Основна причина за потиснатостта на войската беше това, че е разделена на две — половината да нападат крепостта Мики, а другата — да помагат на Кодзуки. Това бе последица от раздвоението в мненията на досегашните военни съвети на Ода. А причината за това раздвоение бе ясна. Малкият отряд на Амако, укрепил се в крепостта Кодзуки, изцяло зависеше от рода Ода. Да ги изоставят заради добиване на бързо преимущество би предизвикало безпокойство у останалите западни родове и щеше да ги накара да се запитат, що за човек е Нобунага. Ода със сигурност биха си спечелили името на ненадеждни съюзници.
Този, който разположи Амако Кацухиса и отрядите на Шиканосуке в Кодзуки, бе Хидейоши и сега сърцето му бе изпълнено с чувство на жал, привързаност и почти непоносимо състрадание. Знаеше, че ще стане свидетел на тяхната гибел. При все това, веднага щом получи новите заповеди на Нобунага, отвърна с незабавно:
— Да, господарю — и се оттегли.
Потисна чувствата си и потънал в мисли по пътя, се върна в западните области. „Да се избягват трудните битки и да се жънат победи там, където е лесно — такъв е законът на военното изкуство, си каза той. Изглежда, предприемането на тази стъпка има малко общо с доверието между двама съюзници, но ние от самото начало се сражаваме за една по-голяма цел. Ще трябва значи да понеса това, което се понася най-трудно.“
Щом се върна в стана си на връх Такакура, Хидейоши повика останалите пълководци и дословно повтаряйки думите на Нобунага, ги осведоми за взетото решение. Веднага след това даде заповед да вдигнат лагера и да се присъединят към войската на Нобутада. След като оставиха частите на Нива и Такигава да пазят тила, главните сили на Хидейоши и Араки Мурашиге започнаха отстъпление.
— Върна ли се вече Шигенори? — попита на няколко пъти Хидейоши, преди да си тръгне от връх Такакура.
Такенака Ханбей, който много добре знаеше за какво си мисли господарят му, се обърна назад към крепостта Кодзуки, сякаш не желаеше да се отдели от нея.
— Още ли го няма? — попита отново Хидейоши.
Шигенори бе един от служителите на Хидейоши. Преди две нощи той получи от него нареждане да отиде сам да отнесе съобщение в Кодзуки. Сега Хидейоши се тревожеше и продължаваше да се пита дали пратеникът му е успял да се промъкне между вражеските редици. Как ще постъпи Шиканосуке? Носеното от Шигенори известие на Хидейоши осведомяваше хората от крепостта за променената насока на битката.
Ще можете ли да се решите да прекрачите от смъртта към живота и да опитате пробив, за да се присъедините към нашите отряди? Ще ви чакаме до утре.
Денят дойде и те с очакване загледаха към крепостта, но войниците вътре дори не помръдваха. Не се забелязваше и никаква промяна сред войската на Мори, която обкръжаваше стените. Хидейоши и хората му сметнаха своите съюзници за обречени и напуснаха връх Такакура.
Защитниците на Кодзуки бяха потопени в отчаяние. И да бранят крепостта, и да я напуснат значеше за тях смърт. Дори непоколебимият Шиканосуке бе като замаян. Нямаше представа как да постъпи.
— Никой не е виновен за това — каза той на Шигенори. — Можем да се сърдим само на небето.
След като обсъди въпроса с Амако Кацухиса и останалите служители, Шиканосуке даде на пратеника своя отговор:
— Въпреки любезното предложение на господаря Хидейоши, немислимо е този малък и изтощен отряд да разкъса обсадата и да дойде при него. Трябва да потърсим някакъв друг начин.
Щом прати вестоносеца обратно, Шиканосуке тайно написа една бележка, предназначена за предводителя на нападателите. Мори Терумото. Писмото обявяваше, че се предават. Към Кикава и Кобаякава поотделно бяха отправени молби за застъпничество. Целта, естествено, беше да се пощади живота на господаря Кацухиса и да се запазят тези на седемстотинте души в крепостта. Нито Кикава, нито Кобаякава обаче поискаха да се вслушат в неколкократно повторените предложения на Шиканосуке. Имаше само един начин двамата да бъдат задоволени.
— Отворете крепостта — настояваха те — и ни предайте главата на Кацухиса.
