Канбей се загледа в работещите. Изтощени от непрекъснатата денонощна работа, някои от тях едва се помръдваха. Оставаха им още само две седмици, за да довършат строежа си.
Минаха два дни. После три. Пет.
„Напредваме толкова бавно, че няма да можем да свършим този бент и за петдесет, дори за сто дни, а какво остава — за две седмици“, помисли си Канбей.
Рокуро и Кюемон стояха без сън, за да наглеждат работниците. Каквото и да правеха те обаче, мъжете си оставаха недоволни и лениви. Отгоре на това някои дори умишлено пречеха на работата, като убеждаваха сравнително по-послушните си другари нарочно да забавят темпото.
Канбей не можеше да гледа това безучастно. Накрая, с бастун в ръката, започна сам да посещава мястото на работата. Застанал на един насип прясна пръст край най-сетне завършената част на дигата, той с пламнал поглед следеше хилядите работещи долу. Когато забележеше у някого и най-малката проява на леност, се спускаше към него с бързина, каквато човек надали би очаквал от сакат и го биеше с тоягата си.
— Работи! Защо мързелуваш?
Работниците се разтреперваха и разбързваха, но само докато Канбей ги гледаше.
— Куцият дявол ни наблюдава!
Накрая Канбей съобщи на Хидейоши:
— Няма да е възможно да свършим навреме. За всеки случай, ако подкрепленията от Мори пристигнат, докато още не сме и преполовили строежа, бих искал да ви помоля предварително да обмислите някакъв резервен план за действие. Бог ми е свидетел, да накараш тези хора да работят е по-трудно, отколкото да заповядаш на войници да настъпят срещу врага.
Хидейоши, необичайно притеснен, мълчаливо пресмяташе нещо на пръстите си. Ежечасно го осведомяваха за настъплението на голямата войска на Мори и всяка вест за него бе като нов облак, който надвисва над планината преди вечерна буря.
— Не се отчайвайте, Канбей. Имаме още седем дни.
— Строежът е завършен едва на една трета. Как ще издигнем бента за толкова малко време?
— Може да успеем.
За първи път Хидейоши влизаше така в спор с Канбей.
— Можем да го свършим — продължи той. — Но не и ако нашите три хиляди работници работят само колкото за три хиляди души. Ако един от тях обаче работи като трима или дори петима, ще е все едно, че имаме десет хиляди. А ако самураите, които ги надзирават, постъпят по същия начин, един човек ще работи с духа на десет и би трябвало да успеем да постигнем всичко, каквото пожелаем. Ще отида сам на мястото на строежа, Канбей.
На следващата сутрин един облечен в жълто вестоносец обиколи тичешком строежа и заповяда на работниците да спрат работа, за да се наредят около едно издигнато на дигата знаме.
Всички, хората от нощната смяна, които тъкмо се разотиваха по домовете си и тези, които току-що идваха, последваха своите началници. Когато трите хиляди се събраха на едно място, бе трудно да се различи цвета на пръстта от този на лицата им.
С известно опасение вълната от почернели работници пристъпи напред. Не бяха обаче загубили лъжливата си храброст и продължаваха да се шегуват и закачат. Изведнъж Хидейоши се приближи до столчето, поставено пред знамето и всички се умълчаха. Оръженосците и служителите му стояха тържествено изправени малко по-назад, от лявата и от дясната страна. „Дявола“ Курода Канбей, ежедневен прицел на тяхната злоба, бе застанал встрани, подпрян на бастуна си. Той се обърна към тях от върха на дигата.
— Днес господарят Хидейоши пожела да узнае какво мислите. Както всички знаете, определеното за издигане на бента време наполовина изтече, а строежът напредва бавно. Според господаря една от причините за това е, че не сте положили същинско старание в работата. Нареди да се съберете тук, за да може открито да му кажете от какво сте недоволни или какво ви пречи и какво е онова, което искате.
За миг Канбей спря да говори и огледа работниците. Тук-там хората шепнеха нещо помежду си.
