приемаше вината за поражението като изцяло своя. Не се оплака от това, че Инучийо не е пратил свои отряди в сражението.
— Сега, ще ни окажете ли помощта да задържите с вашите свежи сили нападащите отряди на Хидейоши?
— Разбира се. Копиеносци или стрелци с пушка ви трябват?
— Най-добре ще е стрелците да залегнат в засада най-отпред. Ще могат да стрелят срещу нападащия враг, а след това ще го посрещаме ние — ще се бием, все едно сме вече готови да умрем. Вървете бързо! Умолявам ви!
Кога да е по друго време Генба не би молил Инучийо за нищо. Сега дори Инучийо не можеше да не изпита жал към този човек. Разбираше, че смиреността на младежа се дължи на претърпяното поражение. Възможно беше обаче Генба да разбира и неговите скрити намерения.
— Врагът сигурно наближава — промълви той.
Не можеше да се отпусне дори за миг. Стана на крака и добави:
— Е, ще се видим по-късно.
Вдигна завесата и пристъпи навън, но пак се обърна към Инучийо, който също излизаше, за да го изпрати:
— Може повече да не се срещнем на тази земя, но нямам намерение да загина безславно.
Инучийо го изпроводи чак до мястото, където преди малко седеше с братята си. Генба се сбогува и с бърза крачка тръгна надолу по склона. За няколко минути гледката долу се беше променила напълно.
Войниците на Сакума бяха преди към осем хиляди, но сега изглежда от тях тук имаше не повече от една трета, докато останалите явно бяха или убити, или ранени, или побягнали. Сега наоколо цареше такова объркване, че положението изглеждаше дори по-лошо от преди.
Ясно беше, че по-младите братя на Генба не съумяват да въдворят никакъв ред. Повечето от старшите офицери бяха паднали в битката. Поделенията нямаха вече началници и войниците не знаеха кой ще поеме предводителството над тях. В това време войската на Хидейоши вече се виждаше в далечината. Дори братята Сакума да имаха сили да спрат разгрома, духът на войската не можеше да бъде вече спасен по никакъв начин.
Стрелците на Маеда обаче с уверена крачка преминаха между уплашено викащите свои съюзници и като се разпръснаха на известно разстояние около лагера, залегнаха и зачакаха. Като видя това, Генба с пронизителен глас даде заповед за строяване. Объркването понамаля.
Мисълта, че на тяхна страна влизат свежи сили, наново придаде смелост на войниците на Генба, както и на самия него и офицерите му.
— Не отстъпвайте нито крачка, преди да сме видели главата на онази маймуна на върха на някое от нашите копия! Не оставяйте Маеда да ни се присмиват! Не се посрамвайте!
С тези подкани Генба мина между хората и началниците им. Както можеше да се очаква, войниците, останали досега с него, бяха от онези, които още не са загубили чувство за чест. По доспехите и копията на мнозина имаше засъхнала на слънцето кръв. Заедно с нея бяха полепнали трева и парченца пръст.
По лицата на всички личеше, че жадуват за глътка вода. За това обаче нямаше време. В далечината вече се вдигаха големи облаци жълт прах и се чуваше шум от конете на противника.
Но Хидейоши, настъпил от Шидзугатаке дотук и помел всичко с войниците си, сега се спря точно преди Мояма.
— Този стан е на хората на Маеда Инучийо и на сина му Тошинага — обяви той.
Така стремителното настъпление на отрядите беше прекъснато. Накара ги да се престроят и ги подреди като за сражение.
Двете войски все още бяха вън от обсега на оръжията си. Генба все така настояваше стрелците на Маеда да препречат пътя на врага, но покритата с прах войска на Хидейоши отказваше да премине и на крачка по-наблизо.
След като се раздели с Генба, Инучийо се отдалечи малко по билото на планината и отдалеч огледа положението долу. Дори за военачалниците около него намеренията му оставаха загадъчни. Но ето че двама от неговите самураи изведоха за него кон.
