— Станал ли е от леглото?
— Не, през последните три дни само лежи.
— Къде е сега?
— В килията, далеч от шума.
Когато Хидейоши излезе в градината, един от прислужниците които помагаха на Ханбей, изтича навън да го посрещне.
— Тъкмо се преоблича, за да може да се срещне с вас, господарю — каза момчето.
— Не трябва да става — възрази Хидейоши и бързо закрачи към къщичката.
Щом чу, че Хидейоши идва, Ханбей накара да махнат болничната му постеля и докато самият се преобличаше, нареди на един слуга да помете стаята. После обу някакви дървени обуща, наведе се над поточето, което се виеше между хризантемите до бамбуковата порта и изми устата и ръцете си. Обърна се от нечие потупване по рамото.
— О, не знаех, че сте тук.
Ханбей бързо коленичи на земята.
— Насам, господарю — каза той и покани Хидейоши в стаята си.
Хидейоши доволно седна на рогозката. В стаята нямаше нищо, освен мастилена рисунка на някой от учителите по Дзен. Сред цветовете на Адзучи облеклото на Хидейоши напълно се губеше, но тук в това просто убежище и наметката, и доспехите му изглеждаха ярки и внушителни.
Като се кланяше вървейки, Ханбей заобиколи и се качи на терасата, където сложи една-едничка бяла хризантема в поставката за цветя, изрязана от кухо бамбуково стъбло. Приседна кротко до Хидейоши и остави вазата в ниша на стената.
Хидейоши разбра — макар да бяха махнали болничната постеля, Ханбей се боеше че мирисът на лекарства и застоялият въздух в стаята още не са се разнесли и вместо с благовоние, се опитваше да освежи помещението с мириса на това цвете.
— Въобще не ми пречи. Изобщо не мислете за това — каза той с внимание и загрижено погледна приятеля си. — Не ви ли е трудно да ставате така от леглото, Ханбей?
Ханбей се отдръпна на малко разстояние и още веднъж се поклони ниско. Дори през официалното му държание, обаче, по лицето му прозираше радостта от посещението на Хидейоши.
— Моля, не се тревожете — започна той. — Последните няколко дни времето се застуди и затова внимавам все да стоя вътре под завивките. Днес обаче почна да се затопля и тъкмо си мислех, че трябва да стана от леглото.
— Доста скоро в Киото ще дойде зимата и казват, че сутрин и през нощта е особено студено. Дали да не се преместите тогава на по-топло място?
— Не, не. С всеки ден се поправям все повече. Преди да е дошла зимата, ще съм оздравял.
— Ако наистина се поправяте, това още повече е причина да не излизате тази зима от болничната стая. Този път трябва да се възстановявате напълно. Тялото ви не е само ваше, нали?
— Мислите за мене повече, отколкото заслужавам.
Ханбей отпусна рамене и сведе поглед. Ръцете му се плъзнаха по колената и заедно със сълзите докоснаха пода, към който се приведе в знак на признателност. За миг не каза нищо.
„Ах, толкова е отслабнал“, помисли си Хидейоши и въздъхна. Китките на притиснатите към рогозката ръце бяха така изтънели, а плътта по скулите му — тъй изпита. Нима тази изтощителна болест е наистина неизлечима? При тази мисъл Хидейоши усети болка в гърдите си. Та кой в крайна сметка измъкна този болнав човек против волята му навън, сред объркания свят? На колко бойни поля подгизваше от дъжда и премръзваше от вятъра? И кой, дори и по време на мир, го излагаше на трудностите и на вътрешни дела, и на дипломатически отношения, без дори и да помисли за ден почивка? Ханбей бе човек, на когото би трябвало да гледа като на учител, но се бе отнасял с него също като с всеки един служител.
Хидейоши чувстваше, че носи вината за сериозността на положението на Ханбей и накрая, като отмести поглед встрани, сам зарони тежки сълзи. Бялата хризантема в бамбуковата поставка пред него, поела вода, побеля още повече и още по-силно замириса.
