изглеждате много добре, майко.
— Казват, че възрастта се навлича като дреха. Ето, че вече облякох седемдесетата си година. Живях дълго — много повече, отколкото очаквах. Никога не съм мислила, че ще живея толкова.
— Не, не. Трябва да живеете до сто. Та не виждате ли, че съм още момче.
— Тази година ще навършиш четирийсет и шест — отвърна със смях старицата. — Как може да си още момче?
— Но не сте ли вие, майко, която от сутрин до вечер все говори за мен като за „онова момче“?
— Това е просто навик.
— Е, надявам се винаги да ме наричате така. Да ви призная, макар все повече да остарявам, умът ми все не може да настигне годините. А и, мамо, ако ви нямаше тук, щях да загубя най-скъпото си и да няма вече към какво да се стремя. Няма да мога да раста повече.
Мийоши, който се появи зад гърба му, завари Хидейоши все така погълнат в разговора с майка си. Изненадан той каза:
— Не сте ли свалили още дрехите си от пътя, господарю?
— А, Мийоши. Защо не седнете?
— Бих искал, но няма ли вие първо да се изкъпете?
— Да, прав сте. Води ме към банята, Нене.
Кукуригането на петела изненада Хидейоши. Прекара по-голямата част от нощта в разговори и спа съвсем кратко. Призори се облече в тържествено кимоно и празнична шапка и отиде да се помоли пред олтара на крепостта. После яде оризови сладки и супа в стаята на Нене. След това тръгна към главното укрепление. Днес, на втория ден от новата година, редицата от хора, дошли в крепостта да му поднесат благопожеланията си, изглеждаше безкрайна.
Хидейоши поздравяваше всеки поотделно и му предлагаше чаша саке. Лицата на гостите бяха весели и бодри. Като минеше през главното и западното укрепление, човек виждаше, че стаите до една са препълнени с тях — там една група припяваше стихове от пиеса Но, тук път други рецитираха стихове. Дори по обед потокът от посетители не спря.
До пети Хидейоши се погрижи за всичко, което имаше да се върши в Химеджи и вечерта на същия ден изненада служителите си, като им обяви че утре заминава за Киото. Всички се спуснаха да подготвят нещата навреме. Бяха смятали, че господарят им ще остане в крепостта до средата на месеца — а и до обяд Хидейоши не бе дал и най-малък знак, че се кани да си тръгва.
Едва много по-късно хората разбраха какво го е накарало да постъпи по този начин. Хидейоши винаги действаше бързо и никога не пропускаше добра възможност.
Секи Моринобу бе началник на крепостта Камеяма в Исе. Макар и на думи да беше служител на Нобутака, той сега се намираше в приятелски отношения с Хидейоши. През време на празниците Секи тайно дойде в Химеджи, за да поздрави господаря за Новата година.
Докато се срещаше с Хидейоши, от Исе пристигна вестоносец. Крепостта на Секи била превзета от главния поддръжник на Нобутака — Такигава Кадзумасу.
Хидейоши тръгна от Химеджи, без да губи нито минута. Същата вечер стигна в крепостта Такарадера, на седми влезе в Киото, на следващия ден беше в Адзучи и на девети се срещна с тригодишния Самбоши.
— Току-що поисках от господаря Самбоши позволение да вляза във война с Такигава Кадзумасу — каза Хидейоши на Секи и останалите господари, когато излезе от залата за приеми. Всички бяха като втрещени. — Зад това стои Кацуие. Трябва да завладеем Исе, преди войниците на Кацуие да са в състояние да се придвижат дотам.
От Адзучи Хидейоши излезе с призив към поддръжниците си. Писмото бе разпратено навсякъде в неговите владения, както и до други, приятелски настроени към него военачалници. Всички войни, които държат на правдата, бяха призовани да се съберат в Адзучи. Колко жалко беше за заговорниците, че дадоха повод за това събиране. В Китаношо Шибата Кацуие очакваше край съпругата си — красивата господарка Оичи — природата да свърши своето и снегът да се стопи.
Само веднъж да дойде пролетното слънце и да отвори пътищата. Обаче снежните стени, които му се бяха стрували непреодолима преграда, сега се пукаха още преди идването на пролетта.
