— Кой връх е Накао?
— Онзи ето там.
Хидейоши погледна, накъдето сочеше войникът. Врагът беше разположен на стан на това място. По склона на планината вървеше дълга редица от знамена, която продължаваше чак до подножието. Всичките принадлежаха на едно и също поделение. Ако погледнеше по-надалеч, човек можеше освен това да види, че знамената на северните войски покриват цялата далечна околност и се веят по ключовите места на по- близките върхове и покрай пътя. Сякаш някой върховен майстор на военното изкуство бе решил да превърне това парче земя в поле, на което да изпита всички свои умения. В разположението на отрядите не бе оставена и една празнина и те величествено стояха насреща, готови сякаш да погълнат противника.
Хидейоши мълчешком огледа всичко това, след това обърна поглед към главния лагер на Кацуие на връх Накао и дълго се взира неподвижно в него.
Като се напрегна, различи някаква група от хора, които подобно на мравки се трудеха върху нещо непосредствено на юг от лагера. Това се повтаряше на не едно и две места. По всяко, дори и съвсем малко възвишение, се наблюдаваше раздвижване.
— Е, изглежда Кацуие се готви за дълъг поход.
Хидейоши вече знаеше обяснението за всичко. Неприятелят укрепява южната страна на лагера си. Целият боен ред, който като ветрило се разпростираше с главната армия в средата, беше много добре обмислен. Настъплението им щеше да е внимателно и сигурно пресметнато. Нямаше признак, че се готвят да нападат изневиделица.
Замисълът на враговете му беше ясен. Накратко, Кацуие ще се опита да го задържи на това място, за да даде на своите съюзници в Исе и Мино време да се подготвят, за общо настъпление отпред и откъм тила.
— Да се връщаме — нареди той и тръгна надолу по склона. — Няма ли друг път, по който да слезем?
— Има, господарю — отвърна гордо един от оръженосците.
Стигнаха до един съюзнически стан точно между връх Тенджин и Икенохара. По знамената познаха, че войниците са на Хосокава Тадаоки.
— Жаден съм — заяви Хидейоши, след като се представи на входа.
Тадаоки и неговите служители сметнаха, че господарят им прави изненадваща проверка.
— Не — обясни той, — просто се връщам от връх Фуморо. Но след като съм дошъл…
Застана пред Тадаоки, пи вода и започна да дава заповеди:
— Веднага вдигайте шатрите и се връщайте у дома. После се качете на бойните кораби, които стоят на котва при Миядзу в Танго и нападнете вражеското крайбрежие.
Хрумването за флот дойде на Хидейоши, докато изкачваше планината. Замисълът като че нямаше нищо общо със сегашните му грижи, но такива несъответствия изглежда бяха присъщи на неговия ум. Ходът на мисълта му не се ограничаваше от това, което той виждаше пред себе си.
След половин ден оглед на положението Хидейоши вече почти напълно бе определил по-нататъшната си стратегия. Същата нощ повика в шатрата си всички военачалници и им каза какво мисли да прави — тъй като врагът се готви за продължително противостояние, техните отряди също ще построят насипи и ще се готвят за отбрана.
Започна изграждането на верига от укрепления. Всичко бе замислено със замах — строежът трябваше и да повдигне духа на войниците. Решението на Хидейоши да го започне пред самите очи на врага, докато решителната битка изглеждаше вече неизбежна, можеше да се нарече или безразсъдно, или дръзко. Това лесно би могло да струва загуба на войната. Въпреки това той бе готов поеме риска, за да заздрави отношенията си с обитателите на областта, където воюваха.
Начинът, по който воюваше Нобунага, обикновено биваше определян с изрази като „неудържима сила“; казваха, че с настъплението му тревата и дърветата изсъхвали. Този на Хидейоши обаче бе по-различен. Където и да се появеше и да разпънеше стана си, той се опитваше да привлече местните хора на своя страна. Този въпрос беше за него особено важен и той искаше да се погрижи за това, още преди да се е заел със същинския разгром на противника.