Ханбей мълчаливо се винеше заради сълзите на Хидейоши. Непростима проява на непокорство като служител и липса на решителност като воин бе да обезкуражава своя господар, когато военните му отговорности са така тежки.
— Мислих, че ще сте изтощен след този дълъг поход и затова откъснах тази хризантема от градината — каза Ханбей.
Хидейоши замълча, но погледът му бе привлечен от цветето. Изглеждаше облекчен, че темата на разговора се промени.
— Какъв чудесен мирис. Предполагам, хризантемите по връх Хираи са цъфтели, но аз не съм забелязал мириса или цвета им. Сигурно сме ги изпотъпкали с окървавените си сандали — засмя се той, като се опитваше да ободри боледуващия Ханбей.
Съчувствието, което Ханбей проявяваше към господаря си, се равняваше на усилията на този да ободри своя служител.
— Докато седя така, наистина мога да разбера колко трудно е да поддържам пълно съгласие между тялото и ума си — каза Хидейоши. — Бойното поле заема времето и огрубява нрава ми. Тук се чувствам спокоен и щастлив. Някак си ми се струва, че виждам всичко по-ясно и че се изпълвам с чудна решимост.
— Е, очевидно хората ценят покоя и душевното спокойствие, но няма същинска полза да станеш, както казват, човек на отдиха — такъв живот е празен. Вие, господарю, не си давате и минута почивка между една грижа и тази, която идва след нея. Допускам, за вас е чудотворен лек да се порадвате на този неочакван миг спокойствие. А аз…
Ханбей сигурно щеше да се обвини и отново да поднесе извинения, затова Хидейоши неочаквано го прекъсна:
— Между другото, чухте ли новината за бунта на Араки Мурашиге?
— Да, снощи тук дойде един човек с подробни известия.
Ханбей каза това, без дори да повдигне вежда, сякаш бе от малко значение.
— Е, бих искал да поговорим малко за това — каза Хидейоши и премести коленете си по-напред. — На съвета на господаря Нобунага в Адзучи решиха в общи черти да изслушат оплакванията на Мурашиге и после да направят всичко възможно да го укротят и да се споразумеят с него. Чудя се обаче дали това наистина е добро хрумване. А какво ще правим, ако Мурашиге сериозно се разбунтува? Бих искал да чуя откровеното ви мнение. Това, всъщност, е втората причина, заради която дойдох тук.
Хидейоши питаше за план как да се справят с положението, но Ханбей му отвърна кратко:
— Мисля, че така е добре. Това е много умно решение.
— Е, ако пратят от Адзучи вестоносец с успокояващи думи, ще бъде ли умиротворена крепостта Итами без произшествия?
— Не, разбира се, че не.
Ханбей поклати глава.
— Няма. Мисля, че сега, когато там са развели знамето на бунта, с положителност няма отново да го свият и да се покорят на Адзучи.
— Ако това е истина, не е ли само пилеене на усилия да се праща посланик?
— Може и да изглежда така, но това ще бъде от определена полза. Бих казал, че да действа отначало с човечност и да покаже на един служител грешката му, би дало на света да узнае за добродетелта на господаря Нобунага. През това време господарят Мурашиге най-вероятно ще е стреснат и объркан, а така стрелата, която е изтеглил без оправдание и вътрешна убеденост, от ден на ден ще изтънява.
— Как, мислите, трябва да предприемем нападението си над него и какво предвиждате относно западните области?
— Мисля, че няма изглед нито Мори, нито Хонганджи да започнат нещо изненадващо. Мурашиге вече се е разбунтувал, тъй че по-вероятно е да го оставят да се въвлече в кърваво стълкновение. После, ако видят че хората ни в Харима или щабът на Негово Височество в Адзучи са отслабени, ще се метнат към открилия се процеп и ще нападнат от всички страни.
— Точно така, ще се възползват от глупостта на Мурашиге. Не зная от какъв род може да е било
