— Защо не отговаряш?
— Объркан съм, господарю.
— И защо?
— Неудобно ми е — каза той и се просна на пода с опряно на двете длани лице, сякаш силно засрамен. — Господарят Мицухиде не е справедлив. Защо да трябва да имам някакво особено мнение относно строежа на кулата? За да кажа истината, господарю, всичко, което чухте от мен, дори и подробността, че крепостите на Оучи и Сатоми и двете имат каменни кули, ми бе казано от господаря Мицухиде, докато бях една нощ на пост.
— Е, значи в крайна сметка хрумването не е било твое.
— Мислех, че ще се подразните, ако си призная, че то от край до край принадлежи на някой друг, тъй че просто се разбъбрих и предложих да се построи каменна кула.
— Така ли? — засмя се Нобунага. — И в това ли е цялата работа?
— Господарят Мицухиде обаче не го е приел по този начин — продължи Ранмару. — Отговорът му преди малко прозвуча, сякаш съм откраднал нечий чужд замисъл. Самият господар Мицухиде ми каза, че имал няколко ценни рисунки на кулите на Оичи и Сатоми и дори рядка книга със скици. Защо тогава е толкова сдържан и оставя тежестта да падне върху някой, неопитен като мене?
Макар Ранмару да приличаше на дете, ясно бе, че вече е мъж.
— Истина ли е това, Мицухиде? — попита Нобунага.
Господарят му гледаше право към него и Мицухиде не можа да остане спокоен.
— Да — заекна той.
Не можеше да овладее негодуванието си срещу оръженосеца. Умишлено премълча своето собствено мнение и заговори за учеността на Ранмару, понеже познаваше привързаността на Нобунага към младежа и тайно изразяваше собственото си благоразположение към него. Не само, че бе оставил Ранмару сам да поднесе на господаря цветето, но и се постара да не го постави в неловко положение.
През свободните часове на една нощна стража Мицухиде бе разказал на Ранмару всичко, което знаеше за строежа на кули и крепости. Нелепо е Ранмару да е представил това на Нобунага, сякаш е негово собствено хрумване. Ако сега ясно заяви така, обаче, Ранмару ще се почувства още по-неудобно и Нобунага наистина ще се ядоса. Като си мислеше, че да избегне такова неприятно положение би било от негова собствена полза, той даде предимство на Ранмару. Последствията се оказаха точно обратни на онези, които предвиждаше. В този миг не успя да овладее една студена тръпка, която премина по гърба му при мисълта за безчестието на този облечен в детски дрехи възрастен.
Като видя объркаността на Мицухиде, Нобунага изглежда отгатна какво се разиграва в неговия ум. Изведнъж той се засмя шумно.
— Дори и Мицухиде може да бъде неуместно предпазлив. Във всеки случай, имаш ли под ръка тези рисунки?
— Имам няколко, но се питам дали ще са достатъчни.
— Ще са. Заеми ми ги за малко време.
— Веднага ще ви ги донеса.
Мицухиде се кореше, че е казал макар и най-дребна лъжа пред господаря си и при все въпросът сега да бе приключен, той не беше единственият потърпевш. Когато разговорът премина върху крепостите на различни области и други дреболии обаче, настроението на Нобунага остана добро. След поднасянето на вечерята Мицухиде се оттегли без лошо чувство.
На следващата сутрин, след като господарят напусна Ниджо, Ранмару отиде да види майка си.
— И от по-малкия ми брат, и от други служители чух, мамо, че господарят Мицухиде казал на Негово Височество, че тъй като все влизаш и излизаш от разни храмове, може да издадеш на монасите-воини някакви военни тайни. Затова вчера, докато бе при Негово Височество, пуснах на онзи една малка стрела за отмъщение. Във всеки случай, откакто почина баща ми, нашето семейство е получило от Негово Височество много повече милости от други и затова ме е страх, че хората завиждат. Бъди внимателна и не се доверявай на никого.
