разположило на лагер, ще сме в състояние направо да го пометем от лицето на земята. Дойде времето големите ни желания да се сбъднат и да влезем в решаваща за страната битка! Това време е сега и нито един от вас не трябва да го пропусне!
Думите на Хидейоши отведнъж превърнаха мрачната новина в повод за радост.
— Победата е наша! — заяви той.
После, без да губи време, се зае да раздава нареждания. Всеки от военачалниците, след като получеше заповед, незабавно се сбогуваше и почти политаше към лагера на своите отряди.
Допреди малко притиснати от тревожното усещане за опасност, хората сега с нетърпение чакаха да бъдат извикани по име, за да узнаят какво ще е тяхното участие в битката.
Накрая почти всички, освен личните служители и оръженосците на Хидейоши, се оттеглиха, за да се подготвят за поход. Двама местни военни обаче — Уджиие Хироюки и Инаба Итецу — заедно с Хорио Мосуке, който беше лично подчинен на Хидейоши, оставаха без нареждания.
С вид, сякаш едва се владее, Уджиие излезе напред и каза:
— Мога ли да помоля да ми окажете честта, господарю, също да подготвя отрядите си, за да ви придружа?
— Не, от вас ще искам да останете в Огаки. Трябва някой да държи под око Гифу.
После Хидейоши се обърна към Мосуке:
— Останете и вие тук.
Дал последните си заповеди, Хидейоши излезе от шатрата. Повика своя оръженосец и го попита:
— Какво стана с вестоносците, за които споменах пред малко? Готови ли са?
— Да, господарю! Чакат нареждания от вас.
Момчето бързо изтича настрани и се върна с петдесет бързи бегачи.
Хидейоши се обърна направо към мъжете:
— Днешният ден не може да се сравни с никой друг живота ни. Голямо щастие за вас е, че сте избрани за вестоносци в такъв ден.
Продължи със заповеди към всекиго поотделно:
— Двайсет от вас да разпоредят в селата от Таруи до Нагахама по залез-слънце да бъдат запалени факли и да бъдат наредени покрай пътя. Освен това по пътя да няма нищо, което да пречи на движението — ръчни колички, добитък или трупи. Децата да си стоят вкъщи, а мостовете да се укрепят.
Двадесетте мъже от дясната му страна кимнаха едновременно. Към останалите тридесет заповедта бе следната:
— Вървете възможно най-бързо в Нагахама. Нека защитниците да се подготвят, а на старейшините в градовете и селата кажете да наредят припаси покрай пътя, по който ще минем.
Петдесетте мъже незабавно се затичаха в двете посоки.
Веднага след това Хидейоши извика нещо на служителите наоколо и яхна своя черен кон.
В същото време към него неочаквано изтича Уджиие.
— Господарю! Почакайте!
Воинът се хвана за седлото на Хидейоши и мълчаливо заплака.
Хидейоши се тревожеше, че ако остави Уджиие сам в Гифу, той може да влезе във връзка с Нобутака и да му измени, затова остави при него и Хорио Мосуке.
Уджиие бе наскърбен не само от проявеното към него подозрение, но и от мисълта, че заради него младият мъж няма да може да участва в най-важното сражение на живота си.
Това силно вълнение караше сега Уджиие да задържа коня на Хидейоши за поводите.
— Дори да не ми е позволено да ви придружа, умолявам ви да разрешите поне на генерал Мосуке да бъде редом с вас. С радост на място ще се изкормя, за да не ви създавам повод за грижи!
И той сложи ръка върху сабята си.
— Не си губете ума, Уджиие! — извика Хидейоши и плесна мъжа по ръката с камшика си. — Ако толкова иска да дойде с мене, Мосуке може да го направи. Но нека това да стане, след като войската вече е потеглила изцяло. Не можем да оставим тук и вас. Вие също елате.
Почти обезумял от радост, Уджиие се обърна в посока към стана и високо извика:
— Господарю Мосуке! Господарю Мосуке! Позволява ни се да тръгнем! Излезте да изкажете благодарността си.
