в тръс напред, Хидейоши погледна назад към Ранмару, чийто кон вървеше със същата стъпка на няколко крачки след неговия.
— Отпреди се носеха слухове за нещо такова — каза Ранмару. — Говори се, че един от служителите на господаря Мурашиге продавал предназначен за войската ориз на монасите-воини от Хонганджи. В Осака оризът не достига. Пътят по суша в по-голямата си част е затворен, а морето е заето от нашата флота, тъй че няма и изглед да бъдат доставени припаси с бойните кораби на Мори. Цената на ориза се е покачила много и ако продава ориз там, човек може да направи огромна печалба. Точно това правел и служителят на господаря Мурашиге и когато работата излязла наяве, господарят взел нещата в свои ръце и вдигнал знамето на бунта, понеже се боял че така или иначе ще бъде разпитван за това престъпление от господаря Нобунага.
— Това прилича на лъжлив слух, пръснат от врага. Навярно в него няма нищо вярно.
— И аз мисля, че е лъжа. Според това, което съм виждал, хората завиждат на господаря Мурашиге за достойните му дела. Мисля, че това бедствие е плод на нечия клевета.
— Нечия ли?
— На господаря Мицухиде. Веднага щом се разнесе този слух за господаря Мурашиге, господарят Мицухиде нямаше за него една добра дума пред Негово Височество. Аз винаги съм до Негово Височество и тайно слушам какво се говори, тъй че, сигурно е, съм един от тези, които това произшествие много натъжи.
Изведнъж Ранмару млъкна. Изглежда осъзна, че е казал малко повече, отколкото трябва и съжали за това. Криеше чувствата си към Мицухиде с притворството на млада девица. В такива моменти Хидейоши никога нямаше вид, че въобще обръща внимание на разговора. Всъщност, сякаш той му бе напълно безразличен.
— Вече виждам Адзучи. Да побързаме!
Веднага щом посочи в далечината, Хидейоши шибна коня си и съвсем забрави за грижите на своя спътник.
Главният вход на крепостта гъмжеше от прислугата на служители, чули за бунта на Мурашиге и сега дошли тук, както и от пристигащи от съседните области вестоносци. Хидейоши и Ранмару с бутане си проправиха през тълпата път до вътрешното укрепление, само за да узнаят, че господарят Нобунага в момента тъкмо присъства на съвет. Ранмару влезе, говори с Нобунага и след като бързо се върна, каза на Хидейоши:
— Помоли да изчакате в Бамбуковата стая.
Отведе Хидейоши до една триетажна кула във вътрешното укрепление.
Бамбуковата стая бе част от личните покои на Нобунага. Хидейоши седна сам и се загледа в езерото. Скоро Нобунага се появи и щом видя своя служител, нададе радостен вик. Без да се церемони, направо седна. Хидейоши любезно се поклони и не каза нищо. Мълчанието продължи известно време. И двамата мъже скъпяха думите си.
— Какво мислиш по повод на това, Хидейоши?
Това бяха първите думи на Нобунага и те сочеха, че от различните объркани мнения изказани на съвета, не се е стигнало до решение.
— Араки Мурашиге е извънредно честен човек. Той е, ако мога да го кажа, един ненадминат по бойна храброст глупец. Просто не мислех, че е глупав чак дотам — отвърна Хидейоши.
— Не — поклати глава Нобунага. — Въобще не мисля, че това е било от глупост. Той не е нищо повече от негодник. Имал е съмнения относно моите изгледи за успех и заслепен от мисълта за печалба, е влязъл във връзка с Мори. Това е постъпка на човек с посредствени заложби. Мурашиге е изпаднал в плен на собствената си повърхностност.
— Той наистина не е друго, освен глупав. Радваше се на изключително внимание и нямаше нищо, от което да е недоволен — заяви Хидейоши.
— Някой, който се кани да се разбунтува, ще го направи, независимо колко благосклонно са се отнасяли към него.
