някоя от портите, Генба просто съобщаваше името си, поглеждаше стражите от гърба на коня и те го пропускаха да мине.
Тъкмо когато обаче се канеше да влезе през портата на самото главно укрепление, началникът на охраната рязко му извика:
— Чакайте! Къде отивате!
Генба се извърна и втренчи поглед в мъжа.
— А, вие ли сте това, Менджу? Идвам при чичо си. Той в шатрата за спане ли е или при военачалниците?
Менджу се намръщи, застана пред Генба и ядосано каза:
— Моля, първо слезте от седлото.
— Какво?
— Тази порта е много близо до шатрата на господаря Кацуие. Без значение кой минава оттук и колко бърза, не е позволено да се влиза на кон.
— С мен ли смеете да говорите така, Менджу? — попита гневно Генба, който обаче добре разбираше, че ще трябва да се подчини на реда в лагера.
Слезе от седлото, както го помоли служителят и изръмжа:
— Къде е чичо ми?
— Тъкмо се съвещава с военачалниците.
— Кои са там?
— Господарят Хайго, господарят Оса, господарят Асами и господарят Кацутоши.
— Щом е така, нищо не пречи и аз да отида при тях.
— Не, първо ще съобщя за идването ви.
— Няма нужда.
Генба бутна войника настрани и мина покрай него. Менджу го изгледа как се отдалечава. Изразът на лицето му се помрачи. Предизвикателството, което отправи към Генба, не беше само заради спазване на военната дисциплина. Опитваше се да накара младежа да промени изобщо държанието си от известно време насам.
Горделивостта на Генба се дължеше на вниманието, което неговият чичо винаги му обръщаше. Като наблюдаваше проявите на сляпа привързаност от страна на чичото към племенника, Менджу не можеше да не се обезпокои за бъдещето. Най-малкото, не смяташе, че е редно Генба да се обръща към главнокомандващия на войската с „чичо“.
Генба обаче нехаеше за това, какво би могло да безпокои Менджу. Влезе право в шатрата на чичо си и без дори да поздрави останалите служители там, прошепна в ухото на Кацуие:
— Когато свършите, имам да обсъдя с вас нещо поверително.
Кацуие бързо приключи със съвещанието. След като всички военачалници се бяха оттеглили, той се наведе от походното си столче и заговори със своя племенник. Генба се засмя самодоволно и показа отговора на Шоген, уверен, че той ще достави голяма радост на чичо му.
Кацуие наистина бе доволен. Замисълът, който бе подготвил и помолил Генба да осъществи, сега започваше да дава плод. Дори само заради това, новината не можеше да зарадва никого повече от него самия. Добре известно беше, че обича тайните заговори и сега писмото на Шоген го докара почти до упоение.
Целта на плана бе врагът да бъде отслабен отвътре. За Кацуие присъствието на хора като Шоген и Огане във войската на Хидейоши бе постоянен повод за кроеж на заговори.
Що се отнася до Шоген, то той с учудваща слепота вярваше, че победата ще бъде на Шибата. Истина е, че след време този човек също стана жертва на съмнения и угризения на съвестта. Писмото, в което даваше съгласието си обаче, вече беше изпратено и нямаше място за повече колебание. За добро или лошо, измяната на Шоген щеше да стане на следващата сутрин и сега той само чакаше, за да покани войниците на рода Шибата в своята крепост.
Дванадесето число на месеца, полунощ. Големите огньове вече само тлееха и единственият шум, който се чуваше в покрития с мъгла планински лагер, беше скърцането на боровете, полюшвани от вятъра.
— Отворете портата! — извика някой с приглушен глас и почука няколко пъти по входа в дървената ограда.
Малкото укрепление в Мотояма беше по-рано седалище на Шоген, но сега Хидейоши бе поставил на негово място Кимура Хаято.
— Кой е? — попита стражът и надникна през оградата.
Вън в тъмното стоеше една самотна фигура.
— Повикайте началника Осаки — каза непознатият.
— Първо ми кажете кой сте и откъде идвате.
За миг мъжът навън не отговори. Валеше ситен дъжд и небето бе причерняло като туш.
— Не мога да ви кажа. Трябва да говоря с Осаки Уемон, тук, през оградата. Просто го повикайте.
— Свой ли сте или враг?
— Свой, естествено! Мислите ли, че някой неприятел би могъл толкова лесно да стигне чак дотук? Да не би постовете ни да не внимават? Ако това беше някакъв вражески заговор, на портата ли щях да чукам?
Думите на мъжа звучаха правдоподобно. Стражът кимна и отиде да повика Осаки.
— Какво има? — попита той.
— Вие ли сте господин Осаки?
— Да, аз. Какво искате?
— Името ми е Номура Шоджиро и съм служител на господаря Кацутойо. Понастоящем съм на служба при господаря Шоген.
— Каква работа ви води тук посред нощ?
— Трябва веднага да говоря с господаря Хаято. Разбирам, че това може да ви изглежда подозрително, но имам нещо много важно, което незабавно трябва да му кажа.
— Не можете ли да го кажете на мен и аз да му го предам?
— Не, трябва да говоря с него лично. Като залог ще ви оставя това — и Номура откачи сабите от кръста си и ги подаде през оградата на Осаки.
Поел ги в ръка, Осаки отвори портата и после поведе госта към шатрата на Хаято. През време на война в стана денем и нощем се прилагаха строги мерки за сигурност.
Отведоха Номура в тъй нареченото главно укрепление, което по-скоро напомняше обикновен дървен навес. Самата шатра на Хаято приличаше почти на походна палатка.
Хаято влезе и спокойно седна на земята.
— Какво искате да ми кажете? — попита той и погледна Номура право в очите.
Лицето на Хаято, може би заради лампата, която го осветяваше отстрани, изглеждаше извънредно бледо.
— Допускам, че вече сте поканен на чайната церемония утре в лагера на господаря Шоген на връх Шинмей.
При този въпрос очите на Номура почти светеха от напрежение. Странната тишина на нощта накара гласа му леко да потрепери. По гърбовете на Хаято и Осаки премина тръпка.
— Така е — отвърна Хаято.
— Вече приехте ли поканата, господарю?
— Да. След като са си направили труда да ми пратят покана, и аз изпратих вестоносец, който да предаде, че приемам.
— Кога тръгна той оттук?
— Днес към обяд.
— Тогава явно става дума за същата клопка, за която си и мислех.
— Клопка ли?
— В никакъв случай не трябва утре сутринта да отивате там. Чайната церемония е само предлог. Шоген е замислил да ви убие. Вече се е срещал тайно с човек на Шибата и им е пратил уверение, че преминава на
