се затичаха след него.
Придружаван само от Мосуке, Хидейоши отиде на мястото на строежа, което приличаше досущ на бойно поле. Тъй като не му бяха поверили важни отговорности в строителната работа, нямаше нужда да пребивава постоянно в Адзучи, но въпреки това често пътуваше с кораб от Нагахама дотук.
— Господарю Хидейоши! Господарю Хидейоши!
Някой го викаше. Огледа се и видя към него да тича Ранмару, усмихнал се с два реда хубави бели зъби.
— А, господин Ранмару. Къде е Негово Височество?
— Цяла сутрин беше на голямата кула, но сега си почива в храма Соджицу.
— Ами да идем там.
— Този монах, с който току-що говорихте, господарю Хидейоши, не беше ли Екей, прочутият физиономист?
— Точно така. Чувал бях това от някого другиго. Чудя се дали един физиономист действително може да познае същинската природа на човека? — каза Хидейоши, като се преструваше, че темата малко го интересува.
Винаги, когато говореше с Хидейоши, Ранмару не си мереше думите като с Мицухиде. Това не значеше, че смяташе Хидейоши за лесна плячка, но понякога този по-възрастен човек се преструваше на глупав и за оръженосеца бе лесно да намира общ език с него.
— Физиономистите наистина познават! — възрази той. — Майка ми винаги казва така. Тъкмо преди баща ми да загине в сражение, един от тях предрекъл неговата смърт. А и работата е, че… ами, интересува ме нещо, което е казал Екей.
— Да не би той да ти е гледал по лицето?
— Не, не. Не става дума за това.
Огледа се в двете посоки на улицата и поверително добави:
— За господаря Мицухиде е.
— Господарят Мицухиде!
— Екей казал, че имало лоши предзнаменования — имал вид на човек, който ще се обърне против господаря си.
— Ако търсиш нещо такова, все ще го откриеш. Но не и у човек като господаря Мицухиде.
— Не, наистина! Екей е казал така.
Хидейоши слушаше усмихнат. Повечето хора биха се скарали на Ранмару, че безогледно разпръсква разни слухове, но докато говореше такива неща, той почти приличаше на пеленаче. След като се пошегува малко с него, Хидейоши го попита по-сериозно:
— От кого за бога си чул тези работи?
Ранмару веднага реши да му се довери и отвърна:
— Асаяма Ничиджо.
Хидейоши кимна с глава, като че вече бе очаквал това.
— Не самият Асаяма ти каза това, нали? Със сигурност трябва да си го научил от някого другиго. Я да видя дали мога да отгатна.
— Опитайте.
— Да не е била майка ти?
— Как познахте?
Хидейоши се засмя.
— Не, наистина. Как познахте? — настоя Ранмару.
— Миоко от самото начало би повярвала на нещо такова. Не, може направо да се каже, че тя обича такива работи. И добре се познава с Асаяма. Ако зависеше от мен обаче, бих казал, че Екей по го бива да се вглежда в лицето на една област, отколкото в тези на хората.
— Лицето на една област ли?
— Ако да съдиш за характера на човека, като гледаш чертите на лицето му, може да се нарече физиономика, то също така трябва да се казва и преценката на една област по този начин. Разбрах, че Екей е изучил това изкуство. Не трябва да отиваш твърде близо до хора като него. Може да не прилича на нещо повече от монах, но всъщност е на служба при Мори Терумото, господаря на западните области. Как мислиш, Ранмару? Не съм ли много по-добър от Екей в изучаването на лицата? — засмя се Хидейоши.
Пред погледите им изникнаха портите на храма Соджицу. Докато изкачваха каменните стъпала, двамата мъже още се смееха.
Строежът на крепостта видимо напредваше. В края на втория месец от тази година Нобунага вече бе напуснал Гифу и се пренесе да живее тук. Крепостта в Гифу получи неговият най-голям син — деветнадесетгодишният Нобутада.
Обаче, докато крепостта Адзучи се извисяваше над този важен кръстопът, несравнима по сила и като знак за началото на съвършено нова епоха в строежа на укрепления, имаше такива, които силно бяха разтревожени от нейната военна мощ. Сред тях бяха монасите-воини от Хонганджи, Мори Терумото от западните области и Уесуги Кеншин от Ечиго.
Адзучи се издигаше на пътя, който водеше от Ечиго в Киото. Разбира се, Кеншин също имаше планове по отношение на столицата. Стига да му се предоставеше подходящата възможност, той щеше да прекоси планините, да излезе северно от езерото Бива и с един удар да развее знамената си в Киото.
Прогоненият шогун Йошиаки, за когото известно време не се чуваше нищо, пращаше на Кеншин писма, с които се опитваше да го подтикне към действие.
Готова е само външната страна на крепостта Адзучи. Трезво погледнато, довършването на вътрешността й ще отнеме още две и половина години. Веднъж след като крепостта е построена, би могло направо да се каже, че пътят между Ечиго и Киото е заличен. Сега е времето да се нанесе удар. Ще обиколя областите и ще свържа в съюз всички враждебни на Нобунага сили, което значи господаря на западните области Терумото, Ходжо, Такеда и Вашия собствен род в Ечиго. Ако Вие обаче преди това смело не застанете начело на този съюз, не очаквам въобще никакъв успех.
Кеншин се усмихна пресилено и се замисли. Нима тази лястовичка смята да прехвърча насам-натам, докато той навърши сто години? Не беше от онези лековерни предводители, които биха оставили нещата така.
От Нова година до лятото той постепенно премести своите хора в Кага и Ното, откъдето те сега застрашаваха границите на рода Ода. От Оми със светкавична скорост бе пратена помощна войска. Оглавени от Шибата Кацуие, силите на Такигава, Хидейоши, Нива, Саса и Маеда подгониха врага чак до Канацу и опожариха селата, които би могъл да използва за прикритие.
От стана на Кеншин пристигна пратеник и високо обяви, че писмото, което носи, трябва да бъде прочетено само от Нобунага.
— Това без съмнение е личният почерк на Кеншин — каза Нобунага, докато сам разчупваше