Нобунага не криеше чувствата си. За първи път Хидейоши го чуваше да използва за някого думата „негодник“. Като правило, не би говорил по този начин от злоба или яд; тъкмо понеже не изрази открито гнева и омразата си, на съвета не се стигна до никакво решение. Ако бяха попитали Хидейоши обаче, дори той самият щеше да е в недоумение. Дали да нападнат крепостта Итами? Дали да се опитат да укротят Мурашиге и да го накарат да се откаже от мисълта за бунт? Въпросът бе как да направят избор между тези две възможности. Нямаше да е много трудно да превземат единствената му крепост в Итами. Но нападението над запада тъкмо бе започнало. Ако направят една макар и малка, но погрешна стъпка, по всяка вероятност щеше да им се наложи да преразгледат плановете си.
— Защо не отида като посланик и не говоря с Мурашиге? — предложи Хидейоши.
— Значи и ти мислиш, че тук ще е по-добре да не се използва сила, а?
— Не, освен ако не ни се наложи.
— Мицухиде и още двама-трима души се изказаха да не се употребява сила. Ти си на същото мнение, но аз мисля че по-добре ще е някой друг да отиде като пратеник.
— Не, аз нося част от отговорността за това. Мурашиге бе мой заместник, значи е бил подчинен на мене. Ако направи нещо неразумно…
— Не! — поклати решително глава Нобунага. — Няма да му повлияе, ако пратим посланик, с когото се познава прекалено добре. Ще пратя Мацуи, Мицухиде и Мами. Няма да се опитват да го укротят, а по-скоро просто ще проверят слуха.
— Това ще е добре — съгласи се Хидейоши.
После добави и заради Мурашиге, и заради Нобунага:
— Често казват, че лъжата на будисткия свещеник е по принуда, а бунтът в един самурайски род — по сметка. Не бива да се оставяте да ви въвлекат в сражение — това ще бъде само от полза на Мори.
— Знам.
— Бих искал да изчакам изхода на пратеничеството, но ме тревожи положението в Харима. Навярно скоро ще трябва да си взема довиждане.
— Наистина ли?
В гласа на Нобунага се долавяше неохота да го пусне да си върви.
— А откъде ще минеш на връщане? Сигурно няма да можеш да прекосиш Хього.
— Не се безпокойте, има път и по море.
— Е, каквото и да стане, ще те държа в течение. И не забравяй да ми пращаш известия.
Хидейоши най-сетне се сбогува. Макар да бе уморен, той прекоси езерото Бива от Адзучи до Оцу, пренощува в храма Мии и на следващия ден свърна към Киото. Прати напред двама оръженосци със заръката да уредят в Сакай да го чака кораб, а самият, заедно със служителите си, пое по пътя към храма Нандзен. Там обяви, че ще спрат за кратка почивка.
В храма имаше един човек, с когото много искаше да се срещне. Разбира се, това бе Такенака Ханбей, който се възстановяваше от болестта в една килия зад стените на храма.
Монасите се смутиха от внезапното пристигане на такъв висок гост, но Хидейоши отведе един от тях настрани и помоли да пропуснат посрещането, каквото обикновено биха устроили на гост с неговото положение.
— Всичките ми служители си носят храна, така че не си правете труд за друго, освен гореща вода за чая. И понеже спрях само да се видя с Такенака Ханбей, няма нужда да ме посрещате нито със саке, нито с чай. След като поговоря с Ханбей, ще ви бъда благодарен, ако приготвите нещо леко за ядене.
Накрая попита:
— Поправи ли се болният, откакто е пристигнал?
— Изглежда, че подобрението му е съвсем малко, господарю — отвърна печално свещеникът.
— Редовно ли взема лекарствата си?
— И сутрин, и вечер.
— И лекарят го посещава редовно?
— Да, идва един лекар от столицата, а личният доктор на господаря Нобунага редовно го навестява.
