плътно до каменните стени, като при това подкопаха основите им с тунели. Работата продължаваше без прекъсване ден и нощ и на войниците вътре не бе оставен и миг, за да поправят щетите. Тези мерки най- сетне доведоха до падането на крепостта. След като превземането на малките укрепления в Шиката и Канки бе изисквала такива усилия, изглеждаше, че обсадата на главната крепост в Мики ще бъде още по- трудна.
На около половин час път от Мики имаше възвишение, наричано връх Хираи. Хидейоши разпъна лагера си там и разположи из околността осем хиляди души.
Един ден Нобутада посети върха. Двамата излязоха и огледаха вражеските позиции. Южно от противника се издигаха планини и възвишения, свързани с хребета на западна Харима. На север течеше река Мики. На изток имаше бамбукови гъсталаци, ниви и пущинак. Най-сетне, по заобикалящите я от трите й страни хълмове, крепостта бе обкръжена от цяла редица малки укрепления. Тези на свой ред имаха за център главната твърдина, в съседство с която стояха още два заградени със стени участъка.
— Кара те да се питаш дали може да бъде превзета бързо, Хидейоши — каза Нобутада, вперил поглед в крепостта.
— Сериозно се съмнявам в това. Тази крепост е като прогнил зъб с дълъг корен.
— Прогнил зъб ли?
Нобутада неволно се усмихна на сравнението на Хидейоши. От четири-пет дни страдаше от зъбобол. Лицето му бе отекло и леко загрозено. Сега се хвана за бузата и при забележката на Хидейоши не можа да не се разсмее. Паралелът между непревземаемата Мики и неговия болен зъб бе и забавен, и болезнен.
— Разбирам. Също като прогнил зъб. За да го извадиш, трябва търпение.
— Може зъбът да е само един, но той вреди на цялото тяло. Бесшо Нагахару кара хората ни да страдат. Да го оприличим на прогнил зъб не е достатъчно. Ако се поддадем на раздразнението и без да мислим, се опитаме да превземем крепостта, може да повредим не само венците, а и да докараме смъртта на пациента.
— Е, какво да правим тогава? Какъв е твоят замисъл?
— Съдбата на този зъб е ясна. Хайде просто по естествен път да разхлабим корена. А ако прекъснем продоволствените пътища и после от време на време разклащаме зъба?
— Моят баща Нобунага ми каза, ако няма добри изгледи за бързо нападение, да се оттегля в Гифу. Вие може да се погрижите за тези ходове и за всичко останало, аз се връщам там.
— Бъдете спокоен, господарю.
На следващия ден Нобутада, придружаван от останалите пълководци, напусна бойното поле. Хидейоши разположи около Мики своите осем хиляди войници, назначи командир на всеки от постовете и издигна дървени огради. Постави стража и прекъсна всички пътища, които водеха към крепостта. Особено важен за него бе отрядът, който пазеше пътя южно от укреплението. Ако вървиш по този път, на около четири часа в западна посока се излизаше на крайбрежието. Флотата на Мори често пращаше на това място големи конвои от кораби и оттам пращаше оръжие и припаси за крепостта.
— Осмият месец така освежава! — възкликна Хидейоши, загледан във вечерната луна. — Ичимацу! Хей, Ичимацу!
Оръженосците се появиха бежешком от лагера в надпревара кой да пристигне пръв. Ичимацу не беше между тях. Докато останалите се опитваха да се засенчат един друг, Хидейоши им каза какво иска.
— Разпънете рогозки на връх Хираи, на някое място с добър изглед. Довечера ще се съберем да съзерцаваме луната. Стига сте се били. Това ще бъде празненство, а не сражение.
— Да, господарю.
— Тораносуке.
— Господарю?
— Помоли Ханбей, ако се чувства достатъчно добре, за да излезе навън нощем, да дойде при мен.
Двама от тримата оръженосци се върнаха бързо и съобщиха, че са приготвили рогозката. Бяха избрали място близо до самия връх, на малко път нагоре от лагера.
— Наистина превъзходен изглед — отбеляза Хидейоши.