— Груповите началници трябва добре да разбират своите подчинени. Не пропускайте тази възможност да кажете на Негово Височество какво точно желаете. Нека пет-шест от мъжете да дойдат като представители на останалите и гласно да изкажат недоволствата и исканията си. Ако са оправдани, желанията им ще бъдат изпълнени.
При тези думи напред излезе гол до кръста висок мъж с непокорен израз на лицето. С вид, сякаш се опитва да спечели подкрепата на насъбраното множество, той се изкачи до върха на дигата. Като видяха това, още трима-четирима работници се закатериха след него.
— Само тези хора ли ще ви представляват? — попита Канбей.
Щом приближиха до походното столче на Хидейоши, всички коленичиха на земята.
— Няма нужда да коленичите — каза им Канбей. — Днес Негово Височество открито ви кани да изкажете недоволството си. Дошли сте тук пред него като представители на всички, които работят на строежа, така че говорете свободно това, което мислите. От вас зависи дали работата ще бъде свършена навреме. Искаме да ни кажете причините за недоволството, което досега сте таили в себе си. Да започнем с дошлия пръв, човека отдясно. Хайде.
Тонът на Канбей звучеше примирително. Щом повторно ги подкани да говорят, един от петимата мъже най-сетне се обади.
— Добре тогава, ще ви се доверя и ще говоря, но не се сърдете, а? Първо на първо… е, ами… вижте какво…
— Говори.
— Ами, за всяка изнесена торба с пръст ни плащате по един шо ориз и сто мон и истината е, че като бедни селяни ние се радваме, дето сме си намерили работа. Обаче… всички смятаме, че тъй като сме прости работници, вие може и да се отметнете от думата си.
— Добре — обади се Канбей, — защо човек с добро име като господаря Хидейоши да се отмята от думата си? Срещу всяка предадена торба получавате белязана бамбукова пръчица, която на вечерта можете да размените срещу същинско заплащане, нали така?
— Да, ваше превъзходителство, пръчици получаваме, но всеки ден, дори да сме изнесли десет или двайсет торби, получаваме един шо кафяв ориз и сто мон. Останалото са военни разписки и купони за ориз, които, казват, ще можем да осребрим по-късно.
— Така е.
— И това ни тревожи, ваше превъзходителство. Каквото и да спечелим, в пари или в ориз, ще е добре за нас, но без него някой беден надничар като мене няма да успее да изхрани жената и децата си.
— А не са ли сто мон и един шо ориз много повече от това, което обикновено припечелвате?
— Не се шегувайте, ваше превъзходителство. Ние не сме коне или добитък. Ако цялата година работехме, като работим сега, скоро щяхме да грохнем. При все това се съгласихме да послушаме заповедта на Негово Височество и денонощно сме на работа. Можем да се трудим извънредно, но трябва да знаем, че ще получаваме необходимото, а после ще можем да пием саке, да изплатим дълговете си и да купим някоя нова дреха за жените. Щом обаче ни се дават само обещания, не може да работим с истинско желание.
— Трудно е да ви разбере вас човек. Войската на господаря Хидейоши винаги се е въздържала от насилие и не ви е причинила никаква вреда досега. От какво всъщност има толкова да се оплаквате?
Петимата работници се засмяха тъжно. Единият каза:
— Ние не се оплакваме, Ваше превъзходителство. Платете ни просто това, което сме заслужили. Не можем да напълним стомасите си със стари хартии и купони за ориз. И по-важното е: кой ще ни даде срещу тези хартии истински пари в деня, когато господарят Хидейоши загуби битката?
— Ако в това е въпросът, няма изобщо за какво да се тревожите!
— Но почакайте. Казвате, че ще победите и заедно с всички военачалници тук сте заложили живота си за тази победа. Аз обаче не бих дал и половината от онова, което имам, за такъв облог. Ей, всички вие! Не съм ли прав?
Размаха ръце от върха на бента, за да получи съгласието на хилядите работници. На мига се понесе одобрителен вик и морето от човешки глави се развълнува, докъдето поглед стига.
