Шиканосуке не ги забеляза. Лодката със семейството му почти бе стигнала средата на реката.
Речният вятър изпълваше гърдите му и цялата гледка замайваше просълзения му поглед. Сега той тъжеше и жалеше. Като съпруг и баща, сърцето му се късаше при мисълта за неговото останало без дом семейство.
Дори и най-храбрият воин има чувства, а за Шиканосуке казваха, че е по-мек от повечето мъже. Смелостта и доблестният дух пареха сега в очите му по-силно от горещото лятно слънце. Бе изоставен от Нобунага, скъса с Хидейоши, предаде крепостта Кодзуки и след това поднесе главата на своя господар на враговете му.
А сега още е тук и упорито се е вкопчил за живота. Какви бяха надеждите му? Каква чест му бе останала? Обидите на околните му се струваха като свирукането на скакалците, които сега подскачаха около него. Но докато ги слушаше и хладният ветрец облъхваше гърдите му, той нехаеше.
Това стихотворение бе написал преди доста години. Сега си го каза наум. Спомни си, какво се бе клел на своята майка, която го окуражаваше като млад, на предишния си господар и на боговете и как заричаше новата луна в пустото небе, преди да влезе в сражение:
— Дари ме с всякаква трудност!
Една по една бе успявал да преодолее всички трудности досега. Шиканосуке смяташе, че това е най- голямата радост за един мъж и най-доброто удовлетворение за самия него.
Сто изпитания, сами по себе си, не са причина за тъга. Като вървеше с тази своя вяра през живота, при всичките премеждия Шиканосуке бе изпитал и голяма радост. Продължи да гледа така на нещата дори и когато вестоносецът на Хидейоши му съобщи, че Нобунага е променил плановете си. Истината бе, че за миг се обезкуражи, но не обвини никого. Нито пък почувства горчивина. Никога, дори и сега, не бе потъвал в отчаяние и не си бе мислил: „Това е краят“. Вместо това гореше от очакване. „Още съм жив и ще живея чак докато пресекне дъхът ми!“ Имаше една голяма надежда — да се приближи до своя смъртен враг Кикава Мотохару и да умре, пронизвайки го в сърцето. Веднъж отнел живота на Кикава, с радост ще срещне своя предишен господар в отвъдното.
При все че Шиканосуке се бе предал, Кикава не бе достатъчно глупав да се срещне с него очи в очи, а любезно му предостави една крепост и го отпрати. Сега Шиканосуке тъжеше и се питаше кога ли за в бъдеще ще му се даде такава възможност.
Лодката, натоварена със семейството и служителите му, спря на отсрещния бряг. За миг вниманието му бе погълнато от гледката на това, как неговите домашни стъпват, заобиколени от голяма тълпа, на сушата.
Без нито звук зад Шиканосуке изникна голо острие и се вряза в рамото му. В същото време друго острие се удари в скалата, на която бе седнал. Искри хвръкнаха във всички посоки. Дори мъж като Шиканосуке можеше да бъде сварен неподготвен. Макар сабята да се заби надълбоко, Шиканосуке скочи на крака и сграбчи неуспелия убиец за перчема.
— Страхливец! — извика той.
Преживя първата рана, но нападателят му имаше и съучастник. Като видя другаря си застрашен, вторият мъж се спусна към Шиканосуке с размахана сабя и завика:
— Готви се да умреш! Това е заповед на господаря ни!
— Копеле! — процеди ядно през зъби Шиканосуке.
Блъсна първия нападател върху другаря му, който падна на земята. Видял се за миг свободен, Шиканосуке побягна към реката, като вдигаше високи пръски пяна.
— Не му давайте да избяга! — извика един от началниците на отряда и сам се затича напред.
Запрати с все сила копието си от брега. То удари бягащия в гърба и го повали по лице в реката. Дръжката щръкна право нагоре в почервеняващата вода, като забит в кит харпун.