Веднага след новогодишните празненства за четвъртата година на Теншо строежът на крепостта в Адзучи започна. Заедно с нея бе замислен град с несрещани досега размери. В Адзучи се събираха занаятчии, заедно с чираците и помощниците си. Идваха от столицата и от Осака, от далечните западни области и дори от изток и от север — ковачи, каменоделци, мазачи, ключари и даже майстори на тапети — представители на всеки един занаят в страната.
Прочутият Кано Ейтоку бе избран да изрисува вратите, плъзгащите се прегради и таваните. За тази работа Кано не разчиташе само на традициите на своята собствена школа. Вместо това се посъветва с майстори от всяко едно направление и после създаде най-добрата работа на целия си живот, която като ярък лъч светлина огря света на западналото през дългите години междуособна война изкуство.
Черничевите полета за една нощ изчезнаха и се превърнаха в добре подредена, улична мрежа, а скелетът на кулата изникна на върха на планината още преди хората да успеят да забележат присъствието му. В главното укрепление, което представяше митичния връх Меру, около пететажната кула в средата стояха още четири, олицетворяващи Царете на четирите посоки. Под тях се издигаше голяма каменна сграда, а от нея се разклоняваха множество крила. Горе и долу имаше над сто свързани помежду си постройки и бе трудно да се каже колко етажа има всяка от тях.
В Стаята на сливовите дървета, Стаята с осемте прочути сцени, Стаята с фазаните и Стаята на китайските деца художникът прилагаше своите умения без време за сън и почивка. Майсторът-лакировчик, който мразеше дори самата дума прах, покриваше с лак яркочервените парапети и черните стени. Един родом от Китай глазировчик бе назначен за майстор на керамичните плочки. Неговата пещ край езерото ден и нощ пълнеше въздуха с дим.
Загледан в крепостта, самотен свещеник мълвеше нещо сам на себе си. Беше прост пътуващ монах, но широкото чело и голямата уста му придаваха необичаен изглед.
— Това не е ли Екей? — попита Хидейоши, като потупа човека по рамото, леко, за да не го стресне.
Беше се отделил от една група военачалници, застанали малко по-встрани.
— А, сега! Господарят Хидейоши!
— Не бих очаквал да ви намеря тук — каза с бодър глас Хидейоши.
Отново тупна Екей по рамото и се усмихна в израз на привързаност.
— Дълго време мина, откакто се срещнахме за последен път. Мисля, че бе в дома на господаря Короку в Хачисука.
— Да, така беше. Наскоро, мисля, в края на годината в двореца Ниджо, дочух господаря Мицухиде да казва, че сте дошъл в столицата.
— Пристигнах с един пратеник от господаря Мори Терумото и останах малко в Киото. Този вече се върна у дома, но тъй като аз съм просто селски свещеник, без бърза работа, се отбивам тук-там по храмовете в Киото и извън него. Помислих, че сегашният строеж на господаря Нобунага ще даде добра тема за разкази, когато се прибера у дома и се отбих да хвърля един поглед. Трябва да кажа, че съм много впечатлен.
— Ваше Преподобие, чувах, също е свързан с някакъв строеж — отбеляза внезапно Хидейоши.
Екей видимо се стресна, но Хидейоши се засмя и добави:
— Не, не. Не крепост. Разбрах, че издигате манастир на име Анкокуджи.
— А, манастирът.
Лицето на Екей се отпусна и той се засмя.
— Анкокуджи вече е завършен. Надявам се да намерите време да ме посетите там, при все че, боя се, като господар на крепостта Нагахама, времето надали ще ви позволи това.
— Може и да съм станал господар на крепост, но доходът ми е все още нисък, тъй че нито положението, нито думата ми тежат кой знае колко. Обзалагам се обаче, че изглеждам малко попораснал, откакто ме видяхте за последно в Хачисука.
— Не, не сте се променили ни най-малко. Млад сте, господарю Хидейоши, но пък и почти всички сред воините на господаря Нобунага са още в разцвета на силите си. От самото начало бях поразен от величието на замисъла за тази крепост и от духа на неговите пълководци. Той сякаш е дарен със силата на изгряващо слънце.