Безразсъдство бе да търсят милост, след като ги принуждаваха да се предадат. Като преглъщаше мъчителните си сълзи, Шиканосуке се просна по очи през Кацухиса.
— Вашият служител не може да стори нищо повече. Колко тъжно е, че сте имали нещастието да се сдобиете с недостоен слуга като мене. Неизбежно е, господарю трябва да се подготвите за умиране.
— Не, Шиканосуке — каза Кацухиса и се извърна настрани. — Това, че обстоятелствата ни доведоха дотук, не е защото моите хора са лишени от способности. Не можем обаче да се сърдим и на господаря Нобунага. По-скоро за мен е наистина голяма радост, че съм заслужил предаността на служителите си и съм стоял начело на един самурайски род. Ти беше този, който ми вдъхна волята да възстановя името на рода и ни даде възможността да се изправим против нашите заклети врагове. Дори да бъдем сега разбити, за какво мога да съжалявам? Мисля, че съм направил всичко, което като мъж съм бил в състояние да сторя. Сега мога да почивам в мир.
Призори на третия ден от седмия месец Кацухиса по мъжествен начин си направи сепуку. Враждата между родовете Мори и Амако трая цели петдесет и шест години.
Най-голямата изненада обаче още предстоеше. Яманака Шиканосуке, мъжът, който въпреки най- страшните трудности и страдания се бе сражавал против Мори и който току-що бе помогнал на господаря си да извърши сепуку, пожела да не го последва в смъртта. Наместо това се предаде, като обикновен пешак отиде в лагера на Кикава Мотохару и безславно стана военнопленник.
Непознаваемо е сърцето на човека. Шиканосуке беше укоряван и от враговете, и от съюзниците си, които говореха за него, че както и да се е кълнял във вярност, щом се стигнало до безизходно положение, не могъл да не покаже своето истинско лице.
След няколко дни тези същите обаче щяха да чуят нещо още по-неочаквано — новина, която предизвика у тях отвращение и недоверие. Яманака Шиканосуке станал служител на рода Мори и в замяна на бъдещата си вярност получил една крепост в Суо.
— Що за глупаво псе?!
— Този човек не е достоен да бъде сред самураи!
Скоро името на Яманака Шиканосуке не будеше друго освен презрение. От двадесет години насам и врагове, и свои еднакво го смятаха за воин с несломима преданост, останал непреклонен сред множество трудности. Сега обаче хората се срамуваха, че така лошо са се заблуждавали. Омразата им бе съизмерима с по-раншната слава на Шиканосуке.
Този видимо изобщо не даваше ухо за всеобщите укори. През най-горещото време на седмия месец, поведоха него, семейството и служителите му към новото им имение в Суо. Придружаваха ги няколкостотин войници на Мори, които на думи ги водеха, но всъщност ни повече, ни по-малко ги охраняваха. Шиканосуке бе като пленен тигър, който все още може по всяко време да се разбеснее. Преди да са го затворили в клетка и приучили да получава храна, новите му съюзници не се чувстваха същински уверени. След няколкодневен преход стигнаха брода на река Абе в подножието на връх Мацу.
Шиканосуке слезе от седлото и седна на една голяма скала с лице към речния бряг.
Амано Кии от рода Мори също слезе и се приближи към него.
— Жените и децата вървят бавно — каза той, — затова ще ги пуснем първи да пресекат реката. Починете си за малко тук.
Шиканосуке само кимна. Напоследък не искаше да пилее думите си и бе станал доста мълчалив. Кии отиде до брода и извика нещо на мъжете на брега. Имаше само една-две лодки. Съпругата, синовете и служителите на Шиканосуке се накачиха един след друг в тях, докато накрая лодките заприличаха на малки хълмове, и потеглиха за отсрещния бряг.
Като гледаше натам, Шиканосуке избърса потта от лицето си и помоли своя прислужник да натопи парче плат в ледените води на реката. Другият му останал слуга беше отвел надолу коня си на водопой.
Зеленокрили насекоми жужаха около Шиканосуке. Бледа луна се показваше в късното следобедно небе. По земята пълзеше разцъфнал глог.
— Шиндза! Хикоемон! Сега е възможността! — прошепна най-старият син на Кии, Мотоаки, на двама мъже, застанали в сянката на няколко дървета, под които бяха вързани десетина коне.