Строгите заповеди са опора на войската, но дори и в дни, когато се очакваше кръвопролитие, край мястото където Хидейоши поставяше своето походно столче, сякаш повяваше пролетен ветрец. Някой дори написа стиховете: „Където е Хидейоши, там духа пролетен вятър.“
Редиците от крепости трябваше да преминат през две местности. Първата тръгваше от Китаяма в Наканого покрай пътя за северните области през върховете Хигашино, Данги и Шинмей; втората следваше върховете Ивасаки, Оками, Шидзугадаке, Тагами и Киномото. Такова голямо начинание изискваше десетки хиляди работни ръце.
Хидейоши събра хора от областта Нагахама. В околностите, особено опустошени от войната, той нареди да се поставят табели с обявления, че се търсят работници. Планините бяха пълни с бежанци. Навсякъде се сечаха трупи, проправяха се пътища, издигаха се укрепления и лесно можеше да се повярва, че крепостите ще изникнат като за една нощ. Работата по строежа обаче не беше лесна. Всяко от укрепленията се нуждаеше от наблюдателна кула и помещения за войниците, от ров и насипи. Издигаха се по три дървени огради, а право над пътя, по който бе най-вероятно да нападне врагът, струпваха дървета.
Между връх Хигашино и връх Данги се проточиха ограда и окоп. Това бе местността, за която бе най- вероятно да се превърне в бойно поле. Дори тази задача сама по себе си беше обезсърчаваща, но нужната работа привърши само за двадесет дни. Като помощници се включиха дори жени и деца.
Шибата от време на време нападаха нощем и се опитваха да създават дребни пречки на строежа, без обаче да могат да спрат хода му. Те изглежда разбраха, че не могат да имат същински успех срещу хора, които постоянно са добре подготвени и отново притихнаха като самата планина, в която се бяха настанили.
Положението бе почти зловещо. Защо просто някоя от страните не предприеме нещо? Хидейоши обаче добре разбираше какво става. Постоянната мисъл, че има пред себе си стар и опитен боец, който не е лесна плячка, владееше ума и на Кацуие. Имаше обаче и други важни причини.
Кацуие вече беше свършил с военните приготовления, но смяташе, че още не е назряло времето да вдигне на крак съюзниците, на които разчита.
Тези съюзници бяха, разбира се, отрядите на Нобутака в Гифу. Веднага щом той се окаже свободен, за да настъпи, Такигава Кадзумасу също щеше да е в състояние да нападне от крепостта Кувана. Едва тогава Кацуие би могъл да премине към осъществяване на своите замисли.
Повелителят на рода Шибата знаеше, че ако нещата не се развият по този начин, победата няма да му се удаде лесно. От самото начало внимателно и с известна тревога беше планирал всичко точно по този начин. Основа на предвижданията му бе сравнението, което правеше между силата на областите на Хидейоши и на своите собствени.
По това време, като се вземе предвид славата на противника му след сражението при Ямадзаки, съюзниците, на които той би могъл да разчита, бяха областите Харима, Таджима, Сетцу, Танго, Ямато и още няколко, които общо биха могли да съберат около шестдесет и седем хиляди войници. Ако към това се прибавят и дружините от Овари, Исе, Ига и Бидзен, общото число щеше да е към сто хиляди.
Кацуие можеше да събере силите на Ечидзен, Ното, Ояма, Оно, Мацуто и Тояма. Това би означавало войска от не повече от четиридесет и пет хиляди души. Ако обаче го подкрепяха Мино и Исе на Нобутака и частите на Кадзумасу, щеше да разполага с близо шестдесет и две хиляди мъже, което го правеше почти равностоен на неприятеля.
Чаша чай
Мъжът приличаше на странстващ монах, но вървеше с походката на човек на оръжието. Сега тъкмо се изкачваше по пътя за Шуфукуджи.
— Къде отиваш? — посрещнаха го стражите на Шибата.
— Аз съм — отвърна духовникът и отметна монашеската си качулка.
Пазачите дадоха знак към дървената ограда зад тях. Зад портата в нея се криеше още една група мъже. Монахът пристъпи към началника им и му каза няколко думи. За миг като че настъпи известно объркване, но