Върху Кацуие се стовариха удар след удар — падането на крепостта Гифу, измяната на Нагахама, предаването на Нобутака. Сега пък Хидейоши се готви да нападне Исе. Чувстваше, че нито може да тръгне нанякъде, нито пък може да остане на място. Снегът по границите на областта му обаче оставаше все така дълбок като планинските проходи на Сечуан. Нито войници, нито обоз биха могли да минат през него.
Нямаше значи нужда да се тревожи от някакво нападение от страна на Хидейоши. Врагът му ще настъпи, едва когато снегът започне да се топи. Кой обаче може да каже кога ще стане това? Снегът сякаш се беше превърнал в защитна стена против неприятеля.
„Кадзумасу също е опитен войн, мислеше си Кацуие, но превземането сега на малки крепости в Камеяма и Мино е просто пилеене на усилия и при това — съвсем не в подходящия момент. Това е глупост.“ Беше като бесен.
Макар собственият му план далеч да не бе безупречен, сега той се ядосваше на Такигава Кадзумасу, предприел нападението си прекалено рано.
Дори и Кадзумасу да беше се съобразил със замисъла на Кацуие и да бе изчакал снегът да се стопи, Хидейоши, който вече прозираше намеренията на врага си, надали щеше да губи време в изчакване. С една дума, Кацуие бе надхитрен. Още откакто той прати хора да водят преговори за мир, Хидейоши беше разбрал какво всъщност крие в сърцето си.
Господарят на Шибата обаче не се канеше да остане бездеен. На два пъти той прати вестоносци — веднъж до бившия шогун Йошиаки, когото молеше да подучи Мори да нападнат от запад и после — до Токугава Иеясу.
На осемнадесетия ден от първия месец обаче, Иеясу по никому неизвестни причини тайно се срещна с най-големия син на Нобунага — Нобуо. Досега той бе обявявал строг неутралитет — какви ли бяха сега плановете му? А и защо човек, дарен с такава хитрост, се срещаше с някого, у когото това качество изобщо липсва?
Иеясу покани Нобуо, който плахо се оставяше да бъде носен от бурното течение на събитията, в своите частни покои. Там синът на Нобунага, редом с развлеченията, бе въвлечен и в тайни преговори. Иеясу се отнасяше към Нобуо точно като възрастен към дете. До каквито и изводи да стигнаха те, всичко остана в тайна. Във всеки случай Нобуо се върна в Кийосу, преливащ от радост. Видът му беше като на останал много доволен от себе си търговец, но в същото време нещо в него говореше и за гузна съвест. Изглежда, много се колебаеше дали ще може да погледне Хидейоши в очите.
А къде беше самият Хидейоши на осемнадесетия ден от първия месец? Какво правеше? Придружаван само от неколцина доверени служители, той заобиколи северния дял на езерото Бива и тайно премина през планинската област по границата между Оми и Ечидзен.
Докато оглеждаше планинските села и височините, все още покрити с дълбок сняг, Хидейоши сочеше с бамбуковата си пръчка всяко едно ключово място и непрестанно даваше нареждания.
— Това връх Тенджин ли е? И тук трябва да се издигнат няколко насипа. Започнете веднага работа и на онзи връх ето там.
На седмия ден от втория месец Хидейоши прати от Киото до рода Уесуги писмо, в което им предлагаше съюз.
Не беше сложно да се отгатне поводът за това. Шибата и Уесуги от дълги години бяха заети в кръвопролитни сражения и постоянно си оспорваха по някое парче земя по границата. Вероятно бе сега Кацуие да се опита да отстрани този стар спор, за да може да съсредоточи всичките си усилия в двубоя с Хидейоши. Твърдоглавието и гордостта му обаче надали щяха да помогнат при изпълнението на един толкова тънък план.
Два дни след като прати своето послание до Уесуги на север, Хидейоши обяви, че войската му потегля за Исе. Раздели отрядите си на три части, които поеха по три различни пътя.
Планините и билата потрепериха от бойните викове на мъжете, които крачеха под развети знамена и барабанни удари. Трите крила прекосиха централната планинска верига на Оми и Исе и се прегрупираха в
