печата.
Дълго слушам за Вашата слава и съжалявам, че още не съм имал удоволствието да се запозная с Вас. Сега, изглежда, е най-добрата възможност за това. Ако пропуснем да се срещнем в битка, после и двамата дълги години ще съжаляваме. Двубоят е определен за утре сутрин в Часа на заека. Ще Ви чакам при река Канацу. Всичко ще се реши, когато се изправим лице в лице.
Беше официално предизвикателство за бой.
— Какво стана с пратеника? — попита Нобунага.
— Веднага си тръгна — отговори един от служителите.
Нобунага не успя да се сдържи да не потрепери. Тази нощ изведнъж обяви, че вдигат стана, и силите му се оттеглиха.
По-късно Кеншин много се смя на случката.
— Не е ли тъкмо това, което може да се очаква от Нобунага?! Ако бе останал на мястото си, на следващия ден всичко щеше да зависи от копитата на моя кон и заедно със срещата, можех да му окажа услугата да отрежа право там посред реката и главата му.
Нобунага обаче бързо се върна в Адзучи с една дружина свои войници. Като си помислеше за старомодното писмо-предизвикателство на Кеншин, не можеше да се сдържи да не се усмихне.
— Така сигурно е примамил Шинген при Каванакаджима. С положителност е безстрашен мъж. Много се гордее с тази негова дълга сабя, изкована от Адзуки Нагамицу — не мисля, че бих искал да я видя със собствените си очи. Колко тъжно, че Кеншин не се е родил в старите хубави дни, когато са носели доспехи с червени ресни и златни плочици. Чудя се, какво ли мисли за Адзучи, с нейната смесица от японски, южноварварски и китайски стил. Всички тези промени във въоръжението и способите за водене на битка през последното десетилетие ни доведоха в един нов свят. Как може човек да казва, че военното изкуство също не се е променило? Сигурно се присмива на отстъплението ми като на страхливост, но аз пък не мога да не се смея, че в закостенялото си мислене той отстъпва на всеки един от моите майстори и занаятчии.
Тези, които наистина се вслушаха в тези думи, разбраха много неща. Имаше обаче и такива, които никога не ще се научат на нищо ново.
След като Нобунага се върна в Адзучи, му казаха, че по време на северния поход между главнокомандващия Шибата Кацуие и Хидейоши се било случило нещо. Причината е неясна, но между двамата назрели разногласия относно начина за водене на войната. Вследствие на това Хидейоши събрал своите отряди и се върнал в Нагахама, докато Кацуие пък бързо се обърна към Нобунага с думите:
Хидейоши сметна за ненужно да се съобразява с вашите заповеди и се върна в крепостта си. Поведението му е непростимо и трябва да бъде наказано.
От Хидейоши не дойде никакво известие. Като мислеше, че той трябва да има някакво убедително извинение за своите действия, Нобунага реши да се занимае с въпроса, след като всички предводители на северния поход се върнат. Един след друг обаче се понесоха слухове.
— Господарят Кацуие е извънредно ядосан.
— Господарят Хидейоши си е малко буен. Това, да оттегли своите отряди по време на поход, не е нещо, което един голям пълководец да може да направи и да запази същевременно честта си.
Накрая Нобунага нареди на един от служителите да проучи станалото.
— Хидейоши наистина ли се е върнал в Нагахама? — попита той.
— Да, почти сигурно изглежда, че е там — отвърна онзи.
Това предизвика гнева на Нобунага и той прати вестоносец с остри укори.
Такова държание е нагло. Най-малкото, покажи, че съжаляваш за постъпката си!
Щом пратеникът се върна, Нобунага го попита:
— Какво беше лицето му, когато чу как съм му се скарал.
— Имаше вид, като че си мисли: „Разбирам“.
— И това ли е всичко?
— После каза нещо, че имало нужда човек да си почине малко.
— Това е направо дръзко и той започва да става безочлив.
Изражението на Нобунага не показваше истинско раздразнение от Хидейоши, при все че устно го беше смъмрил. Въпреки това, когато Кацуие и останалите предводители на северния поход най-сетне се върнаха, Нобунага наистина се разгневи.
На първо място, макар на Хидейоши да бе наредено да остане под домашен арест в крепостта Нагахама, той вместо да показва разкаяние всеки ден устройваше веселия със саке. Нямаше как Нобунага да не бъде ядосан и хората допускаха, че в най-лошия случай Хидейоши ще получи заповед да си направи сепуку, а в най-добрия, навярно ще бъде призован в крепостта Адзучи пред военен съд. След време обаче Нобунага изглежда съвсем забрави за станалото и повече дори не го спомена.
В крепостта Нагахама Хидейоши бе навикнал да спи до късно. Докато Нене видеше сутрин лицето на мъжа си, слънцето вече се бе изкачило високо в небето.
Даже майката изглежда се притесняваше и отбеляза пред Нене:
— Това момче направо не е на себе си тези дни, нали?
Нене трудно успя да се сети какво да отговори. Причината да спи до късно бе, че всяка вечер пиеше. Когато пиеше у дома, след четири-пет чашки вече беше почервенял и бързаше да свърши с вечерята. После събираше старите си воини, настроението на всички се вдигаше и те пиеха до късно през нощта, без да мислят кое време е. Завършекът бе, че той най-често заспиваше в стаята на оръженосците. Една вечер, докато минаваше с придворните си по коридора, жена му видя към нея бавно да се приближава някакъв мъж. Приличаше на Хидейоши, но тя извика:
— Кой е това там? — и се престори, че не го е познала.
Изненаданият й съпруг се обърна и опита да скрие смущението си, но успя само да създаде впечатление, като че се упражнява в някакъв вид танц.
— Загубих се.
Той политна към нея и за да се задържи, се хвана за рамото й.
— Ох, пиян съм. Поноси ме, Нене! Не мога да ходя!
Щом Нене го видя как се опитва да скрие състоянието си, избухна в смях. Заговори му с престорен гняв:
— Добре, добре, ще те понося. А къде всъщност отиваш?
Хидейоши се хвана за гърба й и почна да се кикоти.
— В твоята стая. Заведи ме в твоята стая! — замоли й се той и като дете зарита с крака във въздуха.
Гърбът на Нене се преви от тежестта и тя се пошегува с дамите:
— Я чуйте, къде да сложа този прашасал скитник, който намерих на пътя?
Момичетата така се развеселиха, че се хванаха за страните и сълзи потекоха от очите им. После, като празнуващи около увеселителна лодка, се събраха покрай мъжа, който Нене носеше и цяла вечер се забавляваха в стаята й.
Такива случаи бяха редки. Сутрин на Нене често й се струваше, че от нея се иска само да гледа киселото лице на мъжа си. Какво ли крие той? Бяха женени от петнадесет години. Нене вече минаваше тридесетте, а съпругът й бе на четиридесет и една. Не беше в състояние да повярва, че ежесутрешното раздразнено изражение на Хидейоши е просто въпрос на настроение. При все че се боеше от яда на своя мъж, това за което искрено се молеше, бе поне малко да успее да разбере тази негова болка и да облекчи страданието му.
В моменти като този майката на Хидейоши бе образец за Нене. Една сутрин свекървата стана рано и
