недоволството му или каква стръв са размахали пред него, но всъщност сега Мори и Хонганджи го използват като прикритие. Веднъж приключено с тази му роля, няма да му остава друго, освен да се самоунищожи. По отношение на бойната храброст той стои много над другите, но умът му работи бавно. Ако има някакъв начин да го запазим жив, бих искал това да стане.
— Най-добрият подход ще е да го предпазвате от това, да бъде убит. Би било добре, ако можехме да запазим живота на такъв човек, а да го запазим също и като съюзник.
— Но щом вие мислите, че един пратеник от Адзучи ще е безполезен, кой би могъл да отиде и Мурашиге да го послуша?
— Първо опитайте да пратите Канбей. Ако говори с него, той трябва да е в състояние да го вразуми и или поне да го разбуди от лошия сън.
— А ако откаже да се срещне с Канбей?
— Тогава Ода могат да пратят последния си пратеник.
— Последния пратеник ли?
— Вас, господарю.
— Мене?
За миг Хидейоши потъна в размисъл.
— Е, ако се стигне дотам, вече ще е твърде късно.
— Научете го на дълг и го вразумете с приятелство. Ако не приеме това, което казвате, не можете да сторите нищо, освен решително да го сразите, като наказание за престъпния му бунт. Стигне ли се наистина дотам, ще е глупаво да нападате Итами отведнъж. Господарят Мурашиге се е одързостил не от силата на крепостта Итами, а по-скоро от подкрепата на двама души, на които се уповава като на двете си ръце.
— Говорите за Накагава Себей и Такаяма Укон ли?
— Ако можете да отделите тези двама от него, той ще е като тяло без крайници. А ако спечелите на своя страна или Укон, или Себей, да ги отделите от Мурашиге не трябва да е толкова голяма трудност.
В един миг Ханбей сякаш забрави своята болест и заговори за различни теми, докато бледнината му почти изчезна.
— А как да спечеля Укон? — го попита нетърпеливо Хидейоши и Ханбей не го разочарова.
— Такаяма Укон е пламенен последовател на християнството. Ако му обещаете условия, които да позволят да се проповядва неговата вяра, той без съмнение ще се откаже от Мурашиге.
— Да, това е ясно — рече с възхита Хидейоши.
А ако може да накара Укон да убеди Себей, ще убие така две птици с един камък. Прекъсна въпросите си. Ханбей също изглеждаше уморен. Хидейоши стана да си върви.
— Почакайте само минута — помоли Ханбей.
Стана и излезе от стаята, изглежда в посока към кухнята.
Хидейоши си спомни, че е гладен. Досега прислужниците му трябва да са свършили с обеда. Преди обаче и да си е помислил да се върне в храмовата стая за гости и да хапне малко ориз, едно момче, изглежда слуга на Ханбей, внесе два подноса, единият от които — със съд за саке.
— Какво стана с Ханбей? Уморил ли се е след дългия ни разговор?
— Не, господарю. Преди малко отиде в кухнята и сам приготви зеленчуците за ястието ви. Сега тъкмо готви ориза, тъй че ще дойде тук веднага щом свърши.
— Какво? Ханбей готви за мене ли?
— Да, господарю.
Хидейоши отхапа малко таро — още бе топло — и очите му отново се наляха със сълзи. Вкусът на зеленчука сякаш бе не само на езика, а изпълваше цялото му тяло. Усещаше този вкус почти прекалено сладък за някого като него. Макар негов служител, Ханбей бе посветил Хидейоши във всички начала на древнокитайското военно предание. Нещата, които бе научил, докато ежедневно седеше при него, не бяха прости — те касаеха управлението на народа във време на мир и необходимостта от власт над самия себе си.
— Не бива да прави това.
Изведнъж Хидейоши остави чашата си и като остави оръженосеца, който му бе поднесъл храната, отиде в кухнята, където Ханбей вареше ориза.
Хвана го за ръката.
— Това е прекалено, Ханбей. Няма ли вместо това да дойдете да седнем и да поговорим още малко?
Отведе приятеля си обратно в стаята и го накара да вземе чаша саке, но заради болестта Ханбей можеше само да я допре до устните си. После двамата се нахраниха заедно. От дълго време господар и служител не бяха изпитвали радостта да обядват заедно.
— Време е да вървя. Сега обаче се сдобих с нови сили. Мога да отида в сражение. Моля ви, грижете се добре за себе си, Ханбей.
Когато Хидейоши си тръгна от храма Нандзен, денят вече отиваше към края си и небето над столицата се обагряше в червено.
Бе тихо, без нито един дори пушечен изстрел — така тихо, че човек можеше да се усъмни дали това е бойно поле, така тихо, че в ушите кънтеше шумът от пъплещата сред сухата трева богомолка. В западните области есента вече бе преполовила. За последните два-три дни кленовете по планинските върхове се покриха в червено и този цвят гореше като пламък в очите на Хидейоши.
Беше се върнал в стана при връх Хираи. Седеше срещу Канбей под бора на хълма, от който преди време бяха съзерцавали луната. След като говориха за доста неща, двамата стигнаха до важен извод.
— Е, значи ще отидеш заради мен?
— С радост ще се заема с това. Дали ще успея, зависи от небето.
— Разчитам на тебе.
— Ще направя всичко, което мога, а другото ще оставя на провидението. Отиването ми там е просто последната възможност. Ако не се върна жив, вие знаете какво ще последва.
— Нищо освен сила.
Станаха. Отвъд долината на запад се чуваше пронизителният писък на кукумявката. Червените листа по склона премрежваха погледа. Двамата мъже мълчешком слязоха по хълма и тръгнаха към лагера. Призракът на смъртта — и на близката раздяла — изпълваше спокойния следобед и тихо обгръщаше мислите на тези двама добри приятели.
— Канбей.
Както вървеше по тясната и стръмна пътечка, Хидейоши се обърна назад. Възможността приятелят му да не се върне повече силно го порази и той помисли, че Канбей може да има нещо, което да каже за последно.
— Има ли още нещо?
— Не.
— Нищо за крепостта Химеджи?
— Не.
— Имаш ли нещо да предадеш на баща си?
— Просто му обяснете защо отивам там.
— Добре.
Въздухът се бе прояснил и отвъд в далечината можеше да се види вражеската крепост в Мики. Пътят, който водеше към нея, бе прекъснат от лятото насам, тъй че лесно бе да си представиш глада и жаждата на хората вътре. При все това, както можеше да се очаква от защитниците — най-дръзкия пълководец и най- храбрите войници на Харима — през цялата обсада тя продължи да показва боен дух, постоянен като есенния хлад.
Обсадените неприятели бяха принудени на няколко пъти да опитват пробив срещу обкръжилите ги отряди на Ода. Хидейоши обаче даде на хората си строго нареждане да не се поддават на предизвикателствата и остро ги предупреди срещу необмислени действия.
И още, взимаха се строги мерки никакви новини от външния свят да не достигнат до крепостта. Ако хората вътре научеха, че Араки Мурашиге се е разбунтувал срещу Нобунага, това щеше да повдигне духа