Двамата мъже се проснаха по очи на земята, но чуха само изплющяването на камшик по задницата на коня, който след миг вече препускаше в далечината.
Дори тези, които придружаваха Хидейоши, бяха дотолкова изненадани от бързината му, че трябваше да се спуснат напред, за да го догонят. Пехотинците се завтекоха след господаря си, конниците бързо се метнаха на седлата и ги последваха. Всички тръгнаха без всякакъв ред или строй.
Беше Часът на овена. От пристигането на първия вестоносец до потеглянето на Хидейоши не бяха минали и два часа. За това кратко време той превърна поражението в северна Оми във възможност за победа над врага. Мигновено изработи план за действие на цялата войска и прати вестоносци с указания по пътя за Киномото — този път, който пеш се изминаваше за тринадесет часа и който сега щеше да му донесе всичко или нищо.
Сега тялото и умът на Хидейоши бяха изпълнени с решимост и под напора й той и петнадесетте хиляди негови войници се устремиха право напред. Пет хиляди останаха да пазят тила.
Хидейоши влезе в Нагахама заедно с първите редици от войската следобед на същия ден, в Часа на маймуната. Отрядите тръгваха последователно един след друг и навярно горе-долу по същото време, когато те пристигаха, последните войници и коне напускаха Огаки.
Щом се появи в крепостта, Хидейоши без бавене се зае да вземе в свои ръце действията срещу неприятеля. В действителност, той дори не слезе от коня. Хапна малко оризови топки, утоли жаждата си с един черпак вода и бързо напусна Нагахама, за да мине през Соне и Хаями. В Часа на кучето стигна в Киномото.
Пътят от Огаки дотук им отне само пет часа, тъй като през цялото време не се бяха спирали.
Петнадесетте хиляди души на Хиденага чакаха на връх Тагами. Киномото всъщност беше крайпътна спирка на завоя покрай северния склон на върха. Там беше разположено едно от поделенията на войската, чийто стан бе по-нависоко. На самия край на селото Джизо мъжете бяха построили наблюдателна кула.
— Къде сме? Как се казва това място? — попита Хидейоши, като спря рязко коня си с поводите и се хвана с другата ръка за седлото, за да не падне.
— Това е Джизо.
— Близо сме до лагера на Киномото.
Отговорите дойдоха от служителите около него. Хидейоши остана на седлото.
— Дайте ми малко вода — поиска той.
Взе черпака, който му подадоха, пресуши го на една глътка и за първи път, откакто тръгна от Огаки, се протегна. После слезе от седлото, отиде бързо до основата на наблюдателницата и вдигна поглед към небето. Кулата нямаше покрив и стълби. Войниците просто се катереха до върха й по грубо издялани вдлъбнатини в дървото на стените.
Внезапно Хидейоши изглежда си спомни дните, когато беше млад пехотинец. Завърза връвта на пълководческото си ветрило за дръжката на сабята и се закатери към върха на кулата. Оръженосците го подпряха отзад, за да не падне.
— Опасно е, господарю.
— Нямате ли нужда от стълба със стъпала.
Хората отдолу му викаха, но Хидейоши вече беше на около двадесет лакти от земята.
Силната буря, която премина над равнините на Мино и Овари, беше вече утихнала. Небето бе ясно и пълно със звезди, а езерата Бива и Його приличаха на две изпуснати сред полето огледала.
Когато Хидейоши, отпаднал от пътя, застана на върха на кулата, той усети по-скоро радост, отколкото умора. Фигурата му се очерта на фона на нощното небе с израз на някаква особена решимост. Колкото по- опасно е положението и колкото по-тежки — трудностите, толкова повече радост му носеха те. Тази радост от преодоляването на несгоди той бе започнал да изпитва още от времето на младостта си. Самият Хидейоши беше заявявал, че най-голямото щастие в живота е да стоиш на границата между провала и успеха.