„Е, значи е решен да излезе да се сражава.“ Така изглежда се надяваха войниците му вътре в себе си. Стъпил на стремето обаче, Инучийо си зашепна нещо с един пратеник, който току-що се връщаше от лагера при Тошинага. Възседна коня, но сякаш още не бе готов да тръгне наникъде.
Откъм подножието на планината се зачу шумотевица. Когато Инучийо и всички останали погледнаха натам, видяха, че един уплашен кон от задните редици на строя им е скъсал поводите и сега препуска диво през стана.
При обикновени обстоятелства това нямаше да създаде трудност, но сега объркването от само себе си нарасна и скоро премина в безпорядък.
Инучийо се обърна към двамата самураи по-назад и им направи знак с поглед.
— Продължаваме — каза той на служителите наоколо и подкара коня си напред.
В същия миг в долината проехтя пукот на мускети. Трябва да беше от техния стрелкови отряд. В същото време хората на Хидейоши започваха нападение. При мисълта за това, което става, Инучийо се спусна надолу по склона, вперил поглед в разнасящия се настрани прах и барутен дим.
— Сега! Сега! — шепнеше той сам на себе си, като пляскаше от напрежение по седлото.
На едната страна на стана в Мояма удряха гонгове и големи военни барабани. От това объркването само нарастваше. Изглежда отрядите на Хидейоши вече бяха разкъсали обръча от стрелци и стъпвайки по телата на жертвите си, сега навлизаха право посред частите на Сакума и Маеда. След като преди малко с такава лекота обърнаха главните сили в бягство, сега те се носеха така бясно, че нищо не би успяло да ги спре.
Станал свидетел на разразилата се схватка, Инучийо зави встрани от пътя, отиде при сина си Тошинага и бързо започна отстъпление.
Някои от офицерите му се изпълниха с подозрения, но техният предводител всъщност просто изпълняваше готовия си от по-рано план. Вътре в себе си той винаги бе оставал необвързан и желанието му бе да не подкрепя нито една от двете страни. Областта му бе разположена така, че Кацуие започна да се домогва до съюз с него и най-сетне го принуди да премине към него. Сега обаче Инучийо си спомни за своето приятелство с Хидейоши и мълчаливо се оттегли.
Настъпващите войници на противника обаче безжалостно се врязаха в строя на Маеда и хора от задните редици паднаха убити.
Но междувременно Инучийо и синът му отведоха почти невредимите си основни части вън от лагера, от Шиоцу тръгнаха по заобиколен път към Хикида и Имаджо и накрая стигнаха в крепостта Фучу. През време на яростната битка, продължила два дни, лагерът на Маеда остана като спокоен самотен остров сред облаците на безпорядъка.
А какво беше положението в стана на Кацуие, откакто предишната вечер се опитваше да накара Генба да се върне?
Шестте пратеника се провалиха до последен. Кацуие, отчаян, че не може да се направи нищо повече, легна да спи, примирен със съдбата. Всъщност така и не успя да задреме — съзнаваше, че жъне онова, което е посял. Обичта му към Генба се изроди в сляпа привързаност. Негова е вината, че вместо строгите отношения между предводител и подчинен остави да го води кръвната връзка на чичото и племенника.
Сега вече Кацуие разбираше всичко. Генба бе също причината и за измяната на неговия доведен син Кацутойо в Нагахама. Слушал бе и за недопустимо надменното държание на младежа към Маеда Инучийо, и то на бойното поле при Ното.
Но макар и да признаваше недостатъците на своя племенник, Кацуие беше все така уверен, че неговите заложби са твърде много над средните.
— Но пък как тъкмо тези качества може да се окажат пагубни — прошепна той на себе си и се обърна в постелята.
Фитилите на лампите тъкмо започваха да примигват, когато в коридора тичешком се появиха няколко войници. Менджу Шосуке и останалите в съседните стаи се събудиха стреснати.
Като чуха гласовете и стъпките, бойците на стража при спалнята на Кацуие бързо изтичаха в