Двамата убийци нагазиха в реката. Извлякоха за краката ранения Шиканосуке, приковаха го към земята и го обезглавиха. Струйки кръв потекоха между камъчетата на речния бряг, а миещите брега вълни на река Абе поаленяха като пламък. В същото време от другия бряг се носеха викове и писъци.
— Господарю!
— Господарю Шиканосуке!
Двамата прислужници на Шиканосуке се затичаха към него, но Мори бяха предвидили и това. Преди още да извикат, мъжете бяха заобиколени от желязна преграда и не можаха да направят и крачка повече. Щом разбраха, че техният господар е намерил края си, се биха с всичката останала им сила, докато и те го последваха в смъртта.
Тялото на човека не може да живее вечно. Непоколебимата вярност и чувство за дълг обаче дълго се пазят в бойното предание. Воините от по-късно време често казваха, че винаги, когато вдигнат поглед и зърнат новата луна в индиговосиньото небе, си спомнят за непобедимостта на Яманака Шиканосуке и ги обзема чувство на благоговение. В сърцата им Шиканосуке щеше да живее вечно.
Сабята на Шиканосуке и кутията за чай „Големия океан“ бяха пратени заедно с главата му на Кикава Мотохару.
— Ако не те бяхме посекли — каза Кикава, докато гледаше главата, — един ден ти щеше да държиш моята глава в ръцете си. Такъв е Пътят на самураите. След като си постигнал приживе, каквото си могъл, трябва да се примириш и да намериш покой в отвъдното.
Когато седем хиляди и петстотинте мъже на Хидейоши тръгнаха от Кодзуки, изглеждаше че ще настъпят към Таджима, но те изведнъж завиха към Какогава в Харима и се сляха с тридесетте хиляди на Нобутада. Лятото клонеше към края си.
Нападнати от тази голяма войска, и двете крепости Канки и Шиката бързо паднаха. Единствената, която се държеше, бе Мики, твърдината на рода Бесшо. Сраженията в които влязоха Ода при настъплението си към тази крепост, бяха на пръв поглед твърде леки, но превземането на поредица от укрепления по предната отбранителна линия на Мори стана с цената на голям брой хора. Обединените сили на Ода наброяваха тридесетте и осем хиляди души, но бе ясно, че врагът ще окаже значителна съпротива.
Една от причините този поход да изисква време бе, че редом с напредъка във въоръжението, поврат беше настъпил и в начина за водене на война. Общо взето, оръжието на хората от западните области бе по-добро от това на противниците на Ода в Ечидзен или Кай.
За първи път силите им биваха изправени срещу толкова барут и оръдия.
За Хидейоши това беше противник, от който може да научи много. Навярно Канбей уреди покупката, но самият Хидейоши беше първият, който изостави старите китайски оръдия и се снабди с произведени от южните варвари. Постави ги на върха на една наблюдателна кула. Щом видяха това, останалите военачалници на Ода също се завтекоха да се сдобиват с най-новите оръдия.
Щом чуха за боевете в западните области, от Хирадо и Хиката в Кюшу надойдоха множество търговци на оръжие и като залагаха живота си, се промъкнаха между корабите на Мори, за да стигнат до пристанищата по крайбрежието на Харима. Хидейоши подпомогна тези хора и ги свърза с останалите военачалници, на които каза да купуват от новото оръжие, независимо от цената.
За пръв път изпробваха силата на новите топове при крепостта Канки. Ода издигнаха малко възвишение срещу мястото на нападението и построиха върху него наблюдателна кула от дърво. След това поставиха отгоре едно голямо оръдие и го насочиха към стените. Пръстеният насип и портата лесно бяха съборени. Истинският прицел обаче бяха кулите и вътрешното укрепление.
Но врагът също имаше артилерия, както и най-новите пушки и барут. Наблюдателната кула на няколко пъти бе разбивана на парчета и изгаряна до основи, само за да бъде издигната отново и отново разрушена доземи.
През време на тези тежки сражения сапьорите на Хидейоши запълниха рова с пръст и се приближиха