После се обърна отново към оръженосците и каза:
— Идете да поканите и Канбей. Жалко би било, ако той не види луната.
И прати един да изтича до палатката на Канбей.
Мястото за съзерцаване на луната бе приготвено под един голям бор. В бутилки със закривени гърла имаше студено саке, а върху квадратни подноси от кипарисово дърво — храна. Макар че обстановката надали бе разкошна, това беше напълно достатъчно за кратък отдих през време на военен поход, особено като се вземе предвид греещата отгоре луна. Тримата мъже седнаха в редица на рогозката — Хидейоши по средата, Канбей и Ханбей от двете му страни.
И тримата се вглеждаха в едно и също светило, но у всекиго то събуждаше напълно различни мисли. Хидейоши се сети за полята на Накамура, Ханбей си припомняше вълшебната луна над връх Бодай, а Канбей разсъждаваше за дните, които ги очакват.
— Студено ли ти е, Ханбей? — попита Канбей приятеля си.
Може би от внезапна загриженост, Хидейоши също се обърна и погледна към него.
— Не, добре ми е.
Ханбей поклати глава, но тъкмо в този миг лицето му бе на вид по-бледо от луната.
„Този надарен мъж има крехко здраве“, въздъхна нерадостно Хидейоши. Тревожеше се за това далеч повече от самия Ханбей.
Веднъж, докато яздеха към Нагахама, той повърна кръв, а през време на северния поход често боледуваше. Щом потеглиха този път, Хидейоши се опита да спре приятеля си да дойде, като настоя, че това ще значи да се пренапрегне.
— За какво говорите? — отвърна безгрижно Ханбей и в крайна сметка дойде с тях на бойното поле.
За Хидейоши бе успокоение да има Ханбей до себе си. Той излъчваше и видима, и невидима сила — отношенията им бяха като между господар и служител, но дълбоко в сърцето си Хидейоши гледаше на този човек като на свой учител. Особено сега, когато стоеше пред трудностите на западния поход, войната се проточваше, а мнозина от останалите пълководци бяха изпълнени със завист срещу му. Наближаваше най- стръмния склон в своя живот и това правеше подкрепата на Ханбей още по-важна.
Откакто навлязоха в западните области обаче, Ханбей на два пъти вече се разболя. Хидейоши бе така разтревожен, че му нареди да отиде при лекар в Киото. Но Ханбей се върна съвсем бързо.
— Боледувам, откакто съм се родил, тъй че съм привикнал с всичко това. В моя случай лечението би било безполезно. Животът на боеца е на бойното поле.
С тези думи той заработи в щаба с не по-малко от предишното усърдие, без дори съвсем дребен признак на умора. Телесната му слабост обаче не изчезна и колкото и силен да беше духом, нямаше начин по който да надвие болестта.
Докато войската се местеше от Таджима ги заваля проливен дъжд. Навярно заради изпитанията през това пътуване, Ханбей заяви, че не се чувствува добре със здравето и след като разпънаха лагер на връх Хираи, два дни не се показа пред Хидейоши. За него това бе обичайно докато боледува; най-вероятно не искаше да дава на своя господар повод за притеснение. Но тъй като през последните няколко дни Ханбей имаше здрав вид, Хидейоши помисли, че ще могат да поседят под луната и да поговорят, както не бяха правили от дълго време насам. Както Хидейоши се опасяваше обаче, в цвета на лицето на Ханбей имаше нещо не съвсем нормално и то не идваше просто от лунната светлина.
Щом усети загрижеността на Хидейоши и Канбей, Ханбей умишлено насочи разговора към друга тема.
— Канбей, според новината, която получих вчера от един служител в родната ми област, синът ви Шоджумару е съвсем здрав и най-сетне и привикнал към своята нова среда.
— След като той е във вашата област, Ханбей, аз съм съвсем спокоен. Дори рядко си помислям за това.
За малко двамата разговаряха за Канбеевия син. Докато слушаше тази беседа между бащи, Хидейоши, който още нямаше собствени деца, не можеше да не изпита известна завист. Шоджумару беше наследник на Канбей, но когато този разбра какво крие бъдещето, прати сина си при Нобунага, като залог за
